ВИТСКАТА ДОЛИНА

Едно владение на красотата, на което все още могат да се порадват ценителите на дивата природа

Йото ПАЦОВ

Към този каньон река Вит препуска с нетърпение и го напуска със съжаление. Може би защото именно тук е събрана красотата на миналите хилядолетия – в отвесните, високи на места по сто метра варовикови скали, надупчени от безбройни пещери, застинали в причудливи форми като моментни скулптури на застинал преди скок непознат звяр, дебнещ ловец със сулица в ръка, вдигнал глава да огледа хребета гигантски каменен гущер, дори Богородица с младенеца на ръце… Разбира се, формите са изваяни от вятъра и водата, от слънцето и леда, и само с очите на въображението си човек може да види в хаотичните изваяния застинали във вековно спокойствие летгендарни фигури и приказни персонажи. А истинската история е съхранена в недрата на скалите – черупките и костите на непознати морски и сухоземни обитатели на места се виждат на самата повръхност на камъка, и водят мисълта ни към времена, когато тук, както и въобще над Дунавската равнина, е бушувало хилядолетия наред бездънно море. Век след век тези кости и черупки са се утаявали на дъното, пресовани от страховито налягане, за да се споят в крайна сметка и да образуват мощната варовикова плоча, издигната на повръхността от земните катаклизми. После реките я прорязали, стотици пъти по-пълноводни и бързи, отколкото днес, измили речните си корита в камъка, постепенно успокоили своя бяг, за да се нагънат в причудливи меандри на дъното на образувалите се каньони. Така е станало и с река Вит, която е набраздила стените на каньона между селата Ъглен и Садовец на границата между Ловешка и Плевенска област.

Цялата история на човечеството е минала по бреговете и през бродовете на река Вит. Тук е направен прощъпулника на първобитния човек, в Очилатата дупка той се е учел да лепи паници и гърнета от белопръстница, да дяла кремъчните глави и да превръща острите лискунки в каменни ножове, стъргалки, остриета на копия и стрели. И до днес из иманярските изкопи, които надупчиха Ъгленското землище като следи от дървояд в стара талпа могат да се намерят келтски мъниста, чирепи от елински и тракийски делви, от славянски стомни и римски светилници, фибули от болярски наметала и накити на старовремски красавици. За сетнешната история на това място свидеителстват названията на местнистите из здемлището на Ъглен – Крън бунар, Гърковското, Влашки връх, Арнаутски вир, Печенак, Татарски колиби… Какви ли не народи са минавали оттук – за да оставят името си, смътен спомен през поколенията, забравени гробове из долищата или просто пожълтяли кости, които пороите измиват от канелената пръст на местата на битки и кланета. И легенди – като тази за Въло войвода, който се подвизавал с дружината си тук, за да закриля раята от рейове и спахии. Пращали потеря след потеря да го хване, и той все се изплъзвал. Накрая самият паша повел читаците, и спряли за нощувка до кладенчето на Червена стена. Събудили се сутринта потераджиите, пашата си потърсил лулата, но вместо нея намерил в силяха си бележка от Въло войвода – както ти взех лулата, така ще ти взема главата. И пашата се залостил в конака си и повече не посмял да мине през това дефиле…

А свидетели на последното клане имаше живи до средата на миналия век. Те разправяха – било лятото на 1877 година. Турски войски и башибозук отстъпвали по калдаръмения римски път покрай Вит от обсадения от русите Плевен към Орхание, днешен Ботевград. Ужасени от погромите и насилията, от грабежите и палежите, от убайствата и изнасилванията българите бягали по горите и долищата. Много ъгленчани, предимно жени и деца, се скроло в една пещера в местността Селището. Случаен изстрел ги издал на преминаващите башибозуци, които вече грабели селото, полели къщите и отвеждали добитъка. Този път жестокостта на гъжвалиите, сред които и конници – черкези, надминала всичко познато. Било по жътва, житото съхнело на кръстци по отсрещните ниви. Оттам башибозуците взели снопи и с тях зазидали входа на пещерата – ред сухи, ред мокри, натопени във Вита. Зацъкали с чакмаците, докато белия лютив пушек не изпълнил пещерата. Хлябът на хората превърнали в оръдие за убиването им! Майките вътре мокрели кърпи и престилки по стичащата се по стените влага и завивали с тях главиците на децата си. Но спасение нямало. Малцината, които успяли да изпълзят през почти недостъпния тесен комин към платото, били преварени и посечени от канниците. И все пак някои оцелели, за да заселят пепелището, да продължи животът, да се помни миналото и да се ражда бъдещето…

Днес на това място спокойният полет на бялата чапла е свидетелство, че тук човекът още не всичко е разрушил. Само относителната недостъпност на речното корито под Ъглен е запазила до известна степен деликатната екологична система от нашите машини, химикали, боклуци и безотговорност. Тук все още може да се види изумрудната искра на земеродното рибарче, бляснала над вира колкото да се гмурне за миг и да изскочи от водата със сребърна рибка в клюна. И то, и много други животни тук вече са записани от нашата престъпна небрежност в червената книга на изчезващите видове. Това са и черните щъркели, които величествено газят из плитчините върху своите отражения, и гарваните гробари, които възмутено грачат над главите на рибарите, и мълниеносните бързолети, и лебедите, арктичните гъски, дяволиците, ловните соколи и белоопашатите морски орли, които все още дирят лов из елиите между Червена стена и Данчова дупка. Нощем бухалът, кукумявката, совата и улулицата, както и многобройните прилепи ловуват между звездите на небето и звездите във вировете. Денем циганското петле, сойката, ярките желни, гривяка и хралупара, гургулицата и стърчиопашките, и какви ли още не птици съживяват чукарите. И цялото поле звъни от песните на славеи и чучулиги, кадънки и авлиги, от чирикането на врабци и цвъртенето на лястовици. Във вировете ловуват видрите, тези елегантни и срамежливи плувци, по склоновете и сипеите се кръстосват дирите на лисици и язовци, порове и белки, смоци и пепелянки. Да не говорим за незабравимия вечерен концерт на витските жаби, на щурците и цикадите…

Но и онези невидими сили, които често усещаме със сетива, за които не подозираме, че притежаваме, също се вихрят тук. Човек може да ги почувства на определено място в Очилатата дупка – усещането е вдъхновяващо, гърбът се изправя, очите се избистрят, мисълта броди из непознати висини… Има поверие, че който пие последователно от трите изворчета – при Данчова дупка, под Червена стена и на Сливковото, ще има късмет и здраве през цялата година, и най-добре е това да се прави на Водици, т.е. на Йордановден, или на Еньовден, когато във водата се топва и еньовденската китка и се окачва в дома да дарява здраве на цялото домочадие.

Но, разбира се, най-големи емоции тук изживяват рибарите, които рядко си тръгват с празни живарници от живописните брегове на вировете под скалите, където проблясва среброто на разнообразни и главно многобройни риби ята. Преди години мнозина катерачи опитваха смелостта и уменията си по отвесите на каньона, но трябва да се помни, че дори на най-привлекателните места варовикът е силно изветрял и крие опасности.

А как може да се иде до Ъглен? С автобус от Луковит и Червен бряг, или с кола по магистрала Хемус, пътя за Ловеч-Варна, вляво преди моста на Тетевенския боаз и през селата Торос и Дерманци до Ъглен. Имайте предвид, че селото не предлага възможност да се отседне някъде, няма и ресторант. Практически единствената възможност е да се лагерува в поречието на палатка, затова се обръщайте към Тиката Змияра, който обикновено пие чай в кафенето на Грета, когато не скита по чукарите сред своите приятели от дивия свят.

ЕДНА РАЗХОДКА В ОКОЛНОСТИТЕ НА ЪГЛЕН

Снимки Йото ПАЦОВ

ЖАЛНА НИ МАЙКА...

Йото ПАЦОВ

Историята е глас на мъртвите, който поучава живите – така е записал в тефтерчето си героят от Орлово гнездо, опълченският субалтерн-офицер Стефан Мазаков. Някъде от дълбините на вековете римляните потвърждават – историята е учителка на живота. Хората имат история. Мравучките – не.

Както и българите, впрочем. Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи, с които се опитва да залъже своя глад за истина, добруване, просперитет. Само пиедесталите са вечни в нашето народно съзнание – тези, чиито статуи изправяме върху тях, се менят по-често от яловите правителства на избухналата преди години “демокрация”, сиреч – “народовластие”. Нека си припомним, че дори Левски продажни и конюнктурни писачи заклеймиха като разбойник и убиец, а затънали в самодоволство и тлъста самодостатъчност “божии” служители отказаха да го канонизират за светец, като че ли народът ни не го е направил вече отдавна.

И само той ли? Националният нихилизъм се превърна в критерий за “глобално” мислене, наложи се като първостепенно условие за нашия “цивилизационен избор”, както се изразяваше един прочут с баналностите си роден държавник, в мандата на който усещането за кухост в коридорите на властта се превърна в убеденост. Пременени полуинтелегенти се опитват да ни пробутват доводи в полза на подмяната на кирилицата с латиница, сквернят кървавия дръвник в Батак и святата църква в Перущица с лигави приказки за “османско присъствие”, водят наукообразни дебати за дядовазовото “Аз съм българче”, макар че благодарение на социалния геноцид на сини, червени и други шарени политически лумпени скоро май няма да има кого да учим да го рецитира...

Жална ти майка, Българийо!

Но всяко нещо си има цена, майките реват, а чедата им заминават на гурбет дор до Антиподите. После някои се връщат и решават да ни вкарат в пътя, т.е. в Европа, след което географията и историята потъват от срам в рядката кал на подмазвачеството.

Да им припомняме как европейската дипломация е сваляла шапка пред Парчевич и Раковски?

Или защо Любен Каравелов е класик на три европейски литератури?

Или кои са братята-първоучители, които католицизмът провъзгласи за светци-закрилници на Европа, чието дело даде възможност на всички народи да славят Бога на своя си език?

Или за св. св. Михаил, Киприян и Григорий Цамблак, отворили пътя на християнството през Киев чак до замръзналите простори на Северния ледовит океан?

О, неразумни и юроде!...

Човек без достойнство става поне за слуга.

Народ без достойнство и за това не става.

ЖИВЕЦЪТ НА ЙОТО

Днес ме посети един приятел - Веселин Сейков, изключителен журналист, бивш кореспондент на БТА в Индия и шеф на Пресфото, който под горното заглавие в брой 1 за 2008 г. на списанието "ЧЕРНО & БЯЛО" е публикувал материал за мен и две стихотворения.

И тъй като противно на неговото становище, че не обичам да се шуми около мен, най-много се радвам когато ми правят подаръци и когато ме хвалят, бързам да споделя написаното от него с вас.

Все пак не мога да се въздържа да не ви отправя едно предупреждение - не правете нищо от това, което го впечатлява у мен, нито вкъщи, нито навън.

Йото Пацов

Веселин СЕЙКОВ

С редица нетривиални предизвикателства впечатлява житието на странник на 58-годишния Йото Пацов – бунтар, пътешественик, езотерик, фотограф, ловец, рибар, природолюбител, журналист, писател, издател. А и видът на този трубадур на женската чародейност е необичайно живописен. Познавам го от малък – като син на колегата ми от БТА Христо Пацов, също автор на няколко книги.

Но от всичко в него най-силно са ме впечатлили три неща. Малко хора знаят за тях, защото на Йото не му приляга светската шумотевица.

Той бе сред първите в света малцина журналисти, втурнал се млад и явно не осъзнаващ риска в средището на ада на ХХ век – Чернобил, през 1986-а. Преодолял табута и пречки, само 20 дни след зловещия взрив е там – като специален кореспондент на в. „Работническо дело”.

Репортажите му са цензурирани. „Нецензурираната им версия се отпечатваше само в специален бюлетин за висшите етажи на държавата и партийния апарат – споделя той... – За няколко дни съм се натъпкал с радиация колкото човек, работил 10 – 15 години с рентген.”

Години след това авантюристът Пацов броди из Индия само с около 100 щатски долара в джоба. Голяма част от безкрайния път извървява пеш, на автостоп, на камила, на гърба на слон... Храни се с каквото е дала природата и ... добри индийци. И сега живецът от омайния Изток е у него и по това си приличаме.

Усвоил изключителния съвременен прагматизъм, и в най-тягостните си мигове той не изневери на непримиримата си мечтателност и вкоренена любов към родното си китно село Ъглен, Ловешко. Те извират и от най-новата му книга – изповед в стихове „Курбан”, излязла неотдавна. От нея съм избрал две неща за тази публикация. Преди това е издал още четири книги с поезия, проза и очерци.

А иначе Пацов е минал през редакциите на най-тиражни издания у нас, включително и на ръководни длъжности. Дългогодишен член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели, Съюза на ловците и риболовците. Сега е управител и главен редактор на Издателска къща „Наслука” и на нейните периодични издания – най-старото списание в България - „Лов и риболов”, и вестниците „Наслука” и „Рибар”.

На М.

В пътеката светят белите камъни,

В светло небе грее пълна луна,

Мигат звезди по тополи и ясени,

Бързей търкаля жълтици в нощта.

Прилепи устремни режат небето

Както елмазът реже стъкло,

С писукане будят пещерното ехо

И звънват звездите от ласка с крило.

Били ли сме вчера, някога, никога?

Ще бъдем ли пак извън този миг?

Бързей ромоли на жабите с кикота,

В горите на изток пониква светлик.

Шумва гората и басово бухалът

брои бъдещи дни и снощни звезди.

Слънцето буди деня със целувка

И пие росата на млади треви.

Прозрение

Светът е само празно обещание

Че утрешният ден е по-щастлив,

Едно безкрайно, уморително очакване,

Което трае, докато си жив.

Светът е само жертва на съмнения,

А иначе е прост, пределно прост –

Било е минало, вървим към бъдеще,

А настоящето е много тънък мост...

Тирана, Албания

1962 г.

ЩРЪК НА КЪРЪК

разказ

Йото ПАЦОВ

Природата, както е известно, е пълна със загадки, а човекът, при цялото му любопитство, често дори не ги забелязва, дотолкова е свикнал с тях. Как иначе да си обясним пълното му безразличие пред удивителния факт, че щъркелите като идват напролет в България например, носят почти изключително бели бебета, а като се връщат наесен в Сенегал например, носят черни? Мислех си преди, че това се дължи на различните породи щъркели, защото, както е известно, има и бели, и черни, но орнитолозите ми обясниха, че не е така. И сигурно са прави, което личи и от други факти – например белите щъркели са неизброимо множество, а българчетата стават все по-малко, черните щъркели са толкова редки, че ги има кажи-речи само в червените книги, но негърчетата се множат на воля!

Но това, за загадката на щъркелите, ви го съобщавам мимоходом, макар и с тайната надежда някой кадърен орнитолог да се хване и да види къде е отговорът. Орнитолозите са странни хора, можете да ги познаете по това, че винаги са вирнали бради и се взират в небето, за да разпознават хвъркатите загадки на планетата, поради което често се спъват в паважа на всекидневието. Освен това мразят филми с индианци, защото индианските вождове са с корони от пера, и като изчислят наум колко символа на Съединените щати са оскубали те, за да спретнат короната си, направо им става лошо от справедлив екологичен гняв. Също така обаче са и против избиването на индианците в минали времена, а и днес, ако някой тръгне, недай Боже, да ги избива. Върви ги разбери...

Въпреки повсеместната неграмотност по отношение на щъркелите все пак живеем в просветена страна, и това мине – не мине време и си проличи по нещо. Ето например в един наш градец с часовникова кула кметът решил да направи празника на българската просвета и култура напълно незабравим, като накара и безсловесните твари, в случая щъркелите от часовниковата кула, да споделят радостта на първолаците и техните баби и дядовци. Да, ама десетина дни преди датата, когато кметът се сетил за това, неговият заместник, който отговарял за екологията, решил да смени неугледното гнездо на щъркелите с ново и вместо преплетените клони и фъндъците жълта трева, из които щъкали врабци и цвъкали с пълно пренебрежение по пешеходците, да сложи екологично и естетично гнездо от арматурно желязо, полиуретанови ленти и синтетичен мокет – бил останал от последния ремонт на заседателната зала.

И така един прекрасен майски ден общинските служители след сигнала на стрина Дака, която била оставена да варди кога щъркелите ще тръгнат по свои работи и ще оставят двете си рожби да се греят кротко на слънцето, се изсипали на площада. От близките улици изпълзели от засадата си пожарна кола, автокран и линейка, а въпросният екологичен зам. кмет, застанал на балкона на кабинета си на втория етаж тържествено извадил пурата от устата си и дал сигнал за започване на акцията с изконния български вик:

- Екшън!

Пожарната проточила дългата си стълба, един мустакат пожарникар се качил най-горе, над часовника, след кратка борба и красноречиви охкания успял да прибере двете ъгловати щъркелски рожби в специално приготвените брезентови торби, като оставил само главите им да стърчат отвън, и много внимателно ги спуснал с въже в ръцете на колегите си. Там ги поела стрина Дака, чистачката на общината, която се изчервявала до заекване, когато и кажели, че е хигиенистка, и взела да ги гали по главиците и да нарежда с надеждата Бог да убие душманите, че те рожби немат ли, че кой пипа щрък - все е на кърък, и че каквото на другите правиш – ще те стигне и теб. В това време обаче полъхнал вятър, колкото да поеме прахоляка и оскубаните фъндъци ланшна и по-ланшна трева, които сривал мустакатия от щръчето гнездо, и да ги зафичи в отворения прозорец на екокмета. Като съборил и клоните на земята, мустакатият дал знак и автокранът му подал новото гнездо, проектирано от общинския архитект и украсено от дизайнерката, която шиела роклите на кметицата, с пайети и разни други скъпоценни камъни, та изглеждало като луксозен и много празничен леген. Нагласил го той на мястото му, заварил го яко за стойката на антената на мобилните телефони, и дал знак. Общинските чиновници изтръгнали от грижовните ръце на стрина Дака торбите с щъркелчетата, пак ги вързали с въжетата и мустакатият ги изтеглил горе едно по едно и ги настанил в новия им модерен дом. Честито!

Свършила мъката на екшъна и започнало ежедневието, както си му е и реда. И първото неприятно откритие на общинарите било, че дъртите щъркели не щели да кацнат в новото гнездо, въпреки че когато долетели до площада, единият носел водна змия, а другият – жаба тежкоатлет за гладните си рожби. Покръжили наоколо, покръжили, после отлетели зад ъгъла да изядат каквото носели, та да не ги гледат хората, и пак се върнали да кръжат в крайна почуда и недоумение. Въртели се те около легена с пайетите, въртели глави щъркелчетата наспоред тях и протягали шии, и отваряли клюнове, и зяпали към небето...

Облак останали без гнезда врабци пърхал наоколо сред възмутено цвъртене, и така до мръкнало, когато щъркелите отлетели тъжни нанякъде, щъркелчетата клюмнали глави в покруса, а врабците се отправили към маслобойната да разкажат за това безобразие на другата птича гад в зърнените силози.

Как е спала с такава мъка на сърце стрина Дака историята не казва, но факт е, че рано сутринта тя осъмнала пред общината, взела от дежурния ключа за кулата, дотътрила артрита си по тясната каменна стълба до покрива, отворила капандурата там и видяла рошавите и неугледни щръчета да мигат насреща и. Пак започнала да ги оплаква и да кълне вагабонтите, и бръкнала в джоба на престилката си, та извадила четири кремвирша, обелила ги и с голям труд ги натикала в червените клюнове – по два на всяко. Живнали животинките, попригладили пера, а стрина Дака слязла на площада да смете каквото било останало от щръчето гнездо. Напълнила един найлонов чувал със слама, пирей, паламида и кощрява, и каквото друго било останало, и го зататрузила по стълбите на кулата нагоре. После през капандурата стиска по стиска наредила треволяка под щъркелчетата, и така три пъти, докато не скрила красотите на легена. После отишла при екокмета, и му казала:

- Екстра я свършихте, господин Тинков, направо бравос! И айде, аз ще кандисам да ги храня, той кмета е милозлив, ще даде пари за кремвирши, ама като дойде време да се учат да летят – ти ще ги учиш, че мене тоя артрит гледай как ме е вчепчил, не мога до покрива да стигна, камо ли да фръкна оттам да им показвам...

ЗАЙЧЕНЦЕТО БЯЛО

Разказ

Йото ПАЦОВ

Може и да има нещо несправедливо в отношението на човека към заека, но според мен това, което прави ловеца с пушката си комай напълно се компенсира от прочутата песничка за зайченцето бяло, дето цял ден си играло в близката горичка със една сърничка. Само като си представя дъщеричката си Есито с косичките настрани, с ококорените очички, с бялата якичка и белите чорапки сред десетина момиченца като нея в детската градина да пеят трогателно и необикновено фалшиво тази песничка, просълзявам се и чувствам, че всичките ми кръвожадни снимки, на които в една ръка съм стиснал чифтето, а в друга – ушите на дрът миналогодишен заек, са ми простени. Но ако започнах да ви разказвам тази история, то е за да добавя още основания за милост към ловците – някои казват, че и ние душа носим, та с течение на годините все повече се замисляме за прошка и възмездие...

Иде ми наум и това, че и тази случка е като заек в кукуруза – трябва да пуснеш кучето, да го насъскаш, т.е., както сега се казва – да го мотивираш, и като далдиса в кощрявата да щракнеш пушката, да сложиш пръст на предпазителя и да чакаш да лавне и да изскубне дългоухия от буетака на спомените. Е, направих го, и като сега виждам Ванчо Жулето да се кикоти и да мята пръст пред смаяния големец:

- Ей, ти май си правиш джумбиш с мен, а, другарю генерал!?

Работата всъщност беше такава – директорът на ремонтния завод, където работеше като фрезист Жулето, беше си канил гост от София – коскоджамити генерал от Строителни войски, който осигурявал поръчки за завода, пращал войници и инженери да правят пътя до селата наоколо, даже помогнал на сина на заместника да влезе в железопътното, вкарал го зорлем, демек, ние ли да не знаем, че и тройката в дипломата му беше много. Полезен, значи, човек, важен. И затова, разгеле октомврийско време, сиромашко лято, а пък зайците по нашия край се прескачат – давай, Ванчо, води ни на лов, Жуле, и гледайте да спретнете нещо по-така в приемната на кооперацията или на ладовина по гората, братко, като за свои хора, анадъмо?

- Анадък, другарю директор – отговаря Жулето и пита като как да организира лова, колко хора да пише в бележката и кои именно.

- Генерала, мене и тебе – отговаря директорът. – Земи и Наката Дончов с Кобра и Пламен Пора с Баяр, да ни дигат, че не са ловци, ще додат без пушки, да не стане сакатлък нещо.

После, докато вади шишета от шкафа и ги реди в касетата, казва:

- Ей, Иване, той е в години вече, генерала... Дали не можеш да направиш нещо предварително, та да си не тръгва без заек, сиромаха, че знаеш ли как им се радва... А пък е наш човек, разбираш, полезен човек, не е грехота за него и зае да му ударим... Що не видиш нещо предварително така да нагласиш, а? Ужким че той го е гръмнал, а?

Жулето е стиснал левата половина на джуките си, както му е адет когато се сети за нещо весело, вдига касетата с пиенето, подсмива се и вика:

- Може, може, другарю директор, що да не може, айде, аз ще ходя, та да шавна по светло да приготвя работата, и утре по съмнало при кантона, нали?

- Така, така, давай, до сабахлем, там сме, не бери грижа...

Още преди съмнало на другата заран при кантона на пътното Жулето с щръкнала на гърба пушка, Наката и Пора с кучетата посрещат уазката с директора и генерала – сънени и измръзнали под брезента. Сглобяват пушките, препасват патрондашите, провесват манерките, а Жулето откача свойта:

- Греяна, другарю генерал, сетих се, че ще измръзнете в тоя ветрилник...

Близва генералът, вдига вежди в приятна изненада и опъва по-здрава глътка. Директорът поема манерката, дръпва и той, подава я на следващия. Наката и Пора вече са я опитали, ама не отказват. И ще повторят, ако Жулето не им махва с ръка:

- Айде, през Ресавските колиби, оттам – през Големата рудина, ще ядем на Нешовското кладенче, Ханко ще приготви каквото съм му казал.

Тръгват петимата в нишка по шосето, а когато завиват през ливадите се редят на леса – най-ляво е Ванчо, после е Наката с Кобра, в средата – генерала, до него – Пора с Баяр и накрая – директорът.

Кучетата шаралеят пред тях, мокри от росата, нетърпеливи и настървени. Минават орането, обущата им стават на буци мокра пръст, едва стъпват от бразда в бразда задъхани и потни и излизането на тревата е облегчение. Само след петдесет метра клиновете и кубинките им лъщят, измити от обилната роса. Храсталакът ги посреща с едри капки ледена влага, която прониква навсякъде, дори под гумираното яке на генерала. Влагата като че ли е накарала всичко живо да се свие на сушина, нито пиле се обажда, нито клонче помръдва. Само петимата крачат тежко след кучетата, подгизнали от росата отвън и от пот под дрехите, комай загубили вече надежда да видят заек. Но когато излизат от поредната сечина Баяр лавва кратко, Кобра повтаря, а Жулето сочи към крушата в орането:

- Е го, другарю генерал, давай!

Дали вижда нещо генералът не е ясно, но енергично вдига пушката и гръмва, като че ли напосоки, сподирен от нов вик на Жулето, почти слял се с изстрела:

- Дай пак!

Дръпва и втория спусък генерала и този път се вижда как удря ствола на крушата така, че цял облак сребърни капки и златни листа падат на земята. Втурват се всички натам, но първи са директорът и генералът, другите позабавят крачка, кучетата вече са под дървото, скимтят и обикалят нервно. А когато там пристъпват и другите, генералът застива, нелепо спрял с насочена към заека в краката му празна пушка, а директорът псува дълго и завъртяно:

- А бе, Жуле, аз на тебе мога ли...

Не е ясно може ли, не може ли, но сцената наистина е достойна за финал на тежка драма – Жулето, Наката и Пора се въргалят по земята от смях, давят се от кикот, посиняли и останали без дъх, директорът, почервенял като тухла четворка бълва псувни, а генералът продължава да плаши мъртвия заек в краката си, който го гледа право в очите, с изправени с клечки уши и подпряна на четал главица, и със загаснала цигара в устата...

Ето тогава Жулето сложи точка на случката, ама си подписа и уволнението с тази точка, като се изправи пред големеца:

- Ей, ти май си правиш джумбиш с мен, а, другарю генерал!?

А в понеделник сутринта, когато мина през портала в осем часа, директорът чу откъм съблекалните нестроен хор мъжки гласове с най-невероятната за това място мелодия, но с нови думи:

- Зайченцето старо пуши си цигара, мамата му стара - кой ли го накара?

ТОРБА

разказ


Йото ПАЦОВ

С почит към моя покоен приятел йеросхимонах Пахомий, библиотекарят на Зографския манастир, българин, който бди над нас във Вечността

Отец Йосиф е на възрастта на Спасителя, носи вълнена селска торба, тъкана на дървен стан или в Южна България, или в Северна Гърция. В такава торба поп Минчо Кънчев е носил прочутите си шарани, отец Матей Преображенски - книгите и тюфекчийските си инструменти, поп Грую Бански - джепането и оня карадаг, с който се канел да пръсне като на куче главата на султана. Не съм виждал такава торба от детството си, и затова преглъщам на сухо, защото си спомням как под някоя джанка на Пацовското прадядо ми Христо вадеше от нея пита хляб, сирене и лук, да хапнем, докато превали жаравата, та да имаме сили после пак да сечем с мотиките бурена в лозето. Трошеше питата на коляно, сиренето - с пръсти, а лукът разрязваше на кръст, той плачеше с бели сълзи, дядо сипваше на кръста сол, завиваше го в кърпата, която винаги носеше чиста в пояса си, и го смачкваше с юмрук. По-сладко не съм ял никога.

Само че за моя прадядо Христо църковниченето се изчерпваше с кръста в лука и с кръста, който правеше с разкривени пръсти преди да си плюе на ръцете и да хване ралото, мотиката, наджака или сърпа – все едно, каквото и да похванеше, все беше Божа работа, и затова на всеки поздрав – добра среща и добра стига, добрутро и помози Бог, нашият селянин в ония бедни и прости времена винаги отвръщаше с убеденост:

- Дал ти Бог добро!

Торбата на калугера също като дедовата е пълна с ядене, само че това не е пита и лук, сирене и сланина – опазил ни Господ, Великденски пости са, каква сланина! В нея има много по-привлекателни неща – консерви омар и калкан, риба тон и сайра, веян и пушен паламуд, рокфор и ементал, десетина горнооряховски суджука и пет-шест смядовски луканки, пастърмица и бански бабек... Някои от нещата ни даде тайно библиотекарят на Зографския манастир дядо Пахомий, други си носим от България, но да ги ядем отец Йосиф не дава, защото е грехота. В Света гора сме дошли на поклонение с шестима ученици от горните класове на семинарията, но отецът, на когото е възложено да бъде духовният водач на групата забравил, че светогорските обитатели следват Юлианския календар, и поради това наблъскахме в чанти и раници всякакви благини. Така мислехме да се възнаградим за току-що приключилите в семинарията и въобще в България Великденски пости, пък и да осигурим необходимата енергия за обикалянето по светогорските манастири. Трагичното откритие, че от единия пост сме попаднали на друг, още по-ужасен, защото тук календарът закъснява с 13 дни от нашия, направо ни подкоси краката. Пряко следствие бе това, че за да ликвидира възможностите за дяволски съблазни, на които аз като мирянин, макар и учител по църковнославянски и литература, и семинаристите като неукрепнали все още във вярата сме подвластни, отец Йосиф събра в торбата си гореописаните продукти и тя изду бузи като влюбен жабок. И от този миг човек можеше да го срещне навсякъде презрамчен и да види как тя се поклаща на гърба му с някакво издевателско самодоволство. А най-гадното бе това, че калугерът и в тоалетната ходеше с нея...

Трябва да призная – имаше ден, в който и аз убеждавах семинаристите, че ще трябва да издържим, че в чужд манастир със свой устав се не ходи, че постенето в България си остава там, сега трябва да пазим реда на тези почтени монаси тук... Но когато се оказа, че цял ден и комай цяла нощ трябва да присъстваме на безконечните служби в старата църква, където, както и навсякъде в манастира, нямаше ток, че яденето бе само веднъж на ден, в девет сутринта, и в чорбицата, която сипваха в паниците, имаше всякакви зеленчуци, дори краставици, но нямаше и помен от застройка и подправки, разбрах, че така няма да се кара. Настина, благодарение на дядо Пахомий калугерите мен ме сайдисваха с по някоя чаша гъсто черно вино, макар и да ме изгониха от своята трапеза да не би да я оскверня с присъствието си, но семинаристите закъсваха пред очите ми. И как не – на седемнайсет - осемнайсет кой може да кара на една бистра зеленчукова чорбица дни наред? И то след като е постил четирийсет дни? Неудържимо тревожно стана когато Златко се струполи насред голямото повечерие пред чудотворната икона на свети Георги Зограф, и се свести напълно едва когато послушникът Валери тайно му мушна в устата парче по парче цял шоколад... Не че отец Йосиф с торбата не беше там – там беше, но как да бръкне в торбата, като бе така погълнат от благочестивото усилие да измоли прошка и небесна помощ за този гладен грешник Златко...

Та дали от молитвите на калугера или от шоколада на Валерката Златко давръндиса, но аз разбрах, че да се уповавам на Божията помощ и калугерската милост за изхранването на учениците е доста пресилено, и на другия ден заявих, че ще ги водя към брега да изучаваме местната флора и фауна, та да ги освободи отец игумена от църковна служба. Получих разрешението с колективна въздишка на облекчение от братята, за половин час заведох младежите до Арсаната, пристана на Зограф, развих двете детски въдички, които предвидливо бях купил в Солун, извадих от плитчината няколко миди и един морски таралеж за стръв, строшихме ги с моя нож, нанизахме нежното хлъзгаво месце на белите кукички и със Светльо заметнахме към дълбокото в изумрудното огледално море. Веднага започна да дърпа здраво, и ние с огромно самообладание, като че цял живот сме ловили риба на брега на Халкидики, наченахме да вадим рибе след рибе – едните вретеновидни и сребърни, другите плоски и направени като от тъмно злато. Другите прекосиха заблатеното място вдясно от Арсаната, където зографската рекичка се влива в морето, и накладоха огън, и като се згоря, нахвърляха рибките на жаравата още живи. Сол, разбира се, бяхме си свили от магерницата на манастира, носехме си и вода, та си направихме истински пир. Дори и десерт намерихме – узрялите червени плодове на огромните опунции, оградили плажа като с жива бодлива стена от валчести зелени пити...

Така подкарахме постите по-поносимо – нощем от една на друга служба, малко сън след два, ставане в шест, служба, ядене в девет на чорбица, служба, и вместо следобедна почивка – риболов на Арсаната. Добре, че дедо Пахомий ни влизаше в положението с по някоя консерва риба, октопод или калмари, с по някой хляб и кутия бонбони, но риболовът ни осигуряваше основното препитание. Постепенно станахме истински майстори, подбирахме точната стръв и търсехме предпочитаната риба, но все пак ни глождеше съзнанието, че правим нарушение...

След пет дни обаче убедеността ни, че никой в манастира не подозира за нашите риболовни подвизи, рухна по най-неприятния начин. Прибирахме се както обикновено на две групи – едните по старата пътека покрай рекичката, а другите – по автомобилния път, когато пред средновековната дъбова врата на манастира ни посрещна отец Йосиф:

- Изиди, Сатана! Виждам ти рогата! Тласна невинните души в гибел и пропаст, чистото замени с нечисто, духът с риба, осквернител на децата и поругател на светинята! За едното ядене продаде душата си и поведе невинните след себе си в порок и зломишление! Господ ще ти въздаде и ще те отстъпи на твоя другар Сатаната, да се топиш в геената огнена в плач и скърцане със зъби...

Мале, мале, мале! Като се изправил пред мен на фона на тази старовремска порта, под маслините, черноризеца кълне, вдигнал кльощави ръце и провесил като черни чували ръкавите на расото, с килната калимявка и препрошната през гърдите връв на торбата, едва ли не с пяна на устата, не спира дори дъх да си поеме, гълта думи и изригва праведен гняв, и да има чалъм, още сега ще прати семинаристите да съберат дърва и да струпат клада за мен, та огънят да пречисти мръсната ми гладясала за риба душица!

- Чакай, отче, млад си още, ама с толкова ярост нищо чудно без време да си докараш я болестта инфаркт, я болестта инсулт, спри се бе, човек! – жаля го аз и му говоря напълно резонно, но разум в него и преди нямаше особено, а сега май не е останал никак, та тирадата продължава, и аз се оглеждам към древните маслини – от толкова клетви дали няма да изсъхнат, горките...

В това време от портата излиза дядо Пахомий, гърбавичък и немощен в посивялото и побеляло от старост расо, с щръкнала редичка сива косица под калимявката, с развяна на два кичура бяла брада, и с немощна ръчица захлупва устата на Йосиф, като стига до него:

- Млъкни, богохулнико! Трийсет души трийсет години хляб да ти пекът пак нема да го стигнеш, какво подскачаш като петле недоклано, яд те е, че твоите деца е нахранил, докато ти се чудиш как на Господа да се харесаш! Нема харесване Господ за такива като тебе, че ни срам имаш, ни съвест! Тук са все хора, избрали пустинята светогорска за възвисяване на душата, а ти от душата си си направил пустиня! Млъкни и се махни, проклетнико!

Гълчи старецът, и както говори така бута с ръце извисилият се над него поч ервенял от гняв и от обида млад монах към портата, накрая го принуждава да влезе в манастира и тогава се обръща към нас:

- То не трябва и да се говори това, че е голяма срамота, срамотия на срамотиите, и аз не знам човек как живее след такова нещо, а той вас взел да гълчи. Слязох следобед до неговата килия, да го питам дали днес ще водим децата в библиотеката. Тропнах, бутнах вратата, гледам – седнал нашия на масата, отворил торбата, и като наредил сирене и салами, и като набива, та му плющят ушите... Ходил оня ден след вас, видел ви, че ловите риба, и затова отворил торбата... Днес така, заран така. Поизял каквото имало в нея, и за да не видите, че е отъняла, сложил вътре едни обуща и намачкани вестници... Та вие сте му виновни, да знаете. Срам, срам, срамотия на срамотиите...