ЖИВОПИСНИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА ХРИСТО КРАЛЕВ

Йото ПАЦОВ

Големите творци сами създават света, който обитават. Той често е на границата на човешкото познание, но често ги и надхвърля, за да ни позволи да надникнем в онези духовни пространства, в които законите на битието и представите на човека избледняват в почти непоносимата светлина на духовното извисяване. С особена страст това прави и Христо Кралев, който дава зрим образ на космическата хармония, без при това да напуска мистериалната територия на българската душевност и традиция. Да се постигне това със средствата на фигуралната композиция е като да стигнеш протуберансите на Слънцето с крилете на Икар, но той го прави, при това, за разлика от Икар, успешно.

Пространствата, в които щедрият талант на Христо Кралев прави живописните си открития, е лесно да бъдат намерени – той самият ги е обозначил в емблематичния си цикъл за стихиите на земята, водата, огъня и въздуха. „Стихия на земята” е миниатюрна по размери, но огромна по смислов обем панорама на оплодотворената от човека планета, където централната фигура е символното начало на сливането между жената и земята – един необичаен, но много въздействащ прочит на мита за земята-майка, разказван от зората на човечеството в образи като тези на Вилендорфската и другите кроманьонски Венери. „Стихия на водата” с жеста на ръцете ни подсеща за броенето на пари и за поговорката за Гергьовския дъжд, в който всяка капка е жълтица – и как да е иначе, след като физическата основа на живота ни е предимно водата. „Стихия на огъня” със своя парещ колорит прави предметна връзката, за която ни говори „Изумрудната скрижала” на Хермес Трисмегист за еднаквостта на това, което е Горе и това, което е Долу – горе с огнените коне от слънчевата колесница, долу с нестинарските мистерии на българката. „Стихия на въздуха” гърми в медните тръби на духовия оркестър, в който полъхът на вятъра и полетът на птицата пораждат усещането за вечно движение и незрима мелодия.

Общо взето в работите на Христо Кралев отчетливо се проследява очевидната двупластовост на човешкото съществувание – епицентърът на творческия акт е сакралното, мистичното, окръжено от битийното, като и двете стигат до епичното. Това е възпяване – на „Хлябът”, на „Изгрева”, на „Извора”, на съня на Луната… Цикличността на сезоните в нашите средни ширини в тези творби далеч надхвърля рамките на годишните времена и се превръща в апотеоз на тържеството на човешкото начало в обитавания свят с неговите неизменни атрибути – „Сезони”, „Скреж”, „Зимата”, „Жетварска песен”, „Лято”, „Бяла тишина” … Една друга тематична група създава усещане за историческа и духовна безкрайност – „Пълнолуние”, „Тракийска земя”, „Спомен за Рая”, „Жега”, „Цветница” …

Христо Кралев напълно пренебрегва модерните теми на технологичната цивилизация с нейната рационална атрибутика, защото територията на творчеството му е българската вечност, където конюнктурното и епизодичното са само лъскава и кичозно ярка опаковка на често лишени от истинско съдържание и стойност бързопреходни миражи. В същото време перфектната му живописна техника постига степени на въздействие, в които очите са само средство, емоциите – само повод, разумът – само начин за непосредствено възприемане на създадения от него неимоверно богат и дълбок свят на вечния човек.

И още нещо - физическата форма на творбите постига чрез използването на архитектурни /в някои случаи – антропоморфни/ елементи една допълнителна монументалност, която  ситуира живописния разказ в епицентъра на човешкото мироздание.

И ако човек наистина непредубедено и с открито сърце и чиста душа възприеме тази очарователна и дълбока живопис, непременно ще възкликне като мен:

-          Благодаря, че Господ ме дари с възможността да те срещна, Христо Кралев!