06 юни 2013

Йото ПАЦОВ Еписто 6 - Ден на слугите



Липсваш ми, Т.,

Което прави още по-тиранично желанието ми да ти пиша за всичко онова, което не успях да ти кажа на дървената маса под ясените, когато ти заля света с най-звънкия момичешки смях, който съм чувал, а мен възнагради богато с една мимолетна прощална целувка.
Всъщност като си тръгна, ти направи едното от двете неща, които са единствено възможни, когато хората се разделят, но кое точно аз не успях да установя и се чудя и до сега. Само две са посоките за всеки от нас след мига на прощалната целувка - или към бъдещето, или към миналото, при това коя от тях сме избрали ние не знаем и не се досещаме, защото смътните ни или дори напълно ясни намерения трябва да минат първо като разтопен метал през металургичните пещи на страданието, за да приемат след това в изваяните от желанията ни калъпи от шамот и глина относително вечната си и условно окончателна форма до мига, когато поредна прощална целувка ще ги прати отново в огнения тигел, а над тежката и бляскава маса на разтопения метал ще трепти поредния ни мираж.
Така е, защото повечето от нас обитават този свят само тук и сега, и мощният ствол на дървото на трите свята е само удобна облегалка за гърба им, и то когато от него не са издялани маси и пейки, на каквито и ние с теб седяхме в онази августовска вечер, заслушани не толкова един в друг, колкото всеки в себе си, долавяйки интуитивно, че тъкмо това е начина да чуем нещо наистина важно. Тук му е мястото да кажа и за това, за което предупредих в послеписа на предишното си писмо - ако двама души се вслушват в себе си и се намери някой да ги подслуша, той може и да чуе нещо, да нахрани любопитството си, но така неволно започва да храни и онова чудовище, което накрая ще се нахрани с него - завистта. Малко по-нагоре от нас и малко по-надолу от нас то се нарича другояче - горното му име е смъртен грях, долното - продаване на душата, но и в двата случая става дума за едно и също - погубването на достойнството, т.е. на личността. Защото човек, който не може да не слугува на любопитството си, вече е слуга на всеки и всичко, а онези същности, които предпочитат дяволската страна на ангелското перо, с което ти пиша, са луди за такива слуги, и то до такава степен, че в началото на запознанството си те им слугуват, за да ги научат как, и да натрупат желание да ги побъркат от слугуване, когато му дойде времето.
Всеки си избира съдбата - един като гледа към звездите, друг – като гледа през ключалката.
А за дървото на трите свята - утре, то днес расте в паметта ми с всичките си клони и корени, листа и цветове, тичинки и близалца, и мощният му ствол все още не е талаш или дървена маса, тетрадка на двойкаджия или порносписание. И аз полека се качвам по него край гнезда на гургулици и гривяци, дупки на катерици и хралупи на бухали, за да стигна върха му, да сгъна това писмо на книжна лястовица и да го запокитя в свободен полет към морето, където ти си седнала с крака във вълните и с ръце в пясъка, и дори не подозираш, че лекия ветрец, който роши косата ти и разхлажда ушите ти носи към теб моето послание с една мимолетна целувка на края, която е мечта за бъдещето, а не спомен за миналото.

02 юни 2013

Единаци от Йото ПАЦОВ Автор: Тодор Коруев

Единаци
Автор: Тодор Коруев


Единаци Йото Пацов е главен редактор на сп. „Лов и риболов” и вестниците „Рибар” и „Наслука”
Случи ми се да чета отзив за книга при вече сложена софра - издъних се. Няма сила, дето ще накара бедния пишещ брат да зареже пълна маса, та да се заслуша в слова, които още повече са отредени не за него, а за другиго.

Книгата беше "Единаци" на Йото Пацов, а на мен все ми е в акъла написаното за нея от Янко Станоев в "Словото днес".

Първо, Янко е на "ти" с краткия разказ като малцина белетристи у нас, и второ, пише за Йото като за побратим в жанра, но и като за ловец, който ни води из различни места като опитен егер, следваме го и му вярваме, защото знаем, че няма да се върнем с празни ръце, без рядък трофей - хубавия кратък разказ.

Не съм казвал, но ще повторя, както ни нареждаше старшината, че у нас добрите майстори на разкази са неколцина и те се броят на пръстите на едната ръка. Авторът на "Единаци" е твърдо един от тях.

Свидливите и самовлюбени писатели търсят винаги едрия лов, а се знае, че, пак ще напомня Янко Станоев: опитайте се да уцелите дребна пойна птичка или да се прицелите в къса капризна история, и ще видите, че във всяка литература романисти с лопата да ги ринеш, а разказвачите се броят на пръсти.

Вярно, Йото Пацов е опитал и меда, и жилото на романа, пише и удивителна поезия, бива го в публицистиката, документалистиката и есеистиката.

Той е ъгловат човек, раздира се между поезията, белетристиката, езотериката, фотографията, ловните приключения, пътешествията, вестникарството, публицистиката, не обича равното, пригладеното, рендосаното, предпочита импровизацията.

Потеклото му е от село Ъглен, оттам са и литературните му герои, но ако съм вещер, ще му предрека бъдещето най-вече в късия разказ а ла Уйлям Сидни Портър, сиреч О'Хенри.

Казвам това, защото той, когато пише, има способността просто да пропуска епизодите, които хората най-често пропускат при четене. А това наред с поантата е основното за истинския разказ.

Чета разказа "Бяс", героят му, той самият, дере дивата котка, която е убил в овчарска сая, та си спомних една история отпреди 20 години: Йото дере зайци в банята в дома ми в Прага. Донесе си дивеча, одра си го, изядохме го.

Какво сме си говорили в оная вечер в кореспондентския пункт на ДУМА не помня, а времето беше смутно. Но как сръчно моят гост се оправи със зайците, не съм забравил.

Но аз започнах от разказа "Бяс", та си спомних що следва след одраната котка, след като думата бяс изсъсква като усойница. Ужас!

Оказа се, "че и през тези миниатюрни убождания тоя невидим мънък (става дума за беса) може да влезе в тебе, да отиде до мозъка ти и да го направи на желе, като направи на желе спомените ти, талантите ти, любовта ти, миналото и бъдещето, и те хвърли в едно диво настояще на вой и свирепост..." Колко ужасяващо, но и искрено и човешко!

В своите разкази Йото Пацов не търси отговори, това правят набедените за писатели. "Задавам си въпроса - ама не си отговарям - то, ако си отговаряхме на въпросите, този свят щеше да е съвсем просто нещо" - четем в един от разказите. Защото на живота чалъмът е да му хванеш чалъма.

И всеки посвоему търси колая на живота - един сам като язовец, без да го интересуват ни правила, ни забрани, друг живее с принципа - каквото на другите правиш, ще те стигне и теб, трети се интересува от света Божи, само където е пикал дяволът.

Йото знае моята слабост към Родопите, тази планина и нейните хора не са му чужди, уверявал съм се, та искам да ви припомня разказа му "Руфинкината".

В него е уловил нещо важно от душевния портрет на родопчанина, познал и осмислил красотата на песента и словото, на веселието и взаимното опрощение.

Да припомня: Катаджия спира водач за проверка на документите му и от дума на дума се оказва, че и двамата са от село Сърница и песента ги събира ведно, тук, далеч от родопското село.

Благодаря на Йото и за нещо, което друг няма как да види: той цитира целия текст на знаменитата песен "Делю хайдутин", с ония думи, които кой знае защо не се пеят публично: "не са е родил чилякън, дену ще Деля убие!" Не зная откъде го е взел, но това е оригиналът.

Ловджийските му разкази не са весели истории от излет, каквито много често ни се предлагат от авджии, които си въобразяват, че разказването вече е разказ.

Всякаквите разкази не са интересни случки и мохабетчийски истории от Ъглен, макар че писателят не крие, че са почерпени оттам, а белетристичните късове са наситени с живия живот на колоритни герои, които се опитват да хванат чалъма на този пуст живот.

Йото Пацов сигурно е разбрал, че истинският писател е единак. Впрочем Греъм Грийн казва: "В по-голямата си част писането е самотна и неудовлетворяваща работа. Човек е вързан за масата, стола и купчината хартия." Ще добавя - и компютъра.

Из редовната рубрика на автора в сряда в "Дума" - С.М.

Йото Пацов Мравучки

Историята е глас на мъртвите, който поучава живите - така е записал в тефтерчето си героят от Орлово гнездо, опълченският субалтерн-офицер Стефан Мазаков. Някъде от дълбините на вековете римляните потвърждават - историята е учителка на живота. Хората имат история. Мравучките - не. Както и българите, впрочем. Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи, с които се опитва да залъже своя глад за истина, добруване, просперитет. Само пиедесталите са вечни в нашето народно съзнание - тези, чиито статуи изправяме върху тях, се менят по-често от яловите правителства на избухналата преди години демокрация, сиреч - народовластие. Нека си припомним, че дори Левски продажни и конюнктурни писачи заклеймиха като разбойник и убиец, а затънали в самодоволство и тлъста самодостатъчност „божии" служители отказаха да канонизират за светец, като че ли народът ни не го е направил вече отдавна. И само той ли? Националният нихилизъм се превърна в критерий за „глобално" мислене, наложи се като първостепенно условие за нашия „цивилизационен избор", както се изразяваше един прочут с баналностите си роден държавник, в мандата на който усещането за кухост в коридорите на властта се превърна в убеденост. Пременени полуинтелегенти се опитват да ни пробутват доводи в полза на подмяната на кирилицата с латиница, сквернят кървавия дръвник в Батак и святата църква в Перущица с лигави приказки за „османско присъствие", водят наукообразни дебати за дядовазовото „Аз съм българче", макар че благодарение на социалния геноцид на сини, червени и други шарени политически лумпени скоро май няма да има кого да учим да го рецитира... Жална ти майка, Българийо! Но всяко нещо си има цена, майките реват, а чедата им заминават на гурбет дор до Антиподите. После някои се връщат и решават да ни вкарат в пътя, т.е. в Европа, след което географията и историята потъват от срам в рядката кал на подмазвачеството. Да им припомняме как европейската дипломация е сваляла шапка пред Парчевич и Раковски? Или защо Любен Каравелов е класик на три европейски литератури? Или кои са братята първоучители, които католицизмът провъзгласи за светци-закрилници на Европа, чието дело даде възможност на всички народи да славят Бога на своя си език? Или за са. св. Михаил, Киприян и Григорий Цамблак, отворили пътя на християнството през Киев чак до замръзналите простори на Северния ледовит океан? О, неразумни и юроде!... Човек без достойнство става поне за слуга. Народ без достойнство и за това не става. Надеждата е, че сред нас все още има много хора, които знаят, че българите са зърно в плявата на света. Все още разпознават българското богатство - хората, природата, историята. Първо за хората - казват, че Господ не наказва когото мрази. Значи, Господ много ни обича. И ние го знаем дори в най-отчаяните си мигове. Останахме малко, но сме държеливи. Европейци сме откак свят светува, за разлика от всички останали европейци. Но те ни приеха в Европа - тяхната. Все още сме в задния им двор – ще минем полека и в предния, ако сме послушни. И ако престанем да помним кои сме, откъде идваме и какво помним. Другият вариант е някои да си спомнят, че да опазваш своето достойнство означава да зачиташ чуждото. Така предпочитаме. Емнали сме се да довършим природата си, но и тя е държелива. Бракониерството в България изобрети не само заглушители за ловни пушки, но и заглушители за моторни резачки. И заглушители за гузна съвест. Прибираме кървавия данък на дивеча и крием под вратовръзки диващината си. Ще разберем ли някога, че сме живи само ако обичаме и закриляме реката, дървото, синигера, сърната?... Да се надяваме - и на разните европейски натури, но и на нашата си, от деди и прадеди. Образованието, комшиите, телевизиите, вестниците, юпитата, различни други прякори и въобще кой ли не се мъчи да събори в нищото историята ни. Ние пък се мъчим да я подпираме с кървавия дръвник от Батак, с войнишките паметници от заличени гробища, със знамена от атаки на нож и други такива. И ще я подпрем, няма съмнение. Защото какво е българинът без народа, балканите и миналото си? И как ще хиляди, ако не помни, не почита и не обича? Така че - помнете, почитайте и обичайте! Амин!

Еньовденски събор в Ъглен!

И тази година се събираме на 22 юни, събота, в с. Ъглен, Луковитско, на площада под Пацовската дуда, от 16 до 19 ч. Разбира се, който иска може да дойде в Ъглен и от вечерта на петъка или сутринта на съботата, Вита е там, вировете са бистри, сенките са прохладни, слънцето е ласкаво. Достатъчно за сакралната нощ над Очилатата дупка е да си носите необходимото за нощуване на открито, може и палатки, и нещо за хапване и пийване, каквото ви душа иска. Всичко може да се купи и в Ъглен. От Тиката Змияра – огънят и незабравимо пътешествие по вировете на Вит и по пещерите в скалния каньон. Ако не познавате района – вижте снимките на https://www.facebook.com/pages/%D1%81%D0%AA%D0%93%D0%9B%D0%95%D0%9D/138721349473537 Тел. за контакти и разяснения - 0896 790 897 - Йото. Заповядайте! Споделете и с приятелите си – нощта е безкрайна, изгревът ще стигне за всички!