23 август 2014
АЗ СЪМ ТУК
Разказ от
/На снимката - Цеката и Ханко/
Ето - отпуши се. Че то си беше жива мъка - кръстосваме по
черните пътища покрай кукурузи и слънчогледи, и най-вече покрай стърнищата, и в
ушите ни звъни призивен и предизвикателен вик:
- Аз съм тук, аз съм тук!
За който не знае - така вика пъдпъдъкът през лятото,
обозначава се един вид, но тръгнеш ли да го дириш - ще хванеш Михаля. То е
пъргаво пиле, бегач от класа, шмугва се в кощрявата, гледа те подигравателно
през преплетените треволяци и току пак се обади: "Аз съм тук, аз съм тук...".
А ти, ако си немаш работа и му уйдисаш - може и да замръкнеш, без да си зърнал
и перце от крилце. Затова сега казвам - отпуши се. Слънцето напече баирите на
изток, облаците възвряха, стърнището лъсна с милионите кристали на росата,
Ханко откачи Хектор от повода и му рече приятелски:
- Дай!
Няма глезотии, тръскане на крака, пръхтене и подвиване на
опашка - Хектор си знае работата. Чевръсто снове в щира и троскота, нищо, че е
прогизнал още от първите крачки, рови с нос из омекналата от росата жълта слама,
и тъкмо когато вече сме прихванали пушките и сме затаили дъх - застива. Предният
крак е сгънат грациозно, опашката е изпружена, главата е сведена - Хектор за
миг от живо и весело куче се е превърнал в каменно изваяние, но то е само до
мига, в който Ханко тихо, но с напрежение в гласа му виква пак, но този път
почти шепнешком:
- Дай!
Като освободена пружина Хектор се спуска напред, като
изстрелян от тетива пъдпъдъкът излита нагоре и встрани, крилата му пърпорят
неистово, докато изстрелът на Цеката го събаря в острото стърнище. Хектор вече
е при него, рови в тревата, намира го, подхвърля го, за да го прихване с уста
по-добре, и го носи на Ханко. Цеката се засмива тихичко, както той си го прави,
но Ханко е железен - подхвърля му пъдпъдъка, Цеката го обесва на висулката,
зарежда и казва:
- А сефте!
Тръгваме пак след пъдпъдъчите песни, слънцето е хванало
коловоза си през лятното небе, и далеч преди да прехвърли Балкана патрондашите
ни вече са олекнали, а висулките са натежали, Хектор едва насмогва да повтаря в
някакво опиянение този невероятен ловен спектакъл - търсене, стойка, дай,
изстрел, намиране, носене... Не му омръзва, не ни омръзва и на нас, но по
висулките ни вече тегнат по десетина пъдпъдъка, и Ханко дава команда:
- Другото - за лакомите. Хайде, дружина!
Стигнали сме края на безконечната нива, зад черния път
започва друга, но ние възвиваме към колите, въпреки че от отсрещното стърнище
звучи призивното:
-Аз съм тук, аз съм тук!
Ние също. Дай Боже - завинаги.
Абонамент за:
Публикации (Atom)