Йото ПАЦОВ Еписто 3 Ден на подземните твари

Т.! Разбирам, че не само вълните и морския бриз са причината да ми кажеш, че ще можеш да прочетеш това писмо най-рано след седмица, и то ако това ти объркване междувременно не се смени с някакво ново, свежо друго объркване, плажно и очарователно, разбира се, което, като истински твой приятел, ценител и почитател ти желая все пак. Що се отнася до дървото с ларвите на цикади не е чудно, че си го забелязала и запомнила – човек поне веднъж в живота си се среща за пръв път с нещо в зародиш, а когато това е зародиш на дълбок треперлив като глас на звездите звук на лятна вечер, приел крехката форма на миниатюрна точица живот върху дървото на трите свята, работата е ясна, посланието е изпратено, получено, и ако не е прочетено, то виновни сме си само ние, защото сме приели да шаваме хаотично от маса до маса и от легло до легло слепи и глухи за истинското послание, предназначение, същност и път, посока и връх. Това наистина е непредвидимо, доколкото дори това, че сме тук е непредвидимо, но само за троглодитските ни представи за нелепата случайност, която в някакъв по-висш план всъщност е закономерност, и там въобще нещата не са такива, каквито изглеждат, а са такива, каквито са си, от което следва, че там и ние не сме такива, каквито тук изглеждаме, че сме, а сме такива, каквито всъщност сме си. Може би не мислиш за себе си, а може би дори и за мен не мислиш като за ларва на цикада, но такава е истината – и ние с теб сме ларви на някакъв вечерен или сутрешен звук, не знам точно, и само от нас зависи, от нашата смелост, себеподобност, стремеж към космическо съответствие, монадна устременост, любовна неистовост – от всичко това зависи този звук да се роди, да прозвучи, да буди или да приспива, и да люлее вечно вечерните или утринни треви на планетата. Само че това е мечтата, реалността е нещо друго, тя е онази гнусна мазна твар, която пуска от задника си пластмасовата жица, толкова по-дебела, колкото повече изкуствени пози и синтетични максими, железни догми и книжни мъдрости е погълнала, и с нея прави пашкула на себедоволството, уригващото се благополучие, смрадното блатно спокойствие на мимолетния успех, който може да продължава най-много докато не забумкат буците по капака на сандъка и от тъмните недра на преизподнята не изпълзят белезникавите ларви на нищото, лакоми като чиновници и ненаситни като лихвари, за да се впият в студената мас на прижизненото ни охолство, да ръфат и поглъщат с хъркане и давене гордостта ни на сполучили, опиянението от късмета ни, страхът от мечтите ни, неспособността за благородство и нежеланието за любов. Толкова за цикадите, за други твари ще ти пиша друг път.