И днес йощ Балканът...

Ники ПОПОВ

Няколко хиляди души се качиха на връх Шипка за честванията на 132-годишнината от героичната епопея. В началото на тържествата Великотърновският митрополит Григорий отслужи заупокойна молитва в памет на загиналите герои. Сред официалните гости бяха посланикът на Белорусия Вячеслав Качанов, министърът на отбраната Николай Младенов, областните управители на Габрово и Стара Загора, кметове, председатели на общински съвети, много граждани.
Кметът на Община Габрово Томислав Дончев разказа за подвига на бранителите на прохода в онези дни, когато 7-хилядната войска на опълченците и руските части е удържала победа срещу 27-хилядната турска войска. „За мащабите на историята тази битка не е най- голямата, но това е боят, който предопредели изхода на войната. А войната дари свободата на България", каза той.
Министърът на отбраната Николай Младенов спомена, че в тези три дни от боевете на Шипка се ражда българската армия. "Освобождението е апотеоз на въжделенията на стотици години и много поколения българи. Това е най- големият акт, най- върховното дело на новата българска история", каза той.
Беше прочетен и поздравителен адрес от министър-председателя на Република България Бойко Борисов. «Шипка е символ на кураж, мъжество и единство - качества, които са необходими и днес на българския народ», се казва в него.
На връх Шипка бе показано и новото копие на Самарското знаме, изработено и подарено на Националното дружество „Традиция" от семейство Милица и Людмил Стаменкови.
Във възстановката на боевете при Шипка взеха участие около 320 членове на Националното дружество „Традиция" от 13 организации в страната. Кавалерията на генерал Радцки бе представена от групата на Прабългарската школа „Багатур”, организирана и ръководена от прочутия ловец Райчо Гънчев /на снимката горе/.
Повече подробности - http://www.facebook.com/album.php?aid=16145&id=1332271417&saved#/profile.php?id=1332271417&ref=name

ПАК ВИЛНЕЕ ЛАКОМАТА ПРОСТОТИЯ

Йото ПАЦОВ

Идиличната картина на двете братчета Антоний и Роберто от с. Ъглен, Ловешко, които още от тъмно са на яза с въдиците и пълнят живарника с каракуди и речен кефал сега може да се види навсякъде в поречието на Вит. Въдичарите са очаровани от пълната с риба лятна река, от Дашовския, Рачковия и Арнаутския вир, от Гарван дол и Данчова дупка и от всички онези места по бреговете, където десетки палатки подслоняват най-запалените и семействата им, а детски смях и весели разговори около лагерните трапези огласят до късно червените скали.
И всичко щеше да е прекрасно, ако простотията и лакомията не слагат своя мръсен печат на живата река, на потъналите в зеленина брегове, на самата идея за почивка сред природата. Очевидно местните хора не са дорасли до разбирането, че реката е живот и чистота – за много от тях тя е място, където изхвърлят боклука си, като разчитат на пролетното пълноводие и дъждовете, за да отнесе нанякъде торът и битовите отпадъци. Трагична е гледката по бреговете, особено където са обрасли с върбови и елшови гъсталаци – милиони пластмасови бутилки, торбички, чували, каси и какво ли още не. Мерките, които взема властта, са повече от незначителни – няколко табели забраняват изхвърлянето на сметта, и толкова.
Но още по-страшно е с бракониерите – тези пладнешки разбойници, които никой не смее да озапти. Всекидневните и всекинощните им набези стават пред очите на всички, рибата се избива и събира по най-безсрамен начин – като се започне с повсеместните парашути и се стигне до професионални мрежи, ток, вар и бомби. Миналата седмица хора от Ъглен останаха смаяни от чудовищната наглост на такава група в едно от най-красивите места на витското поречие – лъщавата пред Червена стена под Очилатата дупка. Юнаци с мощен джип преградиха лъщавата от двете страни с по два ката мрежи, след което влязоха във вира с джипа и започнаха да го форсират напред-назад – мътна кал от водорасли и тиня, чалга и дивашки викове, пълен погром в реката, бялнала се от мъртва риба, водни змии, жаби вода пред яза...
Дали някой си прави илюзия, че тези местности, които са включени в Натура 2000, ще оцелеят само защото някои са убедени, че господ ще въздаде стократно на такива гадове? Контролните органи се оправдават майсторски за бездействието си – нямат техника, не стигат хора, не им се помага. Всичко това е вярно. Но на много места в България вече е налице сътрудничество в проверките по водните обекти между инспекторите на ИАРА, полицията и ловно-рибарските сдружения, и там има резултати. Има хора, когато има сътрудничество, когато има воля да се пресекът безобразията. Първата крачка е очевидно да се осъществи връзка и да се осигурят наблюдатели, които да информират за такива варварски посегателства – все пак сме във века на информационните технологии, когато не е проблем да се съобщи за такова престъпление, та дори то да бъде заснето. Ловно-рибарските дружини са кръвно заинтересовани от ликвидирането на бракониерството и винаги имат преимущество пред гастролиращите групи разбойници – защо ИАРА и полициата не използват това?
Що се отнася до в. „Рибар” – ние сме насреща за всяко читаво предложение и за всяко проявление на такова сътрудничество. Пишете ни, снимайте и ни изпращайте снимки и информация за лакомите кретени, които съсипват красотата, чистотата и живото богатство на България.

НАСЛУКА, ЖИЛАВО ПЛЕМЕ!

Йото ПАЦОВ

Жилаво племе са това ловците! Няма за тях ни жега, ни студ, ни върло, ни кал и киша, нито сърдита съпруга, нито ревливи деца, нито люта ракия – няма проблем, който да ги спре в устрема им към пущинаците! И то за какво – пъдпъдъчета, гургулички, гривяци – то, ако му сметнеш скубането – файда никаква. Пиле като юмруче на недояло дете – а пък ходене по припеците и из къпиняците по стърнищата като за маратонски пробег. Но така мисли само оня, който не е усещал тръпката от мига, в който птичарят застива с изпружена глава и опашка като каменно изваяние на самия себе си, и с монолитната си непоклатимост ти дава знак, че въжделеното пиле се е сгушила току-пред муцуната му. „Дай!” – и изплющяването на крилата изхвърля пъдпъдъка в нажежения въздух, последван от изстрела. Това, и да го разправите на някой, който не разбира – смисъл никакъв. Само ще си заслужите упреци за това, че следвате атавистични пориви, че това са първобитни инстинкти, че модерният човек е над тия варварски удоволствия. Нашият пластмасов свят, далдисал в синята анонимност на световната мрежа пред монитора, все повече губи връзката си с истинския живот – маранята над хълмовете, безкрайното ширине на лятното небе, изворната свежест на кладенчовата вода, свежата прохлада на ореховата сянка, другарството между човеци и кучета, миризмата на барута след точния изстрел, трапезата, на която всеки реди каквото носи в раницата, и най-често на зеленото платнище лъсват червени домати и бяло сирене – да живей България!
Празникът на Националната организация на ловците и риболовците пак е на 6 август, два дни преди откриването на лова, и мнозина вече са насрочили различни прояви, за да го отбележат като почетат традициите, а това значи – тези, които са прокарали пътеките, по които сега вървим ние. Венец пред паметника на един от основателите на ловното движение в България – великия Стефан Стамболов, пред паметниците и плочите на другите дейци на Националната организация, молебени за здраве и успех, празнични трапези – все неща, с които да отбележим верността си към миналото, надеждите си за бъдещето, отговорността си към обществото, почитта си към природата, единството и другарството помежду си.
Така че на шести август – честит празник!
И на осми – наслука!

ДРУГА ПЕСЕН ПЕЕТЕ

"Вашият сайт информационен ли е? Или е с цел пропаганда? Извинете за грубия език, но чета вестник “Рибар” и се потрисам напоследък. Онуй, дато го писахте преди и след рибарския митинг, лай ли беше? Или просто е станала грешка. Гледам в 28-ми брой, май беше, друга песен пеете.
Както и да е. Да се множи безличният печат и черно-бялото мастило."

Жоро АНТОВ
jimbodini@abv.bg

Разбира се, интелигентното общуване предполага на подобни подмятания да не обръщаме внимание, но нека великодушно приемем, че просто друг език г-н Антов не може да използва поради някои особености на образованието и възпитанието си. И ако се абстрахираме от изразните му средства, и като се въздържим да ги наречем лай, ще трябва да приемем, че въпросът, който той поставя, е напълно уместен.
Затова ми се ще да напомня на драгия читател, че от 9 юни т.г. Националното сдружение на ловците и риболовците има нов управителен съвет и нов председател, което, естествено, е свързано с някои промени както в политиката на организацията, така и в тона на общуване с държавните органи и другите партньори на Ловно-рибарския съюз. Убеждението ни, че с толерантност, коректност и сътрудничество може да се постигне повече, отколкото с противопоставяне и ругатни, с квалификации от лексиката на кварталните кръчми и други, очевидно предпочитани от г-н Антов изразни средства, има много сериозни основания и едва ли се нуждае от доказване. Тъкмо затова бе декларирано желанието ни да съдействаме на позитивните процеси и начинания на всички органи и в частност на Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури в интерес на българските любители-риболовци. Ако това се зловиди някому – нека изложи в новата ни рубрика „Форум” мнението и аргументите си, нека зададе въпросите си и сподели съветите си към нас и към колегите си – риболовци. Във всеки случай огромна част от хората с въдици в България гледат на вестник „Рибар” като на издание на всички любители на риболова у нас, и само като го превърнем в трибуна, където искрено и непредубедено можем да обсъждаме проблемите на любимия си спорт, ще сме изпълнили най-важната му функция.
Така че – пишете ни. Тази рубрика е ваша.

Йото ПАЦОВ
v_ribar@abv.bg, ik_nasluka@abv.bg

ИЗБОРИ

Йото ПАЦОВ

Европейските и парламентарните избори Ловно-рибарският съюз през изминалия месец настави с избор на ново ръководство. Странните опити на някои хора да подменят демократическите принципи и да манипулират вота на колегите си претърпяха неуспех – смяната се състоя, новият избор бе направен. Избор на прагматичното начало, на точните управленски решения, на коректните взаимоотношения, на опита, акумулирал вековни традиции и създал як фундамент за бъдещото развитие. Зрелостта на най-голямата у нас неправителствена организация бе доказана.
Но ако някой смята, че изборът вече е приключил – греши. Сторена е само първата стъпка. Истинският избор предстои. Защото тепърва единството на Националната организация на ловците и риболовците ще се нуждае от хора, които да изберат принципна и честна позиция, способни да загърбят дрязги и лични взаимоотношения, да пренебрегнат трупани с години разногласия и несъгласия, да тръгнат към бъдещето и да захвърлят гнилите патерици на миналото. Всеки от нас е рожба на собствените си грешки и заблуди, и е добре да не го забравяме, особено ако сме склонни да застанем в позицията на окончателната истина, каквато, както е известно, в човешките взаимоотношения няма.
Но гаранции за прогрес и успех има, и първата от тях е единството. Единство в целите, единство в делата, единство в средствата. Помните ли снопа пръчки, които кан Кубрат предложил синовете му да счупят? Тази притча крие обяснението на робските векове на българския народ, но и на изумителната жизненост на българското племе. Времената, в които живеем, са повратни, превратни, сложни. Ние си ги избрахме. Ние ги живеем. В търсенето на опора и перспектива ловците и риболовците имат огромното преимущество на една демократична вековна организация, която трябва да сплотим и приведем в съответствие с предизвикателствата на времето, в която трябва да опазим най-ценното от традициите си и да внедрим най-стойностното от европейския опит на милионите ни колеги. Имаме ли сили за това? Без съмнение.
Искам обаче да ви разкажа една древна притча, над която си струва да се замислим. Живяли в една колиба насред горите Тилилейски дядо и внуче. Един ден внучето попитало дядо си:
- Какво е добро и какво е зло, дядо?
- Това са два вълка, които обитават душата човешка, момчето ми, и които непрекъснато се борят един с друг.
- А кой в крайна сметка побеждава, дядо – вълкът на доброто или вълкът на злото?
- Когото храниш, моето момче...

ЗЛАТНА ЖЪТВА КЪРВАВА

Йото ПАЦОВ

Къде наспорила плод и зърно, къде не, природата на България и тази година жлътна хлебните нивя. То не бяха суховеи и градушки, пожари и проливни дъждове, но въпреки човешката глупост, икономическата криза, глобалното затопляне, изборните страсти дойде време за жътва. И както у нас от началото на модерните времена е традиция, прибирането на ечемика, пшеницата, овеса и какво ли още не освен златна жътва е и кървава. Има ли някъде из Добруджа и Тракия, из всички земи на Отечеството селски стопани, които с малко усилия да са оборудвали техниката си така, че да гони и плаши беззащитните обитатели на земеделските простори? Едва ли. Яребицата и пъдпъдъкът, заекът и фазанът, пък и и всичко, което шава из нивите, което се плоди и множи, пее и цвърчи или безсловесно и всеотдайно вплита невидимия си живот в богатството и тайнството на българската природа е обречено. Тръгнат ли комбайните – пощада няма за никого. Едва ли има комбайнер, който да не знае, че дори с най-прости и примитивни, евтини и елементарни приспособления би могъл да прогони и уплаши, а значи и да спаси четириногите и хвъркатите обитатели на нивите. Трябва ли да се пояснява, че множество от хората в кабините на комбайните и косачките са ловци? Затова е още по-непонятна и страшна тази необяснима безотговорност – тези, за които е дълг и чест опазването на живата природа на България, да я съсипват с такава непонятна свирепост. И то въпреки правила и инструкции, въпреки какъвто и да е здрав разум и елементарен морал...
След жътвата обаче следва втора серия на безсмисленото унищожение – опожаряването на стърнищата. Прави се елементарно – тракторът влачи из жълтата пустош запалена автомобилна гума, и така обикаля нивата, или просто стърнището се пали от всички страни. Сухата слама лумва, и в този запален от четирите края огнен капан започва чудовищното аутодафе на всичко живо. Пак ще спомена – има закони, правила, наредби, забрани... Само че и аз, както и всички ние не сме чули някъде някой да е наказан за това, че е унищожил милиони дребни обитатели на полята. Пироманът простак вилнее безнаказан, дори когато огънят от стърнищата премине в гори и ливади, в сечини и долища, дори когато застраши собственото му жилище, собственото му село... Обяснение няма, противодействие също – освен че престъплението за голяма част от обществото ни е хранителната среда на успеха. Махаме с ръка – то за хората няма кой да се погрижи, та за животните ли да мислим...
И на този фон, в тази враждебна среда българските ловци следващия месец ще тръгнат из полята с надеждата, че не всичко е смляно от комбайните или овъглено в огъня, че поне част от разселените яребици, фазани, кеклици са оцелели, че жизнеността на природата е преодоляла и този път човешката алчност, глупост и безотговорност, та да ни зарадва със слука. Въпреки огромния брой чакали и лисици, чието избиване се стимулира като за бог да прости, въпреки изхранващите се с дребен дивеч овчарски кучета, въпреки непрекъснатите набези на бракониери-лешояди, въпреки кланетата на ояли се келемета из разни оградени територии...
Ей, яка душа има тази България! Кой ли не опитва да я затрие, а тя не и не!
Но че не е случила страната ни на народ и управници – факт.

ЗА УЕМА И ЗА МЛИВОТО

Йото ПАЦОВ

Предизборното време сервира на поуморените ни сетива обичайното меню от неизпълнени и неизпълними обещания, напразни надежди, лицемерна загриженост и бутафорна непримиримост с недъзите на обществото. Принципът на всяка предизборна кампания у нас е да се говори на хората не за това, което може и трябва да се направи, за да се решават проблемите им, а това, което им се иска да чуят. Честността е най-добрата политика, но не и за българските политици. Тези горчиви констатации могат да направят без каквото и да е усилие и стотиците хиляди български риболовци, които в началото на този месец откриват поредния сезон, огорчени и оскърбени от това, че държавните органи, които трябва да решават проблемите на любителския риболов в съответствие със законовите разпоредби, не се съобразяват и комай нямат никакво намерение да се съобразяват със законите в страната, и още по-малко – с тежненията, нуждите и желанията на риболовците.
Примери – безброй. Да си припомним дори само прословутия списък на разрешените за риболов водоеми по време на “сухия сезон”, които винаги досега са били оазис на риболовния спорт по време на пролетната забрана. Тази година държавническата мъдрост и екологичната грижа на чиновници от няколко министерства оставиха и в пряк, и в преносен смисъл на сухо хиляди хора. И това би могло да се разбере и приеме, ако зад благородните мотиви не прозираше лакомата физиономия на хищнически интереси. Въдичарите не могат да пристъпят вече по бреговете на стотици водоеми, но не защото ще нарушат биоравновесието и екологията им, а за да не се пречкат на мрежарите. Бракониер вече звучи гордо и се превръща в негласно призната професия, доколкото има хора, които вече две десетилетия си изкарват прехраната с престъпен мрежарски риболов напълно необезпокоявани и дори поощрявани от органите, които трябва да ги спрат, а често всъщност са техни ортаци. Така много райони на страната вече останаха през този период без нито един гьол, където въдичарите да опитат слуката си – като във Варненска област например.
Другият проблем – предоставянето на водоеми за стопанисване от ловно-рибарските сдружения – законът също решава безапелационно. Но с една уговорка – ако законът се спазва. Но у нас очевидно не е така – общият случай е законът да се спазва, ако на чиновника в министерството или в държавната агенция му е кеф и ако му изнася. Иначе – йок. Разбира се, не е само до настроение, и главният мотив за действие на държавната администрация е формулиран още по време на турското робство – интересът клати феса. В резюме – закон има, разпоредби има, експертни становища – също, министърът строго се разпорежда, уверения и обещания – грамада. Но чиновникът е печен, той знае – идат избори, а неговия биотоп е мътната вода, чакай да видим кой кого, кой с кого, що да си даваме зор, като така и така заплатата си върви, благодарните бракониери не го забравят, или както е казал един сиромах поет в началото на миналия век (Нищо не се е променило, нали!) за воденичаря в държавната воденица:
“...нему е уемът сигурен все – има ли, няма ли мливо...”.

ЕКОБЮРОКРАЦИЯ

Йото ПАЦОВ

По стара рецепта бюрократите от различни министерства и други ведомства се погавриха с риболовците в навечерието на забраната на любителския риболов. Не стига, че подложиха на изпитание търпението на стотици хиляди рибари, като до последния миг задържаха информацията за отлагането на началната дата на забраната, но и за пръв път включиха в списъка със забранените водоеми баластиери, корекции и други водни площи, които традиционно даваха възможност за практикуване на любимия спорт и през този сезон. Какво да се прави – екосъображения! Не се наемам да оценявам приноса на това фундаментално решение за опазването на българската природа, но че то предизвиква масово недоволство – гарантирам. При това създава условия за превръщането в нарушители на забранителния режим, т.е. в бракониери, на мнозина редовни риболовци. Не е ясно също така как ще се контролира тази допълнителна забрана, след като силите на охранителните органи не стигат доникъде.
По- важно обаче е друго – отново сме свидетели на благовидни решения на държавните органи, които като че ли са насочени към екологизиране на средата и опазване на популациите водни обитатели. Така ли е наистина? Съмнявам се. Всеобщо е впечатлението, че именно редовните риболовци са подложени на пристрастен контрол, докато – и това е очевидно за всички – промишленото бракониерство в реките и язовирите се шири необезпокоявано. Да, често в нашите издания се появяват съобщения за иззети и изгорени мрежи и други уреди за разбойнически риболов, но май не сме чули например да е съставен акт на заведение, което предлага прясна речна риба насред забранителния период, или търговец на такава риба да е бил подведен под отговорност. Да, трудно се събират необходимите доказателства, мъчно се проследява веригата от бракониерите до магазините и заведенията, пък и на фона на всички други безобразия, с които е пълен живота ни, това едва ли е най-наболелия проблем. Но нали има ведомства, чиято работа е именно това?
Струва си да се спомене и един друг проблем, за който пишем непрекъснато, макар че и нашият е просто глас в пустинята на бюрократичното нехайство. Става дума за това, че в хиляди риболовни магазини, щандове, сергии свободно се предлагат всички необходими на бракониерите уреди – от най-популярните през последните години парашути до серкмета, препъни и всякакви други мрежи, някои с такава дължина, че стават и за морско тралене. Едва ли е нужно да се доказва, че когато има инструменти и няма контрол бракониерството става непобедимо. Следващ етап е на пазара да се появят портативни генератори на електрически ток, пригодени за избиване на риба, в рибарските магазини да се предлага негасена вар в подходяща опаковка за същата цел, както и оптимизирани подводни гранати... Със сигурност при това безхаберие на държавата ще дочакаме и това време.
Важното е обаче, че спасихме баластиерите от риболовците – какво ще се пречкат на мрежарската мафия бракониери с техните плувки и мухарки...