СОМ НА СИНДЖИР На Тинко Пеев - Жабешки Разказ от Йото ПАЦОВ

Под бързея се ловят най-пъргавите риби - суха лескова пръчка, лека като паздерка, за плувка — тъничко парченце царевичак, бела въдичка от ситните, за стръв - червейче изпод камъните във вира. Стои Данчо Брулето на белия камък, гледа плувката как се гмура в бързея и ловко издърпва дръвичето нагоре - като камшик. Сребърната рибка описва кръг над главата му, той я посреща с длан и щом я докосне, тя затрептява като вретено, гъне се и се мята да се откачи. Пуска я той в торбичката, оправя червейчето, замахва с пръчката и запраща плувката в бързея. Като диригент стои на белия камък Данчо, като диригент маха с лесковата пръчка — бързеят ромоли, дебело жужат земни пчели, скакалци трещат пресипнало и кълвачът от някой сух клон обстрелва цялата елия. Оттатък извивката на реката, надвиснала над бързея — гора от габър и леска, в която като рани греят обсипаните с корав и стипчив плод дрянове. Над тях — червени скали във висинето подпират синьото на едно бездънно небе и нагоре, и надолу, в огледалата на вировете. От пещерите струи прохлада, хилядолетия извира от тях тъмнина и ладовина, и хилядолетия ще извира още — няма свършване. И там, сред чукари, пещери, дънери и зъбери се вие каменлива пътека от змейово време, и когато Данчо поглежда нагоре над гъсталака, вижда как по нея, в едната ръка с лескова пръчка, презрамчил торбичка като неговата, към реката слиза Лаката Цончов. Изчезва в сенките на ниските дървета и след малко пъква сред глоговите туфи до самия бряг оттатък реката вече с навити крачоли. Нагазва в бързея Лаката, пори водата с бели крака, обути в гуменки на босо, пее си нещо и се хили, но от шума на водата не му се разбира. После се качва и той на белия камък, до който сълзи тихо изворче, изнизва колана си и връзва с него шишенцето, което вади от торбата, та да го пусне да се студи в стъклено бистрата вода. Сетил се е нещо, смига на другаря си, къса най-голямото листо от репея наблизо, мие го в бързея, после го просва на най-равното място. И върху лъскавото зелено вади от торбичката си и слага буца сирене като сняг и три домата. После пак смига: - Сети ли се, Бруле? Данчо мисли, поглежда ту него, ту зеления месал с мезето — знае, че Лаката пак е наумил да го преметне нещо, та не бърза. Лаката обаче бърза, той тая работа си я е намислил още одеве и няма търпение да го чака да се сети: - Трикольора, бе Бруле, знамето, видиш ли - бело, зелено, червено - да живей България, а? Данчо се разсмива, вика и той „Да живей!” минутата е подходяща, та изважда вързаното с колана шише и черпи Лаката с неговата си ракия. Сядат на камъка, отпива и той, близкият вир е златен от слънце, златни са и очите им, когато гледат натам. И от толкова блясък едва долавят, че по брега към тях идва още някой. С къси бели гащи, бяла шапка с червена козирка, на която пише „Кока-кола", бели чорапи и бели маратонки, бяла тениска с наредени в полукръг сини букви - „Уошингтън юнивърсити". Носи спининг и плетена кошница - въдичар значи. Лаката и Данчо се споглеждат, а-ха да си смигнат, ама работата е ясна, това е Анастасий, на Пело Дочев синчето, студент, дошъл по Вита да си кара ваканцията. - Кълве ли, Нака? - пита го Лаката още ненаближил. - Въобще не се обажда - отговаря Анастасий и оставя спининга и кошчето си на тревата до тях. - Ами вие хванахте ли нещо? - Стотина кучици, уклейки, както им викаш - повдига торбичката си Данчо. - За стръв ги ловим, довечера ще ходим с Лаката в Соватски дол за смъдок, той само на кучица посега. - Та нима има риба в Соватски дол? - чуди се Анастасий. - Аз говорих с председателя на дружинката и той ми каза, че всичко са изловили за търговската мрежа... - А ти какво искаш да ти каже, като и той е въдичар, пък и шефовете си кани на язовира да си правят кефа. Ние като не питаме, без риба не седаме на масата вкъщи - отговаря Данчо. - Лака, я му кажи как хвана сома зимъс. - Ама как, в язовира ли? - пита Анастасий и от почуда даже сваля черните си очила. - А аз сом даже не съм виждал. - То такъв сом и аз не бях виждал - хваща се за думата Лаката. - Прибирам се една вечер от Върбовец по нашата пътека и таман минавам покрай Совацки дол, чувам — нещо шляпа из язовира, по брега вълни бият, кърши се тръстиката, патици и всекаква хвърката гад бега презглава, не гледа къде лети, бие се в клонака — само перушина станах. Приближих, гледам - нещо тежко и гладко се въргаля из водата, па току изпляска с опашка. Само сом е, викам си, и требва да е доста дрът, сигур към трийсет и пет-шест години ще докара. То нема и как да е на повече, щото тогава, преди трийсет и пет-шест години правиха язовира. „Ще те лова!" — казах му, върнах се вкъщи, наспах се, пребих сутринта с ластик един гълъб за стръв, взех капистрата от телето и отидох на язовира. Гълъба разделих на две половини — както си е с перата и с червата, и го нанизах на един ченгел за дране, вързах ченгела с капистрата, а нея — на крака си. Фърлих на дъно, то нали само железо, нема проблеми, и чакам — само съм си приготвил балтията. И както чакам, съм заспал. Бе по едно време като дръпна нещо — ще ми откъсне крака с алмаджика, добре, че бех легнал до една дъбица, хванах се яко, той тегли, ама и аз не пущам. Борим се ние, и дали щото по-дрът от мене или какво, ама май усетих, че ще ми надделява. „Сома — викам си, — майната му, ами и капистрата ще отмъкне, тя си е наша, щото ченгела бех взел назаем, без да го питам, от двора на бай Иван Алайджийски — за него не ме е яд. И като видех зор, зех да викам: „Помагайте, хора, насам!". Кой да те чуе в Совацки дол? Ама пак късмет съм имал - овчари от село се прибирали по кошарите, на Пего зет му, Васката Видин, Тасо Пикасото, кой още - чули ме, че викам, дойдоха, наловиха се по капистрата - ай-руп, ай-руп, извлекоха го донекъде, главата му щръкна в тинята. „Чакай, викам - твойта мама!" - мен още за капистрата ме яд, та като доклопих балтията, като го обрикрачих, сайче го язда, и като почнах да сека, леле-мале, кръв и мозък! А пък то, добичето, като усети желязото, като почна да се вие и да бие с опашка - аз седя върху него, бия го в главата, а то върви между дъбиците като тролей!... Анастасий е навел глава на една страна, гледа сериозен и недоверчив, пийва от подаденото шише и тъкмо отваря уста да каже нещо, Данчо го преварва: - Добър беше сома, малко на тиня понамирисваше, ама то след третата кой ще го душка - става. Ами шарана, дето го хванахме с тати в Арнаутския вир? Смески бехме карали по кошарите и като се връщаме, отбихме колата както са си с воловете във вира, да ги умием, да разхладим добичетата. На дълбокото ги вкарахме, потънаха и потониците има на половин метър. И тия смески, аз тогава разбрах що добичетата толкова им налитат, като плувнаха из вира — завря от риба край колата. Викам на тати — дигай едната ритла отпред, аз ще я хвана отзад, като влезе на потониците некое по-едро парче пускаме заедно. Леле, ами като му лъсна гърба на тоя шаран — помислихме, че некой от воловете далдисва, само че чер. Налете на колата той, и нали се засилил за ядене, повече от половината се нахака в нея. Спущихме ние с тати ритлата, та го заклещихме, и го добутахме после, та влезе целия и ритлата си легна на местото. Напънахме воловете да изкарат колата, и докато във водата — лесно, ама като излезохме на пръдището, като почна да се мета оня шаран - какви беха тия дъски, каква беше тая направа, та не стана на трески колата. Ами като водя воловете и ме страх, че ще пощръклеят и те? Докато го откарахме у нас - помниш ли, Лака, каква борба беше? Ами като го сръболихме в двора — мислим, че се е омаломощил за три километра под слънцето - като почна да се мета, потроши и кочината, и курника, една каца бехме закиснали - и нея, добре, че преди това му бехме прекарали синджир през хрилете, та го хванахме и го вързахме за ябълката. Умре до вечерта, начаколиха ни съседи - то сме на Вита, ама хората не са като нас да си ловят, все на готово чакат. И като взеха лопатите чичо Нако и Тоно Вълчешки, като почнаха да му махат люспите - ела гледай. Да ги бехме запазили, сума ти работи щях да си свърша с тях, ама тати се полакоми, продаде ги на един софиянец, че си правел вила в Драгалевци, та за покрива му требвали — било по-така... Тук вече Анастасий не издържа, засмива се несмело: - Хайде, хайде, посмали Манго - нали така казвате тук? - Гледай, Лака, тоя ми не верва! - изумява се Данчо и се обръща към Анастасий. — Абе, ти знаеш ли бе, Нака, че майка ми още ползва ребрата на тоя шаран за колове на доматите - ей за тия домати, видиш ли ги? Или и за тях лъжа? Верно, че ребрата са поизвити, ама нищо, таман да растат доматите на по вятъра — поставя точка той. Анастасий се почесва по врата, чуди се какво да каже, поглежда събеседниците си — единият надига шишето, другият си бодва сирене с върха на ножа, сериозни и даже засегнати от недоверието му. После благодари за ракията и раздумката, взема си спининга и кошчето и бял като щрък тръгва нагоре по пътеката през репея. Данчо и Лазар се споглеждат, а-а да си смигнат, ама работата е ясна, та Лаката се пресяга за лимонаденото шише, отваря го и го подава на другаря си. А след минута на белия камък диригентите са двама, а пред тях се е ширнало безкрайното тихо пладне на един пълен с чисти звуци летен ден.

УГЪРЧИНКАТА Разказ от Йото ПАЦОВ

Всички така и викат – Угърчинката. Истинското и име малцина знаят, цяло село и най-вече мъжа и и викат по родното и място. Питам го веднъж: - Лака, защо така, не се ли обижда жената? - Кво ще се обижда – чуди се той. - Аз в началото така започнах да и викам, че Угърчин е град, там хората нема господине, нема другарю – гражданино си викат, та човек заман е като в следственото. Та и аз така – да знаят ъгленчани, че не е некоя селянка загубена, ами е от градски сой, по-бамбашка... После въздиша тежко и донажда: - То, кво да ти кажа, и по убава можех да взема, ама нали и на мене ми толкова ъкъла... Да ида булка да дира по къси гащи! Не съм ли да ме пребие човек? И с тия къси гащи къде да вървя – по крайчеца, из по-сиромашките къщи, дето хората нема толкова да ми придирят. Така я намерих, та се зехме, ама още ме е яд – ако се бех догодил да си обуя панталон като хората, щех да ида по в центъра, та можеше и некоя даскаличка да докача, знае ли човек! На тия приказки Угърчинката отговаря с безмълвно проклетисване с ръка, рядко ще се обади, та да внесе градска яснота в облите ни селски глави: - Е така заметува трийсет години, че и повече, и как го не хвана съклет! Децата отгледахме, изучихме и оженихме, внуци ни пораснаха, а той още даскалички бълнува... То, ако питаш Лаката Цончов на мераците внуците не пречат, както той доказва непрекъснато с личния си пример. Подели сме разговор за него и Угърчинката на скалата над Въловата дупка, облегнали сме пушките на една круша дивачка и сме пуснали шишето на Пора по кръга. До пътя са двата глигана, които паднаха днес, и към тях опъват каишите гончетата, още разлютени и попотени от лова. Тук е и Лаковия Баяр – не куче, ами змей – още снощи като се уговаряхме къде да ги дирим Лаката вика: - От мен да знаете – на лов без куче е като на сватба без булка, ама на глигански лов без Баяр е все едно и младоженеца да го нема! Взехме го, разбира се, и наистина Баярката се отчете дебело – той намери и дигна прасетата в най-гъстия дракаш и цял ден гони с такова настървение, че плувна в бяла пяна. Сега чакаме стопанина му – такава ни е уговорката, към четири да дойде с каруцата да ни натовари, че до село са към пет километра. А и прасетата като сложиш... - Ей, нема го тоя шашкънин! – Казва Пижо Смока без яд и си гледа часовника. - Ами ако нещо Угърчинката се е присетила да го натири я на воденица, я на друга стран ще има да си висим тука... – Добавя Панко Мерудията и надига шишето. - Да бе, ще го натири – оспорва брат му Цоло. – Барем ти си им комшия, я ми кажи, има ли в Кашмер махала некой да не му е стъпила жена на врата? Само у тех петел пее, Лаката може и да е попрехвърлил, ама още се не дава. - Верно – потвърждава Пижо, те с Лаката са приятели от деца, другите са по-млади и не ги знаят добре работите. - Панко, ти като си такъв готвач, та равен немаш от Дунава до Балкана барем, я ми кажи – какво готви Угърчинката у тех? – Включва се и Камен Пора. - Кво готви – като всички, каквото дал господ – отговаря Панко неуверено. - Не е баш така – обяснява авторитетно Пора. – Само месо! У тех друго се не яде! Нали като му беше прилошало един ден и докторката каза, че е дигнал кръвното, Угърчинката решила да му готви постно, че месото много вредно било. Набрала зелен боб, че се случило по това време, и сложила тенджерата на огъня. И той като влезъл в кухнята вирнал нос, подушил, отхлупил тенджерата, хвърлил капака, зел я и я излял във фитирията с пипера, и и заръчал кораво – друг път да не се гласи с фуражи и силажи да го гледа. Те затова се имат, защото тя го уважава – прави непререкаемия извод Пора, тъй като не е уверен в логическите способности на другарите си. - А, нема спор, и тя го слуша, и той я уважава – пак взема думата Пижо. – Аз нали помня като се жениха – голема сватба беше! Лаката с бела найлонова риза, разгърден и навил ръкавите, Угърчинката и тя в бело пременена, па кофи с ракия и с вино, каси с бира, с жълта и червена лимонада, в казаните врът чорби и гозби, на площадчето пред тях и по двете улици проснати трапези – село пълно, сватба богата! И като мина данданията на другия ден сме се сбрали все негови акрани в кръчмата при бай Иван Алайджийски да чакаме да разказва – как е минала първата брачна нощ? И е го, иде, ръцете в джобовете, намига ни със стъкленото и се смее с неговото си око. Кво стана бе, Лака? Кашмер, кво може да стане в Кашмер махала – отговаря. И ни разправя – как отишли в спалнята с Угърчинката, как тя бързешком се съблекла и се мушнала в леглото, и той как почнал да сваля първо ризата, после панталоните, ама бавно, да види тя, че е с нов потник и гащи, даже и етикетите оставил да се мандахерцат, за да няма съмнение... Смеем се ние, подаваме си шишето, гледаме към пътя, откъдето трябва да се чуе трополенето на каруцата, а Пижо продължава: - И като си легнал при нея първо се навел, та изтърсил от главата си стъкленото око да го сложи в чашката, та да не му тежи нощес. И Угърчинката писнала: “Мале, мале, Лака, ми ти си бил кьорав бе!”. А той я успокоил – “Бе аз съм кьорав, ами ти мигар видиш, като си ме взела с тоя джам!”... Сега вече всички се кикотят, и така, със смях посрещат задалата се най после каруца с Лаката на капрата, който маха отдалеч с каскета и вика: - Ей, хора, да знаете че голем зор видех! Легнахме с Угърчинката да починем малко следобяд, и като дойде време да тръгвам – кво да видя! Както се въртела в съня си дигнала крак, та ме затиснала! И аз кво да правя – чаках я повече от час да се събуди, да я не стресна! И сложил без да иска финал на тази сладка раздумка за любовта, Лаката слиза да ни помага да товарим прасетата, после и ние се качваме, хванали поводите на кучетата изкъсо, и с широк кръг през жълтата ливада каруцата се връща на пътя и тръгва към залязващото слънце покрай кривите колони на дъбиците, а жабите и щурците вече поемат вечерната песен за вечната си любов към недостижимите звезди.

ЯЙЦА НА ОЧИ Разказ Йото ПАЦОВ

- Седайте, седайте, той Лаката ще извади ракийка да сипе и ще отвори един буркан корнишончета, докато оправя добитъка, а пък аз после ще сложа и друго, каквото дал господ, може сланинка да ви нарежа, може и яйца да ви сваря, или пък с малко масълце да ги опържа на очи, както кажете. Само да оправя добитъка – кани ни Угърчинката. Привечер е, точно ракиено време, и Лаката не се бави – сини стъклени чашки на бели цветчета, дебела гарафа с жълта ракия, дебела порцеланова чиния с дебели кисели краставички, които Станой Скачката започва да реже на кръгчета с костурката си. Седнали сме в хола на Лаката около масата, застлана с мушама на червени черешки, домакинът реди пред всеки чашка и вилица, налива ракия, смига повече с вежда, отколкото с клепача на стъкленото си око, и призовава: - Айде наздраве завинаги! Скачката приема тоста като предизвикателство, и още преди да сме отпили наставя: - Каквото ще да става - да сме си тъдява! Пием ние, отвън по шосето за Бежаново профучава кола, Пижо Смока я изпраща с поглед, през другия прозорец към двора кудкудяка кокошка и клопа пуяк, а на стария салкъм в щъркеловото гнездо двете малки щъркелчета се чудят къде да дянат дългите си червени клюнове и току се кълват едно друго. Лаката Цончов е както винаги импозантен и свеж, като няма мющерии за стригане и бръснене той самичък си седи пред огледалото с ножицата и кълца косъмчета от мускетарската си брадичка и от буйната си вече побеляваща коса, която носи а ла Рудолфо Валентино. На стената зад себе си е закачил самоделна пушка-кабзалийка и доста голата Ева Херцигова като ясно указание на двете начала, които трябва да следва в живота си истинския мъж. Това са и двете постоянни теми за разговор на тази маса, но този път той е взел повод от приказките на Угърчинката и затова почва от тях: - Яйца на очи! Ей, не мери си приказките тази жена, ти казвам, никаква деликатност нема у нея! А да речеш, че не знае – не е верно, цела година вече с тия яйца се разправяме, та до гуша ми е дошло! - С какви яйца бе, Лака? – пита Пижо, колкото да даде едно рамо на разказа, който неминуемо следва такъв увод. - Какви – кокоши, какви. Нали знаеш, че взех от люпилнята от тия, новите пилета, дето ги внесоха от Унгария. Как да не взема – като видях кокошките какви са шарени и кичести, с пера и по пръстите, а пък едри като пуйки, петел имаше там – единайсет кила живо тегло, ягне не ти требва с такъв петел. Хубавец! И аз взех, та цела година им слугуваме с Угърчинката, та станаха на щрауси – връй ги виж! Не колим от тях, домазлък ще завъдим. И като пронесоха сбирам аз яйца, и като се разклопаха от старите кокошки насадих три люпила, нали производство ще правя! Изтрошиха се яйцата, напълни се под сайвана с пиленца като жълтици, красота ти казвам! Едвам смогваме тревица да им кълцаме, смески да им бъркаме, през три дни викам Тачо Пацъшки да ги понагледа, да не ги лепне некоя мъндръга... - Ако не искаш пилците да се натръшкат – веднага викай доктора Пацъшки! – обявява Станой Скачката поредната си формула за борба със световното зло. Никой не му обръща внимание, Лаката продължава: - Да, ама като тръгнаха по двора, един гарван се научи, и днеска едно, утре едно – абе ще ги отнесе всичките! И нахален, като да му е бащиния – не пропуска ден. Само че хитър – как ме усеща, че съм запънал пушката и го вардя зад кацата под сайвана – не знам. Само че щом шавна до нужника – той дигне пилето и замине – връй го гони! Нема управия! - Гарванът е птица много зловеща – щом се зазяпаш, все ще дигне нещо! – обобщава Скачката, а Пижо му шътка да млъкне. - Да, ама нали съм грамотен, и аз съм чел това-онова за гарваните. Не мога те спрех, викам си, ама мога да ти намера чалъма, от един учен мъж съм прочел как. Проследих го за два-три дни, видех де му е гнездото – в един кавак в Нешовското, и един ден се качих до там баш като беше заминал да краде вкъщи. В клечотака на гнездото сложил пух, разбойника, и наредил там шест яйченца хем зелени, хем сини, светли, ама нашарени с кафяви капчици. Събрах му яйцата аз в каскета, каскета – в зъбите, слязох, отидох у дома, сварих гарванската челяд яко, после пак в каскета, пак на кавака в Нешовското и ги наредих както ги намерих. Ама твърдо сварени. Да видиш, жено мъжка, как се чужди пиленца крадът и какво е да останеш без малки душички у вас! Тръска Лаката алаброс, обладан от справедлив гняв, пак наливаме чашите, и пак Станой Скачката е издебнал подходящата пауза: - На всеки разбойник накрая все му се намира колая! - Абе намерих му колая, не ще и дума, лежа онзи в това гнездо да мъти сварените яйца цяло лято, докато му олися тумбака – лети, гадината, и шкембето му се белка, и аз си викам – така ти се пада, чернилка долна! Само че каква файда – отнесе ми пиленцата, от шейсетина му се отъмнаха пет-шест... Чудя се аз какво да правя, и в това време гледам – на салкъма щъркелите ще започват да мътят, и си викам – гледай го какъв шашкънин е пък щъркела – птица като аероплан, а пък само две яйца в гнездото. Никакво КПД, ялова работа! Я, викам си, така и така без наем са си струпали клечотака на моя салкъм, да свършат барем нещо. И пак с каскета в зъбите се качих до техното гнездо, та до техните наредих двайсет яйца от моите. Ама трябва да ви кажа, че тогава баш унгарките влязоха в силата си, пък нали се хванаха и за зеленкото – почнаха да снасят яйца като гъши. Навремето яйчарите такива яйца не приемаха, че немаха мерка за тях, та затова израснахме такива яки и разумни – само такива яйца ни трошеха нашите! Че сме яки и разумни се вижда отвсякъде, ясно е, че тук се пие, затова Пижо е налял чашите и вдига неговата тържествено: - Да си жив и здрав, Нака, че ако не си ти тука само гарвани ще кръстосват! Пием, замезваме, Наката вдига пръст: - Много пешкин е това щъркелът, да знаете! Аз си мислех, че ще избутат яйцата от гнездото, ама нема такава работа! Само дето започнаха по-често да се сменят и да ходят до лъщавите на Вита, да боднат някоя жаба или водна змия, и аз се сетих, че за повече яйца повече топлина трябва, та затова и ядът повече. Не мина се много, и гледам един ден – разшаваха се пиленца из яйцата, и поне десет пъти се качвах до гнездото да ги вардя като строшат черупката да ги взема, че иначе ако паднат – свършено е с тях. И като ги броя – не вервам на очите си – от двайсет яйца четиресет пиленца се излюпиха! Сетих се, че яйцата са били с по два жълтъка, та унгарките хептен ми се дигнаха в очите! Всички гледаме навън, към гнездото, в което двете щъркелчета най-после са кръстосали клюновете си и дремят, а по двора щъкат безброй пилета с черно-бяло-жълти перца, някои с розово гребенче по главиците и всички – далдисали в подробно изследване на тайните на Лаковия двор. Гледа ги и Лаката с гордост, сочи ни ги: - Е ги, всичките живи и здрави. Само да си не мислите, че гарванът си е взел бележка от сварените яйца? Нищо подобно, пак идва да проверява. Ама нали щъркелите си ги имат моите пиленца за свои чеда – вардят ги, и като го видят да наближи тракат с клюнове, а мъжкият скочи и излети, и го гони. Пиленцата пък своят мене за майка – нали аз ги свалих от гнездото, все след мене ходят. Където аз – там и те. Сега вече поотраснаха, научиха се и сами да се вардят, ама преди много ме беше страх – отида оттатък в кръчмицата на Даката – те по мене. Напълни се кръчмата с пилета. И аз викам на акраните – ей, хора, гледайте къде стъпвате, да не ми смачкате някоя жълтичка, че като на гарвана ще ви сваря яйцата! Та ги опазихме де, аз и щъркелите, да са живи и здрави! Угърчинката е нахранила и прибрала животните, смогнала е и яйца на очи да опържи, и влиза с тигана, слага го на дървена талерка на масата, раздава ни чинии – слагайте си. Лаката брои с показалец посипаните с лют пипер жълтъци и казва убедително: - Е го, гледай – дванайсет жълтъка, значи е строшила шест яйца! Голема работа е това унгарката, да знаеш! И гледай какви са оранжеви, та червени – слънце да рисуваш с тех! То затова като ги люпиш - от всеки жълтък – жълтица! А наздраве!

И днес йощ Балканът...

Ники ПОПОВ

Няколко хиляди души се качиха на връх Шипка за честванията на 132-годишнината от героичната епопея. В началото на тържествата Великотърновският митрополит Григорий отслужи заупокойна молитва в памет на загиналите герои. Сред официалните гости бяха посланикът на Белорусия Вячеслав Качанов, министърът на отбраната Николай Младенов, областните управители на Габрово и Стара Загора, кметове, председатели на общински съвети, много граждани.
Кметът на Община Габрово Томислав Дончев разказа за подвига на бранителите на прохода в онези дни, когато 7-хилядната войска на опълченците и руските части е удържала победа срещу 27-хилядната турска войска. „За мащабите на историята тази битка не е най- голямата, но това е боят, който предопредели изхода на войната. А войната дари свободата на България", каза той.
Министърът на отбраната Николай Младенов спомена, че в тези три дни от боевете на Шипка се ражда българската армия. "Освобождението е апотеоз на въжделенията на стотици години и много поколения българи. Това е най- големият акт, най- върховното дело на новата българска история", каза той.
Беше прочетен и поздравителен адрес от министър-председателя на Република България Бойко Борисов. «Шипка е символ на кураж, мъжество и единство - качества, които са необходими и днес на българския народ», се казва в него.
На връх Шипка бе показано и новото копие на Самарското знаме, изработено и подарено на Националното дружество „Традиция" от семейство Милица и Людмил Стаменкови.
Във възстановката на боевете при Шипка взеха участие около 320 членове на Националното дружество „Традиция" от 13 организации в страната. Кавалерията на генерал Радцки бе представена от групата на Прабългарската школа „Багатур”, организирана и ръководена от прочутия ловец Райчо Гънчев /на снимката горе/.
Повече подробности - http://www.facebook.com/album.php?aid=16145&id=1332271417&saved#/profile.php?id=1332271417&ref=name

ПАК ВИЛНЕЕ ЛАКОМАТА ПРОСТОТИЯ

Йото ПАЦОВ

Идиличната картина на двете братчета Антоний и Роберто от с. Ъглен, Ловешко, които още от тъмно са на яза с въдиците и пълнят живарника с каракуди и речен кефал сега може да се види навсякъде в поречието на Вит. Въдичарите са очаровани от пълната с риба лятна река, от Дашовския, Рачковия и Арнаутския вир, от Гарван дол и Данчова дупка и от всички онези места по бреговете, където десетки палатки подслоняват най-запалените и семействата им, а детски смях и весели разговори около лагерните трапези огласят до късно червените скали.
И всичко щеше да е прекрасно, ако простотията и лакомията не слагат своя мръсен печат на живата река, на потъналите в зеленина брегове, на самата идея за почивка сред природата. Очевидно местните хора не са дорасли до разбирането, че реката е живот и чистота – за много от тях тя е място, където изхвърлят боклука си, като разчитат на пролетното пълноводие и дъждовете, за да отнесе нанякъде торът и битовите отпадъци. Трагична е гледката по бреговете, особено където са обрасли с върбови и елшови гъсталаци – милиони пластмасови бутилки, торбички, чували, каси и какво ли още не. Мерките, които взема властта, са повече от незначителни – няколко табели забраняват изхвърлянето на сметта, и толкова.
Но още по-страшно е с бракониерите – тези пладнешки разбойници, които никой не смее да озапти. Всекидневните и всекинощните им набези стават пред очите на всички, рибата се избива и събира по най-безсрамен начин – като се започне с повсеместните парашути и се стигне до професионални мрежи, ток, вар и бомби. Миналата седмица хора от Ъглен останаха смаяни от чудовищната наглост на такава група в едно от най-красивите места на витското поречие – лъщавата пред Червена стена под Очилатата дупка. Юнаци с мощен джип преградиха лъщавата от двете страни с по два ката мрежи, след което влязоха във вира с джипа и започнаха да го форсират напред-назад – мътна кал от водорасли и тиня, чалга и дивашки викове, пълен погром в реката, бялнала се от мъртва риба, водни змии, жаби вода пред яза...
Дали някой си прави илюзия, че тези местности, които са включени в Натура 2000, ще оцелеят само защото някои са убедени, че господ ще въздаде стократно на такива гадове? Контролните органи се оправдават майсторски за бездействието си – нямат техника, не стигат хора, не им се помага. Всичко това е вярно. Но на много места в България вече е налице сътрудничество в проверките по водните обекти между инспекторите на ИАРА, полицията и ловно-рибарските сдружения, и там има резултати. Има хора, когато има сътрудничество, когато има воля да се пресекът безобразията. Първата крачка е очевидно да се осъществи връзка и да се осигурят наблюдатели, които да информират за такива варварски посегателства – все пак сме във века на информационните технологии, когато не е проблем да се съобщи за такова престъпление, та дори то да бъде заснето. Ловно-рибарските дружини са кръвно заинтересовани от ликвидирането на бракониерството и винаги имат преимущество пред гастролиращите групи разбойници – защо ИАРА и полициата не използват това?
Що се отнася до в. „Рибар” – ние сме насреща за всяко читаво предложение и за всяко проявление на такова сътрудничество. Пишете ни, снимайте и ни изпращайте снимки и информация за лакомите кретени, които съсипват красотата, чистотата и живото богатство на България.

НАСЛУКА, ЖИЛАВО ПЛЕМЕ!

Йото ПАЦОВ

Жилаво племе са това ловците! Няма за тях ни жега, ни студ, ни върло, ни кал и киша, нито сърдита съпруга, нито ревливи деца, нито люта ракия – няма проблем, който да ги спре в устрема им към пущинаците! И то за какво – пъдпъдъчета, гургулички, гривяци – то, ако му сметнеш скубането – файда никаква. Пиле като юмруче на недояло дете – а пък ходене по припеците и из къпиняците по стърнищата като за маратонски пробег. Но така мисли само оня, който не е усещал тръпката от мига, в който птичарят застива с изпружена глава и опашка като каменно изваяние на самия себе си, и с монолитната си непоклатимост ти дава знак, че въжделеното пиле се е сгушила току-пред муцуната му. „Дай!” – и изплющяването на крилата изхвърля пъдпъдъка в нажежения въздух, последван от изстрела. Това, и да го разправите на някой, който не разбира – смисъл никакъв. Само ще си заслужите упреци за това, че следвате атавистични пориви, че това са първобитни инстинкти, че модерният човек е над тия варварски удоволствия. Нашият пластмасов свят, далдисал в синята анонимност на световната мрежа пред монитора, все повече губи връзката си с истинския живот – маранята над хълмовете, безкрайното ширине на лятното небе, изворната свежест на кладенчовата вода, свежата прохлада на ореховата сянка, другарството между човеци и кучета, миризмата на барута след точния изстрел, трапезата, на която всеки реди каквото носи в раницата, и най-често на зеленото платнище лъсват червени домати и бяло сирене – да живей България!
Празникът на Националната организация на ловците и риболовците пак е на 6 август, два дни преди откриването на лова, и мнозина вече са насрочили различни прояви, за да го отбележат като почетат традициите, а това значи – тези, които са прокарали пътеките, по които сега вървим ние. Венец пред паметника на един от основателите на ловното движение в България – великия Стефан Стамболов, пред паметниците и плочите на другите дейци на Националната организация, молебени за здраве и успех, празнични трапези – все неща, с които да отбележим верността си към миналото, надеждите си за бъдещето, отговорността си към обществото, почитта си към природата, единството и другарството помежду си.
Така че на шести август – честит празник!
И на осми – наслука!