Материалът е публикуван във в. "Сега", бр. 223/22 септември 2018 г.
ПЕТ ИСТОРИИ ОТ ЙОТО ПАЦОВ
ПЕТ ИСТОРИИ ОТ ЙОТО ПАЦОВ
ЪГЛЕН. В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО
Преди няколко години смених изкушенията на столицата
с удоволствията на селския живот. А моето село Ъглен е много особено. Дори
реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се
с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Хората,
като ги погледнеш – всякакви, като навсякъде. Докато не проговорят. Всъщност и
говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е
особен вид изкуство, което редом с варенето на ракия, биенето на прасета в див
и питомен вариант и ловенето на риба увенчава битието на автентичния
ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и
самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато
още четиригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите „Аз,
дедо, като бех моряк…“ ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше
първия минувач:
- Ей,
аркадаш, влез да видиш как заметува
моя! - и в очите му блестеше върховна гордост.
Това май предопредели и професионалния ми път в
живота – журналистиката. При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен
момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история
на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече
трета ракия, НакатаДончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение
да разкаже своя вариант протяга ръце към него и стене почти в несвяст:
- Млъкни,
ще се спукам!
Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на
масата, а какво ще разкажеш на нея. Пък и това, което слагаме на масата вече е
все с вкус на оскъдица и мизерия, но което разказваме не се влияе от
потребителски кошници и инфлационни индекси…
Занимаването със заметуване от ранна младенческа
възраст често, както при мен, определяше и жизнения път на някои наши съселяни,
а и основните им умения. Христо Вълков - Пурека например бе стигнал до такива
висоти в това изкуство, че когато в ролята си на партиен секретар в Комитета за
култура трябваше да напише годишният отчетен доклад и ние изразихме обяснимо
безпокойство дали ще се справи, той махна пренебрежително с ръка:
- Нема
страшно, аз доклад за култура и от бобено зръно ще спетърам!
ЧЕРНОБИЛ. ИЗКУШЕНИЕТО НА УЖАСА
В средата на май 1986 г. бяхме в командировка в
Киев. При тръгването от България имахме вече смътна представа за случилото се в
Чернобил на 26 април, и още във влака решихме да се доберем до повече
информация за тази трагедия. В зоната на Чернобил влязохме с кореспондента на
българското радио Любен Антонов на 20 май – т.е. три и половина седмици след
взрива. Колегите от киевската телевизия ни разказаха каквото знаеха за
трагедията, така че бяхме наясно с радиационната опасност, но неустоимо беше
изкушението да сме първите чуждестранни журналисти там. После, когато видяхме
мъртвия Припят, Гудзевати, Гавронщина, други села, когато се срещнахме с
момчетата – милиционери, пожарникари и военни, които умираха в болницата в
Макаров, ни стана истински страшно. Но продължихме да диктуваме информациите
си. В българската преса излизаха откъслечни съобщения от тях, но агенции като
ЮПИ и Ройтерс публикуваха пълния текст.
Първото, което видяхме, бяха военните
камиони-цистерни, които миеха пътищата, вероятно за да отстранят радиоактивната
прах. Това бяха мобилизирани войници - запасняци, призовани специално за тази
работа. На нашата кола, която ни предостави българското консулство в Киев, се
вееше българския трикольор. Когато ни видя, едно момче с пехотна униформа
буквално ни препречи пътя с камиона си, скочи от кабината и на архаичен
български започна да ни говори: – "Братя българи, от дека сте, айде да си
хортуваме!". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни
разказа неща, които след това видяхме и с очите си - в тези части бяха
мобилизирани българи, гагаузи, татари, молдовани... После бяхме по селата - там
хора вече нямаше, така че слизахме от колата, влизахме в къщите... Приличаше ми
на някакво виртуално мародерство, срам ме беше. И сега настръхвам, като си
помисля за тези хора, които са били принудени за минути или часове да изоставят
дома си, живота си... И друго, което се набиваше на очи – живели бяха в
изключителна бедност, непозната в България по онова време. Та впечатленията ми
са отчайващо грозни, особено на фона на безсрамната демагогия на местните
власти, които правеха всичко възможно да ни убедят, че не се е случило кой знае
какво. Например когато влязохме в Макаров – пуст град, в центъра пред културния
дом беше опънат голям плакат „Ласкаво просимо” – „добре дошли“ на украински, а
под плаката две майки се разхождаха с колички в тази замряла пустош. Изумих се,
реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че
в количките няма бебета. Каква беше моята изненада, когато се приближихме и
видяхме, че в количките има бебета!
В болницата в Макаров се срещнахме с момчета,
милиционери и пожарникари, които живееха последните дни от живота си, умираха
от лъчева болест, след като съзнателно се бяха жертвали, за да изнесат от
избухналата централа своите безнадеждно пострадали ранени и мъртви другари...
Помня, че имаше един младеж на 22 години, той знаеше, че умира, беше от
Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо
прекъснат живот, че му казах, че бих отишъл до Ташкент при неговата майка и да
й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да и казваме какво
се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на
известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи после".
ГАНГ. НЕБЕСНАТА БЛАГОДАТ
В първите години на новото хилядолетие се озовах на
най-многолюдния религиозен празник в историята на човечеството – Маха Кхумба
Мела в Индия. В околностите на Алахабад се бяха събрали около 90 милиона души…
Нагазвам в кафявата вода, размътена от милионите
нозе на хората около мен. Мъжете са само с препаски, жените – задължително със
сари, децата – голи и невероятно щастливи, въпреки че водата е студена и аз
настръхвам. Плитчините се простират на повече от 500 м, а в края им са
закотвени лодки. Около мен хората са коленичили или седнали във водата, кланят
се, като потапят и главата си, пеят и говорят в скороговорка мантри, децата се
гмуркат и плискат. Продължавам към лодките, откъдето облечени в тютюневи
униформи войници, въоръжени с автомати “Томпсън” от началото на миналия век,
махат с ръце и ми викат нещо. Това е отцеплението – те пазят да не се навлиза в
талвега на реката, защото Ганга взема своите жертви тук всеки ден. Ето го
Сангама – откъм мен е жълто-кафявата вода на Ганга, която в средата на талвега
се среща с яснозелената вода на Ямуна. Виждам го на около триста метра от мен,
но трябва и да го почувствам, затова се пускам от хлъзгавото бамбуково гребло
на гемията и плувам натам, към линията между кафявата и зелената вода, защото
точно там се влива и небесната благодат, донесена от незримата Сарасвати.
Чувствам се лек и вдъхновен, много бързо стигам линията на сливането. И тук се
стряскам така, че спирам да плувам – усещането е като от електрически удар, аз
нямам понятие за физическото естество на това чувство. Разлика в температурата
на по-топлата Ганга и по-студената Ямуна? Психологически феномен от постигането
на заветна цел? Или все пак – небесната енергия на Сарасвати? Тук всичко е
възможно. С изненада разбирам, че въпреки объркването си не съм потънал,
възстановявам дишането си и тръгвам обратно. Спокойствието отново е в мен, заедно
с удовлетворението – нещо се случи. Ето защо съм тук. Да ми се случи точно
това. Сангамът ме прие. Пак греба към лодките, вече на километър от мястото,
където влязох в талвега. Облегнати на бамбуковите мачти ме гледат същите
тютюневи чернокожи момчета с автомати и ми се усмихват. Когато приближавам, ми
подават гребло и ме изтеглят на палубата. Тупат ме по мокрия гръб, разглеждат
миниатюрното разпятие на гърдите ми, питат “Кристос?”, и когато отговарям
утвърдително, сключват длани за поклон пред челата си. Всеки човек е храм на
своя Бог, а Бог е един за всички хора. Събирам и аз длани пред челото си и им
се покланям по тяхному...
БЕРКОВСКО. ЖИВОТЪТ Е ПИСАТЕЛ
В началото на 70-те
работех в Агенция по печата „Новости” и по инициатива на Йордан Радичков моя шеф
Николай Никитушкин и аз бяхме поканени на лов в едно село близо до Берковица.
Помня пълната луна, огъня близо до една плевня извън селото, в жаравата на
който домакините заровиха подницата с питата и сложиха скарата, помня и лицата
на Емилиян Станев и Йордан Радичков в отблясъците на пламъците, вяло поддържащи
вечния си спор за това кой е по-голям ловец от двамата. Тогава от тъмницата
край нас изникна дрипава фигура с черно лъскаво лице, стар циганин с бели зъби,
светнали в усмивка:
- Ей, хора, дайте една
пушка и малко джепане, да гръмна тая луна да се не блещи, че не дава на
циганчетата да спят, все гледат що шаваме с майка им под чергата...
Засмяхме се, сглобихме
едно чифте и му го дадохме с един патрондаш изостанали от пъдпъдъчия лов
патрони...
Така ще запомня тази
далечна вече нощ – тъмния силует на порутената плевня, пред която заметнати с
черджета са се скупчили циганчетата, ние около огъня, кой с цигара, кой с
манерка с вино в ръка, а на двайсетина метра от нас циганина, вирнал пушката
към луната пълни небето с пъдпъдъчи съчми...
Та като видя сега
сипаничавото сигурно от изстрелите лице на месеца, все за тогава се сещам, и си
спомням фразата, която Емилиян Станев каза, взрян в циганина:
- Няма по-велик писател
от живота...
БАЛКАНЪТ И БЛИЗНАЦИТЕ
С Дончо Цончев посред дебела зима сме на прасета в
Троянско някъде, сняг до пояс, студ свиреп. Направили сме две гонки, смръзнали сме
се по пусиите – в гората нищо не шава, кучета и гоначи не могат да изгазят
долищата. Тръгнахме да се прибираме с джипа. Тъкмо Дончо разпаса патрондаша и
шофьорът наби спирачки – диря. Голям нерез наскоро пресякъл пътя. Скочи Дончо,
вкара в първата цев бренеке, ама май не му се вярваше кой знае колко, че ще
стигне глигана, та сложи в другата ситен патрон някакъв – да удари поне някоя сврака,
та барем да гръмне този ден. Тръгна.
После разправя - по едно време се усетил, че е сам – никой не тръгна след него.
И като завил по дирята към дола, изведнъж го видял – глиган като биволица, чер
и бял от снега, стои до една дъбица и го гледа в очите. Дигнал за миг пушката Дончо и забил бренекето в
плешката му. Нереза клекнал от изстрела, изхвърлил се като на пружина и потънал
в дола. Пристъпил Дончо да види какво е направил, и гледа – кръв по снега, кръв
в дирята, а в кората на дъбицата лъщи
неговото бренеке. Ами сега? Че трябва да го добива – трябва, ама с какво?
Помислил, извадил ножа и изчоплил куршума от кората. А той сериозен куршум, от
руските “Байкал”, месингов. Изсипал Дончо сачмите от ситния патрон, вкарал на
тяхно място куршума, подгънал колкото може с ножа ръба на патрона и го глобнал
в първата цев. Тръгнал по кървавата диря из дола, и след десетина минути вдясно
изпращял храсталака – те ти го нереза, уема по нанагорнището. Пак дигнал
пушката Дончо, повел го, гръмнал, и този път нямало празно – паднал като
отсечен. Претичахме ние, наобиколихме животното, Дончо клекна за снимка и
тогава един от по-младите викна:
- Ей, хора, тоя е друг, я гледайте къде свива
кървавата диря!
И вярно – тръгнахме по нея и след трийсетина метра
намерихме първия глиган, по който Дончо стрелял, издъхнал по-нататък в дола...
- Та така – с един и същи куршум два глигана гътнах
– разказваше после Дончо. – Но да ви кажа, в тази история имаше и нещо кармично
– и двата по двеста кила, и глигите им по двайсет и осем сантиметра, и двата
еднакви откъдето и да ги погледнеш, и двата с еднакво бяло петънце на върха на
левото ушо – близнаци, значи. Така им било писано – от един и същи куршум да
паднат...
