Йото ПАЦОВ

ФОТЕТО

Разказ

 На една от снимките бе той във войнишка зимна униформа, с къса трилинейка с изправен щик при нозе, лъснат и сериозен, даже сурово намръщен, както се и полага на истински воин отпреди петдесет години. Тази, както и други снимки от живота му бяха подредени в скромни рамчици по стената на първата стая, по-скоро стайче, където държеше обувки, ботуши, туршии, буркани с мед и шишета с ракия, тикви и сплитове лук и чесън, а на закачалката – шуба, мушама, излиняла ватенка и някакви сетрета с прокъсани ръкави и отпрани яки, каскет и бомбе. През външната врата на стайчето се излизаше на малка тераса с разнебитени дървени перила, в далечния ъгъл на която бе дислоцирал артилерията – черешово топче, но истинско, не от панаирджийските бутафории. Казват, че от време на време го зареждал с димен барут, тапа от парцали и глинено гюле с валчест камък от Вита вътре – такива гюлета бяха наредени покрай стената на тераската да съхнат на есенното слънце – и гърмял към лещака по отсрещния склон.

Другата врата на тераската водеше към собата, както я наричаше той – доста голяма продълговата стая с маса под прозореца на късата стена срещу вратата, с два стола на масата и пет-шест покрай стените. Тук бе и леглото му, по-скоро гнездото му, защото май никога не го бе оправял след спане и тялото му бе направило овална вдлъбнатина в дюшека.Сред отметнатите завивки се виждаше и родопско одеяло, и колибарска кабаница, и балканджийска черга. Печката бе почти в средата на стаята с камара цепеници до нея, и веселият огън хвърляше отблясъци през прогорените ламарини по тавана и стените. Но в къщата на Фотето стените не бяха стени, а визуална хроника на последния половин век в този балкански край. Снимките – почти всичките в рамки, някои дори със стъкла – ги покриваха комай от пода до тавана, плътно една до друга, но все пак без никакъв ред. Така беше с двете срещуположни стени, третата, с прозореца, бе приютила само няколко семейни портрета на старци с мустаци и калпаци и бабички с пошове и нарисувани нанизи пендари, с обточени с гайтани контохчета и бели кенарени ризи.

Май никой вече не помнеше името му – викаха му Фотето, пък и той напълно се бе слял с професията си на фотограф, че така се и представяше на редките нови посетители в горската му къща. Потъналите в прах фотоапарати – един „Зенит”, един „Фед” и една „Екзакта”, наредени на перваза на прозореца гледаха навън като слепи просяци – лентите останаха в миналия век, във фотолабораторията сега прибираше вечер кокошките, във ваничките за проявител и фиксаж им сипваше жито и водица. Но преди да настъпи разрухата той извади на хартия всички снимки на хората, които познаваше и които го бяха канили да снима на сватби, кръщенета, задушници, изпратки, курбани, погребения и всякакви други препятствия в живота човешки. След като затвори ателието долу, в градчето, пренесе всичко тук, в горната махала. Ровеше из кашоните с негативите, после приготвяше разтворите и копирния апарат, оглеждаше всичко да му е наръки в тъмницата на фотолабораторията и когато се протегнеше към ключа на лампата, казваше заклинанието:

-          Гаси, животът почва!

Така през светлия квадрат на апарата като в машина на времето преминаваха мъже, жени и деца, живи и мъртви, весели и кахърни, бедни и богати, добри и лоши… И всички те отиваха по стените, но не както дойде, а според едно важно правило, което Фотето ми обясни така:

-          Животът се живее каращисано, момче, защото Господ ни е пратил тука да ни види какво струваме. Всекакви хора има, различни модели, едни са добри – залъка си да топнеш, други са лоши – в катран да нагазиш. Та аз добрите ги слагам на лявата стена, и затова тя свети, видиш ли каква е засмяна! А лошите – на дясната. Слънце там не стига никога – да си живуркат в тъмницата. Та кой каквото си е дробил – това да си сърба…

  *   *   *

Този ден се връщах от лов, по снежните била горе вятърът бе изцедил от мен всякаква топлинка, и първата къща, до която стигнах в Горната махала, бе тази на Фотето. Прозорчето на собата светеше, от комина се вдигаше дим в мразовития въздух и аз само дето не се затичах надолу по склона, за да стигна по-скоро до топлото. Стъпих на  пътя и тогава го видях, че излезе на тераската, накокошинен в шубата и наложил бомбето на главата си. Не ме виждаше. Насипа от една консерва барут в гърлото и на подсипа на черешовото топче, натъпка парцали в дулото с дряновата тояга, която му служеше за шомпол, после търкулна вътре едно от глинените си гюлета. Пак се върна в къщата и след миг излезе, стиснал в лявата си ръка машата, защипала въглен. Изправи се до топчето, отдаде чест и поднесе въглена към подсипа. Бликна дим, после гърмът изхвърли към дола бял облак, чу се как гюлето удари в лещака отсреща. Фотето, изправен в пушека, пак отдаде чест, и се прибра.

Пристъпих и аз, потропах, влязох. Заварих го да кове с чукче джамджийско пиронче на светлата стена, тази на добрите хора. Поздравихме се, той заби пирончето, остави чука на масата, после откачи от тъмната стена едно портретче, показа ми го мимоходим и го закачи на светлата. Плесна с ръце – доволен, после ми посочи стола до масата:

-          А бакалъм!

Седнах аз, и позачуден от действията му, го попитах:

-          Какво, станал е добър, та го премести?

-          Хич не беше добър, сиромаха – отговори ми той. – Ами го преместих, щото ми се обадиха, че умрел, Бог да го прости. Аз така правя. Добрият, като умре – той си е добър, Господ има за него грижа, нема какво аз да го мисля. Ама лошият, като умре, умира и лошотията му с него. И понеже сам се е наказал, докато е бил жив – крал, лъгал, мамил, псувал, бил, пил на усвес, никого не пожалил, на никого не помогнал, всичко осмърдел, влачил и трупал – какво да го наказва и Господ! Та аз, да подсетя Господа да не го тура в трънето, че той в трънето е бил цел живот – гръмна с топчето, да чуе, и му преместя портретчето – да види. И съм сигурен, че ще ме послуша, щото, нали знаеш, Господ е милостив. Като мене.

Налива Фотето сливовицата в чашките, аз вече съм се отвърнал, пийваме, бодваме от  туршийката. И аз го питам:

-          Фоте, като гледам, твойто портретче го няма ни на светлата, ни на тъмната стена. Отвънка си го сложил, в стайчето. Що така бе, Фоте? Как да разбера аз сега ти добър ли си, лош ли си?

-          Аз съм на изчакване, затова съм отвънка – засмива се Фотето. – Ама съм спазарил Трифончо, съседчето, като ритна бъкъла да гръмне с топчето за всеки случай и да ми сложи потртретчето вътре, на добрата стена. Та да подсети Господа, че той мигар само мене мисли…

Йото ПАЦОВ

ПЕРЕКЕНДЕ

Разказ

Откакто Васката завърши техникума в Угърчин майка му и татко му така и очите му не видяха. Отпъна се по големия свят и се затри по градовете некъде. Чак след две-три години Нешко, роднина на бай Първан и кака Пенка се прибра по село и им каза, че срещнал сина им във Варна – сервитьорче в някаква моряшка кръчма. Заем му поискал, и нали Нешко предния ден бил слязъл от кораба, видял се с пари – дал му. Не им стана драго и на двамата, че техна кръв слугува по пристанищата на който мине, а още по-малко – че проси от познати. Бай Първан, като наля ракийката да почерпи гостенина, въздъхна:

-          Чичов, пари аз не съм ти искал и немам да ти давам. Който ти е искал – той да ти ги връща. А наздраве!

Чукнаха се, пийнаха. На Нешко май не му се приказваше много-много за Васката, но Пенка успя да изкопчи от него, че бил отслабнал и почернял в лицето, че не му било весело, че се оплаквал от немотията… За село не давал и дума да се издума – никога немало да кандиса да го подмета трактора по къра, да страхува по гората за крадени дърва, да рине на свинете и да среща козите на долния мост в жега и в порой…

-          Гражданин ще става – въздъхна пак бай Първан. – И що не, може. Само че да му бех одялал с теслата мързела и лакомията навреме… Ама той се усети, че искам човек да го правя, та хвана пътя, завалията…

След тая вест в къщата им се мръкна. Кака Пенка гледаше като минава през предната стая да не поглежда към снимката на Васката в униформата на техникума, окачена на стената. Ама все не издържаше, поглеждаше, колкото да я надуе на плач. А пък видеше ли я да хлипа, бай Първан я навикваше:

-          Какво за жив човек си зинала да ревеш! Да беше ревала като му вземаше бележки от докторката да му извиняваш отсъствията и като му буташе скришом кайметата та да е с хората… Е го де е – с хората, те на масата, той – диван-чапраз…

После – по-зле. Дойде си в отпуска Ради от Рудозем – чак там го намерил Васката, пари да му иска, че имал борч към банката и щели да го опандизат ако не се издължи. Казал, че ако не успее да му ги върне до Великден баща му щял да продаде трактора и да му ги даде. После се обади Тиката от Пловдив, и той роднина – и него завлякъл, бил борчлия на едни разбойници, главата му щели да откъснат, та аман-заман, жив да си, род сме, спасявай ме, бако Тико, а пък татко като продаде трактора… После се отби Невенка, учителка в Плевен – и от нея взел, та тя да ги пита кога ще може да и ги върне, че дъщеря щяла да жени през май… Трети, пети, десети – навървиха се хора всекакви, кой изгорял със сто, кой с хиляда, щото го пожалили, пък и нали познават бай Първан и кака Пенка, честни и свестни, кой да мисли, че синдакът им е такъв келеметор…

После – от зле по-зле. Залюбил се с някаква от циментовия, счетоводителка, отговаряла и за взаимоспомагателната каса. Та какво я е омагьосал – измъкнала тя от касата всички пари на хората и забягнала с него по Варна. Ударили го на живот, но и това не им стигало, та той се забъркал с някакви трафиканти, участвал в купуването на два буса и отпрашили за Турция, бежанци да карат нелегално – три хиляди долара парчето! Спипали ги още преди Малко Търново, бежанците – в общежитието, той и акраните му по късата процедура - в пандиза.

Чак от затвора един ден писа на майка си и на татко си, и то пак за пари – вземал на вересия цигари от бюфетчията на затвора, ама май не само цигари, оня надул да си плаща, скръцнали му със зъби, че ще го осакатят, ако не се издължи, та да му пратят, а пък той, като излезе след някоя и друга година – право на село, пали трактора и докато не ги изработи – нема ни да яде, ни да спи.

-          Ти син ли си ми бе, сине – викаше към портрета бай Първан. – Немам аз син такъв, в джинса ни такова нема! С каква ме дамга зачегари бе, Господи, та такова да се роди и отчува!

Тази вечер седяха на масата по-дълго.Свършиха новините, започна някакъв филм по телевизията. Те и не поглеждаха екрана. Бай Първан се бе втренчил в чашката с ракията, пиеше и доливаше като в унес, кака Пенка така и не пипна вилицата, тавичката с мусаката отдавна бе изстинала. Ръцете в скута, погледа – в нищото:

-          Какво ще правим, Първане, ще му пращаме ли пари?

-          Аз пари за перекендета немам !

Опита се да го каже натъртено, ама се получи пресекливо и тънко, и затова – жалостиво. Гърлото му се сви и за да не изхлипа пак посегна към ракията. Пийна, обърса си мустаците:

-          И нема да ревеш. Да сме ревали като сме го раждали.

 *    *   *

След два месеца пред къщата им спря полицейски автомобил. Двамата полицаи слязоха и потропаха. Още щом ги видя на вратницата кака Пенка разбра защо са дошли, краката и се подкосиха, та едва смогна да им отвори. По-младият я прихвана под ръка, поведе я, по-старият ги превари и отвори вратата на стаята. Бай Първан четеше вестник на масата, като ги видя се изправи, свали очилата и пак седна. Седна и кака Пенка. Тогава по-старият полицай започна да говори и думите му се биеха в стените, търсеха накъде да вземат, за да стигнат до стаята на Васката, където бе сричал читанката, до сайванта, където правеха корабчета от дръгове царевица с другарчетата си, до Гълъбския геран, където бе най-хубавата пързалка през зимата, до Цаловските върби, от които скачаха във Вита и се къпеха до посиняване, до къщата на мънинката Цвети, по която въздишаха всички момченца от Шагерската махала…

Васката бе умрял.

Катафалката го докара на другия ден, шофьорът попита в центъра къде е къщата на родителите му и спря пред вратницата. Потропа. Бай Първан отвори, зад него надничаше кака Пенка. И двамата – със сухи очи, с вкоравени лица.

-          Не щем го тука! – проръмжа ли, излая ли бай Първан. - Жив го чакахме, не дойде, мъртъв го не щем.

И захлопна вратницата.

Шофьорът се видя в чудо. Беше отворил задния капак да свалят сандъка с покойника, сега го затвори, повъртя се насам-натам, запали цигара и пристъпи към хората, насядали на пейката пред отсрещната къща:

-          Е каква стана тя? Накъде сега да го карам тоя сиромах, като майка му и татко му го не щат?

То за смърт всеки помага, не е като за живота – казваше дедо Тано. Та той именно отвори вратницата на неговата къща, пометоха под сайвана и на пометеното на две бояджийски дървени магарета сложиха ковчега с покойника. Жените се разтичаха – паница с жито, да има де да се бодат свещите, цветенца, нов чаршаф – да му завият очите в трапа, вино и вода за преливката. Събраха се съседи, викаха Драганските близнаци, спазариха се с тях да копаят гроба без пари, само за пиенето и каквито парици се съберат от ковчега. Само че май никой не спази обичая да слага дребни суми в чинийката на гърдите на покойника, а единия от Драганските се позасмя:

-          Той пътнинката си е събрал още приживе, не го мислете…

Та така – вечерта го закараха с камиончето на Влади от железарския магазин и го заровиха в гроба на прадедо му, побиха чамовия кръст с името му, сложиха китките около него.

А у тях кака Пенка, подпухнала от плач, избърса праха от кандилцето в ъгъла, непалено от смъртта на свекърва и насам, сипа му от специалното шишенце божигробски зехтин и драсна кибрита. Пламъчето, треперливо като гласеца и, освети скръбните лица на Богородица и Младенеца на иконата:

-          Богородице мила, не знам как да ти се помоля, дано ме чуеш, майка си и ти, как нема да ме чуеш… Пратихме ти момчето си, което не можахме – ти да го направиш. Дано  се научи там, при теб, че първо са хората, после са парите…

Йото ПАЦОВ

ПАЧАВРА

разказ

Научих, че потеклото и е от моето село по времето, когато беше любовница на директора на електрокарния завод и по съвместителство – негова секретарка. Класика. Директорът си имаше поуве хнала женичка и две дечица комай на нейната възраст. Видях я за пръв път на един банкет – точно по това време започнаха да прекръстват банкетите на делови обяд или още по-модерното тим-билдинг. Нуши се беше облякла като ученичка, точно както се пее в песенчицата: „Пустите моми шуменки, всичките с бели гуменки”. Само че гуменките и не бяха само бели, а изпъстрени с пришити шарени пластмасови маргаритки – човек не можеше да откъсне поглед от краката и, предвидливо оголени от миниатюрната и бяла поличка до чувство на неудобство и дори срам у околните. Като че ли за да компенсира свръхсексуалната гледка на неприлично голите си стройни крака и немирно дупе Нуши беше облякла розова копринена блузка с такова деколте, че всеки мъж в нейно присъствие незабавно ставаше разноглед. На шията си, удивително чиста и гладка за трийсет и пет годишна жена, бе провесила на сребърна верижка сребърна ръчица, сръчно свита в проточен между двете кълбета крем-карамел среден пръст. Вечерният и грим с трагични сценични отенъци подчертаваше перверзната и порочност на дърта Лолита, а потното и в лятната вечер тяло излъчваше мощен поток скъпи аромати и евтини феромони във всички посоки на битието... Екстра беше – с тази опалена от летния загар кожа с цвят на благороден бронз, със синьо-лилавите си огромни безсрамни очи, със сплетената си на две невинни ученически плитчици тъмноруса коса...

Така поддържаше „агиттаблото” си, както казваше моята леля Сийка, цял живот. Беше намерила правилната пропорция между разврат и успех и нищо не можеше да я спре. За да си осигури софийско жителство ожени за себе си един мухльо-инженер с апартамент до кино „Изток”, който работеше в автобусните превози. Свали го във влака. Качи се на гара Червен бряг, мина през вагоните, видя го да седи сам до прозореца в едно купе и седна срещу него – крак връз крак, кокетно наведена главица, бързи, ама не много, погледи изпод бретона, цигарата в лявата ръка с изпружено кутре. До Мездра той вече и държеше ръката и докосваше колената и, трепереше и заекваше, запъваше се като на изпит по съпромат и бръщолевеше за любов от пръв поглед. В София слязоха прегърнати, взеха такси до кино „Изток”. Апартаментът беше на третия етаж в нова кооперация на ул. „Атанас Далчев”,  докато той сложи на масата шише коняк и подходящи чаши тя огледа хола, спалнята, банята и кухнята и остана доволна. Одобрението и пролича още след първата глътка, но му позволи само задъхано опипване и няколко целувки – недей така, за каква ме вземаш, та ние едва се познаваме, нека не избързваме…

Не избързаха много – остана да спи при него – тя в спалнята, той на дивана в хола, усети го през нощта, че отваря вратата и я гледа, но не посмя да пристъпи. На другата вечер и двамата вече бяха в банята, в кухнята, на спалнята, на дивана – тя го зашемети със секс, какъвто той не бе подозирал, че съществува. И след седмица се ожениха.

Само година след това настъпиха промените и скоро бе отменено и софийското жителство. Това обезсмисли инженерното и завоевание, но тя не изпадна в униние. Бързо се ориентира към една от нароилите се партийни централи и скоро от момиче за всичко стана фактор в качеството си на любовница на партийния лидер. Майстор беше да избива пари – от банки, фондове, предприятия, търговски дружества. И не само за партията – беше се разбрала да прибира комисионна десет процента, колкото прибираше и председателя. Бързо установи контакти със силните на деня – някои групировки, които не слизаха от първите страници на вестниците, но не потъна в тях, ако не се броят сексинцидентите, както ги наричаше наум, по билярдни маси и в сепаретата на банкетните зали, а понякога – и в тоалетните. Усети се навреме и успя да се спаси, като прие предложението на директора на електрокарния да му стане секретарка с всичките произтичащи от това последствия. Едно от тях беше, че след година се сдоби с ведомствен апартамент в Мусагеница, за който нито мухльото, нито партийният лидер разбраха. След три години го обявиха за продажба и тя го купи. Там се срещаше с директора, обикновено сутрин преди работа, после в края на работния ден лидерът я караше в един мотел край Искъра, а вечер се отдаваше на законния си съпруг.  Е, не че всеки ден, но имаше и такива натоварени дни. Неуморният  и сексуален труд се материализира и в кокетна виличка във Владая – подарък от лидера, та най-после се избави от погнусата си да се въргаля в пожълтелите чаршафи на мотела.

Всичко беше добре, но тя си мечтаеше за места, които предлагат още по-големи възможности, и при това съзнаваше, че хубостта, както всичко на този свят, е до време. За да придаде някакво приличие на ламтежите си обичаше да повтаря: „Парите са свобода и прогрес”. Пълнеше гардероба си с предизвикателни дрешки и скъпи обувки, каквито изискваше професионалната и специализация на луксозна пачавра, ровеше в интернет из сайтовете на далечни екзотични земи, учеше английски. И когато усети, че е готова, подаде молба за развод. След епична борба успя да докаже в съда, че в изплащането на банковия заем за апартамента е участвала и тя, та се наложи мухльото да продаде жилището и да раздели парите с нея. После продаде старата къща на покойните си родители във Врътеник. Продаде и виличката, и така спетъра първоначален капитал за великото преселение на народите, както наум наричаше начинанието си. Не възникнаха проблеми и с американската виза, та в един хубав ден от входовете на Терминал 2 тя изпрати въздушна целувка на мъгливата София и без да извести никого за заминаването си, отлетя за Париж. От летище „Шарл Дьо Гол” до „Джон Ф. Кенеди” в Ню Йорк, оттам – до Сан Франциско, после – до Оаху. Когато зърна под крилото на самолета изумрудните долини, плешивите била на хълмовете и овалните кратери на вулканите сред сребърния безкраен океан, въздъхна с облекчение…

По това време – около две години след нейното бягство - аз вече се бях прибрал на село, и то не заради чистия въздух и здравословния живот, а за да ближа раните си от несполучилите си начинания. И тук, благодарение на процедили се сведения от другата страна на планетата, научих нещичко за нея. Очевидно хавайските и планове се осъществяваха успешно, и това сигурно бе станало причина да се похвали на своя съученичка – Венета, акушерка в общинската болница. Писала бе, че живее в разкошна къща в Кахала, Хонолулу, със собствена градина с море от цветя, че е женена за някой си Аладер Хироа, трийсет години по-голям от нея, но затова пък собственик на консервна фабрика и няколко риболовни кораба. От снимката, която акушерката показваше с удоволствие на който поиска, Нуши се бе изправила – бая поналяла фигурата и физиономията, до седнал в необятно плетено кресло разплут в огромно тяло чер полинезиец. При вида му бабичките се кръстеха и призоваваха – „Варди, Боже!”.  Не знам какво точно искаха да кажат, защото тя изглеждаше щастлива и спокойна…

Минаха години.

И в един пролетен ден тя се появи в село. Беше в пищна черна рокля, пребрадена с черен шал, със скръбна физиономия – очевидно полинезиецът се беше споминал. От предишните времена бяха останали само превземките и – бузите, задните части, гърдите очевидно не се справяха с гравитацията, и затова дълбоките и деколтета и късите и поли изглеждаха карикатурно. Пък и не се съгласуваха добре с демонстрацията на дълбок траур, но пък и кой ли вярваше на театралната и печал…

Дом в селото Нуши вече отдавна нямаше, та от Хаваите - с два необятни куфара с което и бе останало след разделянето на наследството на дебелия Хироа на цялото му племе – се прибра в къщата на Венета, която живееше със семейството си в апартамент в Луковит. Това, разбира се, даде неизчерпаема възможност на бабичките по пейките да обсъждат нейното житие в диапазона от „ох, сиромашката, без дете, без коте” до „животеца си профука, хак и е, дано си събере краката най-после…”.  

Е, такива намерения като обозначените в последната фраза Нуши определено нямаше. Без да обръща внимание на приказките тя зачести в къщата на Начко, който живееше сам откакто погреба жена си миналата година. С него се имаха още от деца, въпреки че в онези години тя се кикотеше подигравателно на несмелите му опити да и хване ръката или да пипне косите и. Як и работлив, целият побелял, но все още пълен с ищах за живот, Начко сновеше по къра с каруцата и по двора, зиме с шофьорска шуба от добрите времена, лете с избеляла армейска гимнастьорка от разпродажите. Гледаше си кобилата Генка, шопара Гошо, трийсетина кипри кокошчици начело с петела Златан, двайсетина кошера, сливова градина, малък малинаж по Миньовското… Чувах и аз, че Нуши го обикаля, след това – че и той наминава към Венетината къща, и не само да свърши некоя мъжка работа по двора, ами и вечер с шишето ракия и един книжен плик с още топли яйчица. Подсмихвах се наум – голям шегаджия е животът, след като може да те запокити от плажа на Ханаума Бей Бийч на Врътенишкото пръдище…

Видях ги един ден – седнали и двамата на капрата в каруцата, дръгливия кон се спъва по нанагорнището в облак мухи, каруцата трополи. Помислих си – каква пасторална картина!

И в същия момент ми светна, че Начко има къща на два ката във Врътеник, апартамент в Плевен, и че чака от ден в ден да изпрати брата на баща си, който береше душа в собствената си кооперация на „Дондуков” в София, а други наследници освен него нямаше…

МАМКА ТИ, ЧОВЕЧЕ! 

Разказ от Йото ПАЦОВ

Тъпо ли ти е, човече?

Никой не идва на този свят само колкото да се разходи из него, да се налюска, да се наплюска. Гледам те и се чудя – от животът ти файда като от смок пикня. Учи в Борован, в Бяла Слатина, в Угърчин. Какво завърши – и ти не знаеш, ако въобще нещо си завършил, де. Работи по Тетевен, по Ботевград, по Плевен, даже и в Кипър ходи – нито прокопса, нито се задържа някъде. Ама и тези, при които си работил нещо не усетих да дават зор да те задържат. Прибра се в Ъглен да продаваш чалъми, да седиш пред магазина на Робчо и да смучеш мастика. С айрян. И булка доведе – тя си гледа бебето вкъщи и смуче уиски. Така била научена, гражданка, демек. От Павликени. Те в Павликени без уиски не сядат на масата. А пари откъде? Кипърските отидоха за един очукан опел последна употреба, за количка за бебето и за един сандък инструменти. Каквото хартиса – изсмукаха го уискито и мастиката. И цигари, разбира се. Двамата – по две кутии днеска, като отворите прозореца да не удушите бебето пушек се вдига като от запалено бунище…

Кофти ли ти е, човече?

И като нема накъде – тръгна по строителство. Нали каквото е читаво из село заби из Бавария, Саксония, Валенсия, Мурсия… Останаха двама-трима майстори, а работа – море. Къщите повечето са прехвърлили петдесетте, че и по на сто има. Гредоред, дялан камък в основите, кирпич… Покриви провиснали, мертеци и греди направени от мушиката на дантела, мазилка се рони, тавани се подкорещили, стени и подове се разкривили, дюшемета и черчевета изгнили. Камбаната бие през ден, като се съберем сутрин под черницата на площада първо се питаме кого ще изпращаме днес. Така се докара работата, че няма хора трап за поредния покойник да изкопаят – едни негодни, други негодници, както казва бай Дако. Ама ти и с това се хвана – як и глупав, като иманяр. Земята се спекла на керемида, четири месеца не е валяло – блъскай, душо, да ти дойде акъла в главата. Ама и това не е работа – веднъж-дваж в седмицата по 30 – 40 лева – за мастика ли, за уиски ли, за цигари ли – за кое по-напред. Верно, мрът хората на зареда, ама и те намаляха, дето вика баба Вида – то и за покойници в Ъглен май не останаха хора. Та дето ще се ослушваш за камбаната всяка заран – хвана се със строителство. Само че и пари немат хората – държавата дава пенсийки на дъртите като за бог да прости, който още работи по Луковит докача повечко, ама като сметнеш колко чакат на заплатицата му…

Гадно ли ти е, човече?

Та така и тримата май увиснахте на пенсийката на майка ти. И на градинката и. Баба Цонка кьопава – иде до фитирията с патерицата, там я бодне в земята и после се подпира на мотиката. Домати, краставици, тикви, пипер, патладжан, боб, зеле – всичко иска пипане. Отделно кокошки, патици, гъски, прасето Гошо. И всичко я гледа в ръцете. Като влезе в двора, като я налетят с крякане и кудкудякане пилците – ще я съборят. Гладни. Гошо и той врещи и се бие в дъските на кочината – да го ожалиш. Как насмогва да ги изхрани – никой не знае. Най-малко ти. Да си косил коприва и люцерна, да си купувал смески и кукуруз? Да си им сипал водица, да си им поринал, да си им помел? Или жена ти? Нема такава работа!

Какво направи, като свършихте покрива на Цеката? Каквото и друг път. Разделихте парите с другарите си, ти качи жената и бебето в опела и отпрашихте за Плевен. Дрешки, обувки и обущета, два стека цигари, три бутилки уиски – пей, сърце! На майка ти – нищо. Че трябва да се плаща ток, вода – тя да му мисли. Че е свършила лекарствата – нали си бра летоска билки? Така му дириш чалъма ти на тоя живот… Ама татко ти си отиде без време още след войниклъка, та нема кой да вземе топоришката и да ти отупа пепеля…

Гнусно ли ти е, човече?

Е, после си отиде циганското лято, свършиха слънчевите дни, никой вече не смееше да прави покрив, че стана дъждовно. Нема работа, нема пари. Нема уиски. Лежиш с Мила по цел ден пред телевизора, тя кърми бебето когато се сети, майка ти готви, та ви слага, а в останалото време прави зимнината – киселото зеле, царската туршия, киселите краставички, печените чушки, белените домати, лютеницата, сплитовете лук и чесън, сушените сливи, увитите във вестник ябълки и сливи… Даже два казана ракия опече – един сливова и един гроздова - от асмата. Ти не щя да и помогнеш даже да прекара пращината и дървата – ракия ние не пием! Най-голям зор баба Цонка видя с пилците – остави шест кокошчици за яйца, друго всичко закла, оскуба, опърли, изкорми, наряза, нареди в буркани и ги вари два дни в ператника на двора, в който преди това бе сварила компотите от праскови, сливи, малини и грозде… Нареди всичко по рафтовете в зимника, и като приключи се спря на вратата и се засмя – толкова драго и беше да вдиша този въздух с аромат на кисело зеле, ябълки, чубрица и сминдух от китките, окачени по гредите. Ще се изпролети, нема страшно!

Само че  хубавото води лошото, както е известно. Някъде в средата на ноември баба Цонка не можа да стане от леглото, нещо я затикна в гърдите, сили нямаше ръка да вдигне, даже да те викне на помощ не можа. Само че ти се зачуди как така я нема по двора и влезе да я видиш. Веднага разбра, че тя бере душа, и се обади на бърза помощ. Дойде линейката от Луковит с една оправна фелдшерка, качиха майка ти и заминаха.

Срамно ли ти е, човече?

Държаха баба Цонка две седмици в болницата, та даврандиса, колкото и да не ти се вярваше. Така и не отиде да я видиш. Първо се оправда с това, че дойдоха от водоснабдяването с един багер, изкопаха трап пред вратницата и спряха водата за къщата – не искаха и да чуят да чакат, че не бяхте плащали повече от две години. После пък братът на Мила се обади, че намерил работа по Германия, та да идете вие в Павликени в неговата къща, че докато се върне след година-две циганите и папер нямало да оставят от нея. Късмет! Дето ще стоите без вода в Ъглен – айде в Павликени! Та на два курса прекарахте багажа си и до шушка цялата зимнина, дори двете дамаджани с ракията,  че да почнете живота си на чисто! И не се сети, че с мръсотия нищо чисто се не почва. Така беше чул от Лабавото: от дърто влачиш  додето шава. И не ти дойде наум какво ще стане с майка ти, когато се върне от болницата. Ако се върне, де. Като завари зимника празен, вратите зейнали, раклата с родопските одеяла празна, пердетата свалени, дори кофите, метлата и машата пред печката отнесени…

И как да ти дойде наум, като човешкото в теб се е спекло като земята в гробищата?

Майка си затри, човече…