ПРЕЗ ВИРЧЕТО КЪМ ВАЛЧЕТО

 

                                                          Разказ от Йото ПАЦОВ

   

  "През вирчето към валчето" - така си пееше Ванчо Жулето, яхнал върху едно чердже острия гръб на магарицата Ружа. Горд - майка му Геката като никога му разреши да облече старата брезентова немска винтяга на баща му, защото ръмеше тих пролетен дъждец, под който земята и реката набъбваха и се пълнеха с мирис на върбова мъзга, улицата лъщеше като следа на огромен лигав охлюв, а мокри врабци и лястовици накокошинени чирикаха и цвъркаха под стрехите. В десницата си стискаше дървената дръжка на котлеварка с кокоша манджица, в лявата държеше едновременно месалче с питка и полупци и повода на Ружа. Нахлупил накриво каскетчето, закопчал винтягата до брадичката си, язди Ванчо към Лешница да занесе ядене на татко си, който днес реже лозето им там, завива по Шагерската улица, която сега се казва "Христо Ботев", и понеже не му се обикаля по моста ще мине направо през реката към големия камък до ниската пещера отсреща - на него викат Валчето - та затова си и пее:

    - През вирчето към валчето, през вирчето към валчето - и е много горд, защото е постигнал такава безупречна рима, но за да го разберете, трябва да сложите правилно ударението и в двете думи на "е", както правят ъгленчани. Пее му се на него, на Ружа пък и се играе, та стиска и опъва повода яко да я държи в пътя.

   Спускат се по брега къде в тръс, къде с подхлъзване и Ружа нагазва във вадата. После прерушват ракитите, червените пръчки ги шибат с тежки капки - много важно, той е с винтягата, дето нито вода я мокри, нито огън я гори, нито тръни я късат. Нагазват във вира, отляво Горния мост е надвиснал над Вита и трите му свода са като тунели към дъждовната пелена оттатък. Гази Ружа, Ванчо посвива крака да не намокри обувките си, минават. И когато по хлъзгавото слазало до Валчето /с ударение на "е", нали се разбрахме!/ се качват към ливадата, Ванчо вижда по брега към тях да препуска яко магаре - Марко на Васата Василчовски, озъбен и хриптящ от нетърпение, а какво мисли да прави си личи по някои вторични полови белези и най вече по някои много внушителни първични. Вкопчва се той в повода, бие с пети тумбака на Ружа, но тя оставя усилията му да я пришпори без никакво внимание, повила е врат към неочаквано изпратения и от пролетта ухажор, защото и нея в този миг я е сполетяла благословията на любовта от пръв поглед. Вкопава копита Ружа в калната трева, запъхтяния Марко без никакви увертюри се озовава отзад и ловко я възсяда, въпреки псувните и крясъците на Ванчо, и предните му копита улучват огромните брезентови джобове на винтягата. Така Жулето се озовава смазан между двамата, почти сплескан от смрадливата потна нежност на Марко, от козината на животните се вдига пара, легнал е на гърба на Ружа, гръбнакът и шава и размества ребрата му, под ребрата на Марко кокалите му пращят, гривата и влиза в очите и устата му, но той предано не изпуска котлеварката и я крепи с протегната настрани ръка, а с другата, без да пуска месала и повода, се опитва да откопчае бакелитовите копчета, та ако може да се изхлузи от винтягата, в чиито джобове е глобнал копитата си Марко. Почти е смазан от мощните тласъци, но още не е изпитал най-страшното - понесен във вихъра на магарешката си страст Марко в сюблимния миг с хриптене го захапва нежно за врата и Ванчо се смръзва от ужас, усетил, че само след секунда фаталният любовник ще му откъсне главата.

    Разминава му се, слава Богу. С ритане и блъскане Марко най-сетне успява да скъса джобовете и с облегчение се свлича от магарицата. Ванчо лежи още миг, после, все още без да вярва, че му се е разминало, се изправя и чува как пукат разместените му кокали. Чувства се сдъвкан и изплют, и то си е така. Подскача от ужас, когато чува победния рев на Марко, но вложил целия си възторг от победата на любовта в безкрайна ария с много хълцане, хриптене и нежни трели на хлабав банциг, Марко най-после млъква, загърбва любимата си и посяга към мокрия пролетен трънак. Ружа тръсва глава, за да премести опияненото си съзнание от висотите на осъществената нега в дъждовната реалност. Котлеварката е непокътната, месалчето също, Ванчо тъжно оглежда опустошенията по винтягата с провиснали отпрани джобове, деква на Ружа, злобно я ритва с пети в тумбака, защото знае какъв бой ще го дере бай Петко за съсипаната дреха.

    Тръгват.

    И пролетта върви покрай тях.

Л И Ц Е М Е Р И Е

Л И Ц Е М Е Р

Разказ от Йото ПАЦОВ

Никой не става такъв, какъвто иска.

Знам ли какво са мислили мама и тате, ама ето - нито ръцете ми са ръце, нито краката ми са крака, нито главата ми е глава. Недъгъв отвсякъде. Децата ги е гнус от мен, големите ми се подмазват, не виждат, демек, че съм сакат и нефелен, правят се, че не забелязват колко съм разкривен. И докато нашите от ягодите изкарваха нещо, та имаше чалъм поне изпити да вземам като частен ученик - иди-дойди. Ама откакто циганите напънаха градините, та не можем своето си да приберем - съвсем се мръкна. Нема пари за бензин, за книги, за инвалидна количка, за нищо. Добре, че докторката Росица издейства тази количка, полагала ми се по някаква си европейска програма - берекет версин. Макар че с нея де да ида - нанадоле към центъра е опасно да се не сурна в дола, нанагоре се влача половин час и кучетата ме начаколат да ме гътат и да ме ядът - страх и насам, и натам. Това, казва ми Валчо, е страхът от смъртта, той идва с раждането и си отива кой знае кога. Мисля по този въпрос. И мисля, че Валчо не е прав. Страхът от смъртта за мен не е страх. Защото смъртта за мен не предстои. Тя е настанала. Другите не знаят какво е това. А аз знам.

Не бях като другите деца.  Не знам какво е да тичам, да ходя в гората, да се катеря по дървета за шепа дуди, череши или зарзалии, да газя по хлъзгавите камъни и да брабарам по подмолите за мренки и кленчета. Валчо казва - това е живота. Точно което Господ на мен ми отне. Значи това, което имам аз - това е смъртта. Да ме занесе тате вечер в леглото, пет пъти да ме попита на коя страна да ме сложи, как да ме обърне, да ми светне ли нощната лампа, да ми донесе ли водица. Да ми каже, че щом натисна бързото копче - и той ще дойде. За какво да го натискам? Докато бях малък го виках - знаех вече колко лошо става, като се напикая в леглото. Никой не ми се караше - случва се, не бери грижа, нема да се стискаш я, бял кахър... И мама, и тате приказваха така, че разбирах - те си вярваха. Оставаше да повярвам и аз - че няма лошо ръцете и краката да са ти сгърчени в непрекъсната вечна конвулсия, която не само прави невъзможно да похванеш каквото и да било, но и да усетиш мъхестата буза на прасковата, сочната гладкост на динята, дъхавото пръхкаво лице на пъпеша, здрависването с другаря си, от което пукат кокалчетата на пръстите... А за Венета от отсрещната къща и за нейните трапчинки на бузите няма какво и да говорим. Господи, даде ми толкова мъка, че няма друг на света, който да я изтърпи, но как можа да ми пратиш и Венета!

Майка не можа да разбере, че не трябва да ме жали.  Нея трябва да жалят, защото Господ я наказа с такъв син. Като бях малък, не разбирах какво е с толкова много майчина обич да обгърнеш такова грозно и недъгаво нещо като мен. После си мислех, че така Господ е наказал и нея, и татко, за някакъв техен тежък грях. Още по-после си мислех, че именно аз съм грехът, с който Господ ги е наказал заради смелостта им да се обичат. То беше преди да разбера, че Господ не наказва и не мрази, не награждава и не обича - той според мен само ни обрича на нещо и въобще не се интересува точно на какво. Оттогава не го уважавам много. Но съм му благодарен, защото така или иначе той кара хората да се движат насам - натам, а ако не е така, няма да има никакъв смисъл аз да стоя на вратницата и да махам на преминаващите коли. Стоя така вече три години, и вече вярвам, че ще стоя още триста, защото хората се радват, че им махам, и аз се радвам, когато ми махнат и те.

Това, да ви кажа, от моя страна си е чисто лицемерие. И то не защото малко им завиждам на тия в колите. Да, ще ми се да съм като тях - асфалт до края на света, моторът ръмжи, вятарът вее пух от тополите, мъгли от балканите и облаците с бурите, слънцето се крие и се показва зад баирите... Но всъщност не е това. Аз съм си тук, и знам, че тук ще си остана. Но все се надам, че един ден ще махна за здрасти на поредната кола, и нейният шофьор не само ще ми махне в отговор, но и ще даде мигач, ще натисне спирачките и ще отбие отсреща. И Венета ще слезе от колата, ще отключи ръждясалата вратница, и ще си влезе у тях. С мъжа си и с децата си. Най-добре да са две момиченца - досущ като нея, с кафяви очи, със сплетена на две плитчици златна косица, с трапчинки на бузките.  И всеки ден тя ще ги изпраща до вратницата, когато тръгват на училище.

Всъщност в нашето село училище вече няма.

А аз се уча да пуша.

Не за да се правя на мъж.

А защото на цигарите пише: "Пушенето убива".

ЛУДНИЦА

Разказ
Йото ПАЦОВ

Пощуряло е всичко в това дефиле – реката е на път да се избистри, но още влачи мътните талази на снежните планински води, бучи по бързеите и се бие с грохот в камъните. Пролетният цъфтеж e вече само в небето, бухналите в бяло и розово джанки са литнали в бахчата на белите облаци, нанизани на памучната връв на невидими самолети. На земята сред вятъра скрипти само крехката зеленина и пълзи по чукарите, набъбнала до пръсване от пролетна мъзга. А скалите! Щръкнали от двете страни на речното корито, червени и сини, някакви и всякакви, в зъбери и кули, скулптори и катедрали, слепи черни пещери, светли мостове, обелиски и сфинксове – дори думи няма в езика човешки да назове изваянията на хилядолетията. И като контрапункт на вечността по бреговете дребният свят на живота пъпли, пълзи, лази, лети, подхвръква, рее се и цвърти, пищи, пее, чурулика, грачи в неистов възторг от утрото на поредния майски ден. В локвите се къпят врабчета, кадънки като папагалчета шарят броеници по меката тиня, лястовички кълват калчица за гнездата си, синигери чоплят в храстите миналогодишните плодове на шипките и ронят цветовете им сред теменугите и лисичината…
Спирам на паркинга пред лудницата, тук съм, за да взема епикризата на мой съселянин, и още докато заключвам колата, връхлетян от цялата тази пролетна благодат на древното дефиле, усещам колко неуместни тук са колите, руините на някакъв стар бригадирски лагер с щръкнал на възбог пилон за знаме насред напукания циментов плац, мръсните жълти сгради на лудницата, средната от които с железни решетки на прозорците, жълтите пейки сред тъжните прашни кипариси, тъжните хора с избелели от многото пране развлечени болнични халати. Точно един от тях ме спира с мек жест на ръката и умолителен поглед, когато тръгвам по изронените плочки на алеята сред кипарисите към главната сграда:
- Господине, бихте ли ми отделили минутка?
Вече съм спрял, но преди да кажа и дума, той продължава:
- Видях, че имате часовник на ръката, затова ви спрях – да ви питам дали не бихте ми го подарили?
Опитвам се да скрия изненадата си, но вероятно все пак съм вдигнал вежди в почуда, защото лудият бърза да обясни:
- Вижте, господине, аз не винаги съм бил в лудницата, нали разбирате. Преди, когато още не знаеха и другите, и аз, че съм луд, бях пилот от гражданската авиация. Толкова ми липсва работата! Само си представете – полетът на километри над земята, планини с ледени върхове, топли морета, лъкатушещи реки, блясъкът на градовете нощем, срещи с хора – с хубави жени, с истински мъже, със семейства, които ти поверяват живота си! Може и да има по-желани професии, по-привлекателни занятия, но не и за мен! Разбирате ме, нали? И ми вярвате?
- Разбира се, вярвам ви – мънкам аз и се чудя каква връзка има тази тирада с моя часовник.
- Пък и този прякор – луд! Какво значи луд, господине? Седя тук и гледам – дойдоха на ръба на ей-онзи чукар момчета и момичета, с жълти и червени комбинезони, с въжета и куки, спускаха се по ронливата скала, далдисваха в пещерите, висяха над пропастта… Други докараха с мощни коли гумени лодки, пуснаха се по бързеите, водата ледена и яка, те гребат и не насмогват, обърнаха се, водата ги разпиля из талвега, бие ги във валовете – ужас! Ние тук си седим кротко по брега и ги гледаме, и се чудим – ние ли сме лудите?
Позасмивам се – има логика, светът извън жълтите сгради на лудницата е още по-голяма лудница, пък и отдавна вече съм наясно – лудостта е нормалното състояние на повечето хора, затънали в алчност и грандомания, в глупост и агресия, в пошлост и невежество… Нямам намерение да споделям тези си мисли с Пилота, но това не е и необходимо, той продължава, като за по-сигурно ме хваща за ръкава, говори напевно, почти в унес, меко жестикулира със свободната си ръка:
- Питате се – каква връзка има всичко това с вашия часовник, който се надявам да ми подарите. Ето каква. Само вдигнете поглед към небето и ще разберете всичко. Над това дефиле преминават едни от главните въздушни коридори на България. Виждате ли самолета, който се е отправил на изток? Той пътува или за Анкара, или за Багдад, или за Исламабад, или за Катар, или за Кувейт… Но за къде точно? Не мога да разбера, без да знам времето, в което преминава над нас. Опитвам се по слънцето да изчисля часа, но слънчевият часовник е неточен, освен това често има и облачни дни, звук се чува, но времето е мъртво, както и през нощта… Ето този пък пътува на север – към Москва, Киев, Санкт Петербург, Минск, Вилнюс, Хелзинки… Ако знам часа, лесно ще изчисля часа на излитане и така ще разбера за къде пътува, а това значи, че ще разбера и кой е в екипажа, ако самолетът е български, и ще мога да пожелая на добър час на приятелите, на колегите, да им пожелая меко кацане…
Пилотът се е развълнувал, говори разпалено, и вече сме привлекли интереса на седящите по пейките или скитащи наоколо хора с болнични халати. Неколцина се приближават и ни наобикалят, повехналите им безизразни физиономии се оживяват, очите им светват. В мен полека шавва притеснение, особено когато, издебнали паузата в задъхания монолог на Пилота те започват да се обаждат един през друг:
- Дайте му часовника, господине, вие още не сте луд, лесно ще си купите друг...
- Човек, не бъди скръндза, бълха те ухапала, за един часовник ли си...
- Той е луд, господине, няма нищо, само време, и него не може да измери...
- Часовникът ви е японски, господине, на него му върши работа, дайте му го, тъкмо ще си купите швейцарски...
В този момнт, пред тези хора с умолителни очи, поразен от тихата им настойчивост и от това застъпничество и грижа, аз вземам решение –откопчавам каишката и не само му давам часовника, но му го и слагам на ръката. Още не съм го закопчал, и лудите започват да ръкопляскат, отначало безредно, тихичко, после по-силно, в синхрон, и при това скандират:
- Сей - ко, сей - ко, сей - ко!
Пилотът е толкова щастлив, че не може да си събере усмивката, а по бузите му капят сълзи. Мен също нещо ме е затикнало в гърлото, но бързо се овладявам, поглеждам в сините очи Пилота и казвам:
- Честито!
- Благодаря ви, скъпи господине – казва той с достойнство и пак свежда поглед към часовника на ръката си. – Прекрасен подарък! Толкова скъп, толкова необходим! Но аз ви го искам не даром, господине, аз също ще ви подаря нещо голямо и хубаво!
- О, не е нужно, не се безпокойте – мрънкам аз баналности и се чудя какво ли може да ми подари този закъсал човек.
- За мен ще бъде удоволствие, господине! Кой е любимият ви празник?
- Втори юни, денят на Ботев – казвам аз. Сещам се, че дотогава има още две седмици и че по това време аз ще бъда в чужбина.
- Денят на Ботев – повтаря пилотът. – И на загиналите за свободата на България. Днес аз ви подарявам този ден, този празник. Само за вас! Да ви е честит!
- Благодаря! – казвам аз, и след като си стискаме ръцете бързам да вляза в административната сграда – часовникът е подарен, а разговорът се отплесва в непонятна за мен посока, затова чевръсто се спасявам от своите събеседници.
След половин час съм приключил и излизам от главния вход, стиснал в ръка папката с медицинските документи. И едва не се спъвам на равното, защото мощен мъжки хор изревава от лявата ми страна:
“Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми... Бум!”
Гледката е невероятна – пред съседната жълта сграда насред двора с пръчка в едната от разперените си ръце е застанал Пилота, в случая диригент, а от всички прозорци през решетките висят боси крака и голи ръце, и тактуват кой как може ритъма на марша. Залепили са и лицата си за железата, и пеят така, че ще им се скъсат вратните жили:

“... и "Радецки" гордо плува
над златни вълни.

Но кога се там съзирва
Козлодуйский бряг, (Бум!)
в парахода рог изсвирва,
развя се байряк.

Млади български юнаци
явяват се там, (Бум!)

на чела им левски знаци,
в очите им плам.”

Едва сега успявам да видя, че под прашните кипариси са се наредили десетина-петнайсет луди в разноцветни дрипави халати или просто по раирани пижами, опънали гърди и изопнали ръце в стойка “мирно”. Но държат тояги! Разбирам какво става едва когато най-близкият до мен, черновежд младеж, командва:
- Мирррно! За среща отдясно, за по-о – чест!
Сръчно и похватно, в пълен синхрон лудите – българи, цигани, турци, всякакви – прихващат с две ръце тоягите и със заучено движение ги изправят пред гърдите си – и шотландската гвардия на кралицата не би могла да го направи по-добре. Пристъпвам пред този невероятно нелеп и до сълзи трогателен почетен караул, черновеждият козирува на голата си ръбеста глава и рапортува:
- Господин Сейко, почетният караул за издигане на националното знаме по случай Деня на Ботев и на падналите за свободата на Отечеството е строен! От строя отсъстват само загиналите за свободата на България и тия, дето ги пратиха снощи в изолатора! Командир на караула - запасен ефрейтор Карамитев!
Козирувам му и аз – така се докара работата, няма накъде, по прозорците продължават да пеят, но вече са взели и канчета, и алуминиеви чинии, и тропат с тях в такт по решетките:
“... - Аз съм български войвода,
момци ми са тез, (Бум!)
ний летиме за свобода
кръв да лейме днес.

Ний летим на България
помощ да дадем(Бум!)
и от тежка тирания
да я отървем...”

Сега едва долавям, че заглушен от марша се прокрадва и друг звук – мъчително скриптене и стържене и когато поглеждам към плаца на бившия бригадирски лагер разбирам причината му. Там, до ръждясалия пилон на ръждясалото стоманено въже двама от лудите са закачили трикольора и сега го вдигат бавно и тържествено с почти непоносимо скърцане. Ефрейтор Карамитев се е обърнал натам и продължава да отдава чест с ръка до слепоочието, аз също се изпъвам в стойка мирно и стоим така пред тоягите на почетния караул, докато знамето най-накрая стига върха на мачтата, скърцането престава, вятърът изплющява във флага и зад нас с още по-голям подем, разчленено и мощно, повторено стократно от скалите наоколо ечи:

“А дружината запява
песен зарад бой
и байряка се развява
гордо с лева свой.

Парахода веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:

- Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята цалунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени
пред левския стяг
всички падат на колени
на светия бряг.”

Свърши песента, свърши церемонията. Пак ме наобиколиха Пилота, Ефрейтора, знаменосците, гвардейците. И ме питат:
- Хареса ли ти, братко?
А на мен очите ми пълни със сълзи и сърцето – с обич. Казах им, каквото можах, без да хлипам.
И когато се изкачвах завой след завой по стръмнините, за да изляза от дефилето на лудницата в нормалния свят, се чух да пея:

“...Ний във битки не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи-
гладни сме за бой!...”