ЙЕРИСОС

Първите впечатления от Северна Гърция и от брега на Бяло море - красиви места, спокойни хора, подреден живот. Установихме се в Йерисос, на петнайсет минути разстояние от пристанището, откъдето на другия ден щяхме да пътуваме.
Цъфтят наровете и магнолиите, през нежната зеленинина на тамариксите по крайбрежната алея прозира кристално, ласкаво и топло море, плажовете са пусти, кръчмите се пълнят след 10 ч вечерта.

ЕДИН ЛЕТЕН ЧАС В РУПИТЕ

Имам много спомени от срещите си с леля Ванга, последната от които беше при освещаването на мечтаната от нея църква, край която я погребаха. Ето една наша снимка от онези времена.
Ето защо много се зарадвах на възможността да се отбием с приятели в Рупите на път за Гърция. Посрещна ни една токачка с пристрастие към автомобилите.

А ето как изглеждат Рупите сега:

РИБА В МЪТНА ВОДА ИЛИ БИТИЯТ СИ Е БИТ...

Йото ПАЦОВ

Един от най-странните феномени на законността в България – нейното спазване, се контролира именно сред тези, които я спазват, които се съобразяват с нормите и законите и ги изпълняват. И много правилно – къде-къде по-резонно, от гледна точка на собствената безопасност, е да напишеш акт на някой редовен риболовец за това, че не е вписал в билета си конкретния излет, отколкото да конфискуваш генератори на ток и коли, мрежи и лодки, препъни и парашути от хора, които имат закона за врата в полето, четиво за балъци и задължение за наивници и които изтребват безогледно всичко, което шава във водоемите. Да не говорим колко по-лесно е да дръпнеш въдицата на някое първолаче-нарушителче, отколкото да застанеш на пътя на бракониерска бригада за организирано престъпно риболовство и снабдяване на лъскави ресторанти с общите за всички ни дарове на природата. Пълната безпомощност на контролните органи има своята логистична, морална и конкретна подкрепа на всички нива в държавата ни – законодателно, изпълнително, обществено, лично, – защото на кой ли всъщност му пука от това, че някои крадат от всички ни? Защото странната нагласа да смятаме за недопустима кражба надписването на собствената ни сметка с три лева в кръчмата, но да нямаме нищо против нагли негодници да ощетяват всички ни безочливо и безсрамно с хиляди и милиони, е дълбоко залегнала вече в примитивната ни т. нар. народопсихология. И в държавната ни практика, разбира се, и при това никой не се досеща дори защо бракониерите и въобще престъпниците се закрилят на най-високо равнище... Нали си спомняте приказката за мътната вода и едрата риба? Не в буквалния симсъл на риболовна практика, разбира се...

Държавата очевидно вече е вдигнала ръце и се опитва да делегира охраната, опазването и въобще стопанисването на рибните ресурси на горката ни република на всеки, който прояви интерес и има сили и средства за това. Най-мощната в това отношение организация безспорно е Съюзът на ловците и риболовците в България, но докато се изяснят начините, методите, границите и обхватът на тези отговорности има да мине още време.

Дали дотогава ще продължи това, на което бяхме свидетели в навечерието на новия риболовен сезон, по време на забраната за риболов? Серкметата плющят из вирове и бързеи, десетки хиляди метри мрежи са кръстосали язовири и езера, реки и вади, винтери и всякакви капани се залагат всяка нощ, изобретенията за лов с ток са вече безброй и са последна дума на технологиите – като например уреда за токов удар, съчетан с подводен локатор за лов на сом по Дунава, който очевидно вече е хит на сезона...

А тези, които все пак се опитват да преследват бракониерите, трябва да внимават –единствен резултат от законосъобразните им старания може да са ожулените юмруци на престъпниците и горчивата констатация, че битият си е бит...

ПОЕТ СЛАДКОДУМЕН

Навръх празника на българската писменост и култура бях много приятно изненадан от една рецензия за моята стихосбирка “Курбан” от един от най-изтъкнатите български литературни критици – Петър Велчев, поместена на 12 стр. на седмичното издание на Съюза на българските писатели в. “Словото днес”, бр. 17 /565/, 22 май 2008 г. Ето я:

ДНЕВНИК НА КРИТИКА

Петър ВЕЛЧЕВ

ПОЕТ СЛАДКОДУМЕН

Свикнали сме с правилото, което и статистиката потвърждава, че хората, занимаващи се с литература, започват като поети, а впоследствие преминават към драматургия или проза. Ала нали най-хубавото на правилата е, че имат изключения. А пък и случаите не са малко. Един от тях е Йото Пацов. След няколко успешни, бих казал, ярки белетристични книги – сборника разкази “Петелът кълве звездите” /1991/, романа “Лъжикерван” /2002/ и очерковия сборник “Учителите” /2005/ - той издаде първата си стихосбирка. Имам чувството, че няма да бъде последна, защото авторът явно вече е спечелен за каузата на поезията.

Творбите, събрани в стихосбирката “Курбан”, очевидно са създавани успоредно с белетристичното творчество на Йото Пацов. И това е оказало определено въздействие върху разработването на темите, маниера на писане, образната система и т.н. Дори заглавието на книгата повече приляга на роман или по-скоро на повест, отколкото на лирика. А в самата лирическа тъкан на творбите са вплетени тук-там осезаеми сатирични нишки – остроумието, както е известно, е характерно за добрата проза. В своите стихове Йото Пацов е не по-малко сладкодумен, отколкото в плътната си, предметна, сочна белетристика. Ето например как ни разказва той за един пикник сред любимата природа на родното си село Ъглен:

Два бръмбара блестящи нападат кашкавала,

Един молец пърпори над сочната пържола,

Слънчев лъч провисва от букови върхари,

пъстървите клюкарки в ручея ромолят.

Твоите устни имат вкус на дива ягода.

Затвори очите си, че ще потъна в тях.

Някъде сред Винаги и точно тук, сред Всякога

Най-непредсказуемо спря ме твоят смях.

“На Т.”

Ритъмът на стиха често пъти е по-освободен от изискванията на класическата силаботоника, римите са ту традиционно пълни, ту приблизителни – неща, които придават по-голяма непринуденост. Впрочем една по-голяма овладяност на стиха е желателна като задача на бъдещето.

Книгата на Йото Пацов “Курбан” се чете на един дъх не само защото повечето стихотворения са кратки, а най-вече защото в тях сякаш няма нищо излишно, никакви орнаменти и украшения. Написана е с любов към човека и човешкото присъствие в света и с възхищение от българския бит, история и прелестна природа. И завладява читателя с богатството от мотиви и образи, с лаконично точния си език и умерена, овладяна метафоричност. Например:

Светът ще стигне може би за двама ни.

Като паница ягоди в сметана го усещам,

Като река, съблякла снеговете от балканите,

Във вирове да охлади телата ни горещи.

Но тук, в бетона, сред стъкла и автобуси,

Във мястото, и от врабчетата напуснато,

Наоколо се щурат хората навъсени,

Като монети от разкъсан джоб разпръснати.

“София”

Поезията на Йото Пацов е многообразна и многобагрена в своите теми и форми. В нея откриваме и пейзажни творби, и селски идилии, и социално-граждански стихотворения, и произведения, разкриващи умението на автора да се вживява в духа на народопесенната поезия /цикъла “Ъглен” и “Ъгленски заметувки”/, и лирико-сатирични епиграми /цикъла SMS/. Всичко това е пронизано от преклонение към изконно българското и определена доза ирония към кълченията и гримасите на сегашната епоха. Всичко това е концентрирано около монолитния морално-нравствен център на авторовата личност, който, струва ми се, най-добре, най-остро се разкрива в стихотворението, дало заглавие на цялата книга:

За враг си мечтая – по-гневен да бъда

Когато приятел ще трябва да съдя.

Свисти по точилото листа на ножа.

Ще свличам ли с него нечия кожа?

И нож ли съм аз, или съм точило?

На помен ли тръгвам или на венчило?

Не зная – курбанът все блее оттатък,

Денят е безкраен, животът е кратък.

«Курбан»

Поезията на Йото Пацов ме накара да си спомня за швейцарския философ и нобелов лауреат за мир Алберт Швайцер, въвел категорията «страхопочитание пред живота». Защото поетът смята за висша ценност самия живот, т.е. онова съкровено, което пребивава зад външните форми, отвъд човешката суетня. Става дума за света на природата – въпреки че доста я замърсихме с нашите псевдоцивилизационни напъни, и света на селото – въпреки че почти напълно го унищожихме от глупост и от алчност. Една особена идиличност – в най-добрия смисъл на думата – владее чувствата, мислите и спомените на Йото Пацов и сякаш е неговият идеал:

Шарени гърбове стадата полюшват,

Пристъпват ситно в прашната вечер,

На всяка стъпка пиринчени чанове

Като пендари звънят отсечено.

Преметнал ръце на тоягата яка,

Овчар пред стадото песен провлача.

Като Хистос е – на тоягата разпнат,

А върбите като Марии плачат.

«Ъглен»

След такива стихове просто нямам какво да добавя. Мога само да се радвам, че имах възможност неотдавна да се запозная и с Йото Пацов, и с неговата проза и поезия. От сърце му пожелавам да продължава да бъде и талантлив, и жизнерадостен, и сладкодумен художник на българското слово.

ВИТСКАТА ДОЛИНА

Едно владение на красотата, на което все още могат да се порадват ценителите на дивата природа

Йото ПАЦОВ

Към този каньон река Вит препуска с нетърпение и го напуска със съжаление. Може би защото именно тук е събрана красотата на миналите хилядолетия – в отвесните, високи на места по сто метра варовикови скали, надупчени от безбройни пещери, застинали в причудливи форми като моментни скулптури на застинал преди скок непознат звяр, дебнещ ловец със сулица в ръка, вдигнал глава да огледа хребета гигантски каменен гущер, дори Богородица с младенеца на ръце… Разбира се, формите са изваяни от вятъра и водата, от слънцето и леда, и само с очите на въображението си човек може да види в хаотичните изваяния застинали във вековно спокойствие летгендарни фигури и приказни персонажи. А истинската история е съхранена в недрата на скалите – черупките и костите на непознати морски и сухоземни обитатели на места се виждат на самата повръхност на камъка, и водят мисълта ни към времена, когато тук, както и въобще над Дунавската равнина, е бушувало хилядолетия наред бездънно море. Век след век тези кости и черупки са се утаявали на дъното, пресовани от страховито налягане, за да се споят в крайна сметка и да образуват мощната варовикова плоча, издигната на повръхността от земните катаклизми. После реките я прорязали, стотици пъти по-пълноводни и бързи, отколкото днес, измили речните си корита в камъка, постепенно успокоили своя бяг, за да се нагънат в причудливи меандри на дъното на образувалите се каньони. Така е станало и с река Вит, която е набраздила стените на каньона между селата Ъглен и Садовец на границата между Ловешка и Плевенска област.

Цялата история на човечеството е минала по бреговете и през бродовете на река Вит. Тук е направен прощъпулника на първобитния човек, в Очилатата дупка той се е учел да лепи паници и гърнета от белопръстница, да дяла кремъчните глави и да превръща острите лискунки в каменни ножове, стъргалки, остриета на копия и стрели. И до днес из иманярските изкопи, които надупчиха Ъгленското землище като следи от дървояд в стара талпа могат да се намерят келтски мъниста, чирепи от елински и тракийски делви, от славянски стомни и римски светилници, фибули от болярски наметала и накити на старовремски красавици. За сетнешната история на това място свидеителстват названията на местнистите из здемлището на Ъглен – Крън бунар, Гърковското, Влашки връх, Арнаутски вир, Печенак, Татарски колиби… Какви ли не народи са минавали оттук – за да оставят името си, смътен спомен през поколенията, забравени гробове из долищата или просто пожълтяли кости, които пороите измиват от канелената пръст на местата на битки и кланета. И легенди – като тази за Въло войвода, който се подвизавал с дружината си тук, за да закриля раята от рейове и спахии. Пращали потеря след потеря да го хване, и той все се изплъзвал. Накрая самият паша повел читаците, и спряли за нощувка до кладенчето на Червена стена. Събудили се сутринта потераджиите, пашата си потърсил лулата, но вместо нея намерил в силяха си бележка от Въло войвода – както ти взех лулата, така ще ти взема главата. И пашата се залостил в конака си и повече не посмял да мине през това дефиле…

А свидетели на последното клане имаше живи до средата на миналия век. Те разправяха – било лятото на 1877 година. Турски войски и башибозук отстъпвали по калдаръмения римски път покрай Вит от обсадения от русите Плевен към Орхание, днешен Ботевград. Ужасени от погромите и насилията, от грабежите и палежите, от убайствата и изнасилванията българите бягали по горите и долищата. Много ъгленчани, предимно жени и деца, се скроло в една пещера в местността Селището. Случаен изстрел ги издал на преминаващите башибозуци, които вече грабели селото, полели къщите и отвеждали добитъка. Този път жестокостта на гъжвалиите, сред които и конници – черкези, надминала всичко познато. Било по жътва, житото съхнело на кръстци по отсрещните ниви. Оттам башибозуците взели снопи и с тях зазидали входа на пещерата – ред сухи, ред мокри, натопени във Вита. Зацъкали с чакмаците, докато белия лютив пушек не изпълнил пещерата. Хлябът на хората превърнали в оръдие за убиването им! Майките вътре мокрели кърпи и престилки по стичащата се по стените влага и завивали с тях главиците на децата си. Но спасение нямало. Малцината, които успяли да изпълзят през почти недостъпния тесен комин към платото, били преварени и посечени от канниците. И все пак някои оцелели, за да заселят пепелището, да продължи животът, да се помни миналото и да се ражда бъдещето…

Днес на това място спокойният полет на бялата чапла е свидетелство, че тук човекът още не всичко е разрушил. Само относителната недостъпност на речното корито под Ъглен е запазила до известна степен деликатната екологична система от нашите машини, химикали, боклуци и безотговорност. Тук все още може да се види изумрудната искра на земеродното рибарче, бляснала над вира колкото да се гмурне за миг и да изскочи от водата със сребърна рибка в клюна. И то, и много други животни тук вече са записани от нашата престъпна небрежност в червената книга на изчезващите видове. Това са и черните щъркели, които величествено газят из плитчините върху своите отражения, и гарваните гробари, които възмутено грачат над главите на рибарите, и мълниеносните бързолети, и лебедите, арктичните гъски, дяволиците, ловните соколи и белоопашатите морски орли, които все още дирят лов из елиите между Червена стена и Данчова дупка. Нощем бухалът, кукумявката, совата и улулицата, както и многобройните прилепи ловуват между звездите на небето и звездите във вировете. Денем циганското петле, сойката, ярките желни, гривяка и хралупара, гургулицата и стърчиопашките, и какви ли още не птици съживяват чукарите. И цялото поле звъни от песните на славеи и чучулиги, кадънки и авлиги, от чирикането на врабци и цвъртенето на лястовици. Във вировете ловуват видрите, тези елегантни и срамежливи плувци, по склоновете и сипеите се кръстосват дирите на лисици и язовци, порове и белки, смоци и пепелянки. Да не говорим за незабравимия вечерен концерт на витските жаби, на щурците и цикадите…

Но и онези невидими сили, които често усещаме със сетива, за които не подозираме, че притежаваме, също се вихрят тук. Човек може да ги почувства на определено място в Очилатата дупка – усещането е вдъхновяващо, гърбът се изправя, очите се избистрят, мисълта броди из непознати висини… Има поверие, че който пие последователно от трите изворчета – при Данчова дупка, под Червена стена и на Сливковото, ще има късмет и здраве през цялата година, и най-добре е това да се прави на Водици, т.е. на Йордановден, или на Еньовден, когато във водата се топва и еньовденската китка и се окачва в дома да дарява здраве на цялото домочадие.

Но, разбира се, най-големи емоции тук изживяват рибарите, които рядко си тръгват с празни живарници от живописните брегове на вировете под скалите, където проблясва среброто на разнообразни и главно многобройни риби ята. Преди години мнозина катерачи опитваха смелостта и уменията си по отвесите на каньона, но трябва да се помни, че дори на най-привлекателните места варовикът е силно изветрял и крие опасности.

А как може да се иде до Ъглен? С автобус от Луковит и Червен бряг, или с кола по магистрала Хемус, пътя за Ловеч-Варна, вляво преди моста на Тетевенския боаз и през селата Торос и Дерманци до Ъглен. Имайте предвид, че селото не предлага възможност да се отседне някъде, няма и ресторант. Практически единствената възможност е да се лагерува в поречието на палатка, затова се обръщайте към Тиката Змияра, който обикновено пие чай в кафенето на Грета, когато не скита по чукарите сред своите приятели от дивия свят.

ЕДНА РАЗХОДКА В ОКОЛНОСТИТЕ НА ЪГЛЕН

Снимки Йото ПАЦОВ

ЖАЛНА НИ МАЙКА...

Йото ПАЦОВ

Историята е глас на мъртвите, който поучава живите – така е записал в тефтерчето си героят от Орлово гнездо, опълченският субалтерн-офицер Стефан Мазаков. Някъде от дълбините на вековете римляните потвърждават – историята е учителка на живота. Хората имат история. Мравучките – не.

Както и българите, впрочем. Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи, с които се опитва да залъже своя глад за истина, добруване, просперитет. Само пиедесталите са вечни в нашето народно съзнание – тези, чиито статуи изправяме върху тях, се менят по-често от яловите правителства на избухналата преди години “демокрация”, сиреч – “народовластие”. Нека си припомним, че дори Левски продажни и конюнктурни писачи заклеймиха като разбойник и убиец, а затънали в самодоволство и тлъста самодостатъчност “божии” служители отказаха да го канонизират за светец, като че ли народът ни не го е направил вече отдавна.

И само той ли? Националният нихилизъм се превърна в критерий за “глобално” мислене, наложи се като първостепенно условие за нашия “цивилизационен избор”, както се изразяваше един прочут с баналностите си роден държавник, в мандата на който усещането за кухост в коридорите на властта се превърна в убеденост. Пременени полуинтелегенти се опитват да ни пробутват доводи в полза на подмяната на кирилицата с латиница, сквернят кървавия дръвник в Батак и святата църква в Перущица с лигави приказки за “османско присъствие”, водят наукообразни дебати за дядовазовото “Аз съм българче”, макар че благодарение на социалния геноцид на сини, червени и други шарени политически лумпени скоро май няма да има кого да учим да го рецитира...

Жална ти майка, Българийо!

Но всяко нещо си има цена, майките реват, а чедата им заминават на гурбет дор до Антиподите. После някои се връщат и решават да ни вкарат в пътя, т.е. в Европа, след което географията и историята потъват от срам в рядката кал на подмазвачеството.

Да им припомняме как европейската дипломация е сваляла шапка пред Парчевич и Раковски?

Или защо Любен Каравелов е класик на три европейски литератури?

Или кои са братята-първоучители, които католицизмът провъзгласи за светци-закрилници на Европа, чието дело даде възможност на всички народи да славят Бога на своя си език?

Или за св. св. Михаил, Киприян и Григорий Цамблак, отворили пътя на християнството през Киев чак до замръзналите простори на Северния ледовит океан?

О, неразумни и юроде!...

Човек без достойнство става поне за слуга.

Народ без достойнство и за това не става.