СВЕТЛИНА ЗА ЧОВЕЦИТЕ

Издателство „Милениум” пусна на пазара като приложение на в. „Уикенд” книгата „Великите учители” на Йото Пацов. Тази анотация е публикувана в брой 33/663 на в. "Наслука".

Енчо МЕЧКУЕВ

Иисус Христос, Мохамед, Орфей, Буда, Заратустра, Лао Дзъ, Кришна, Хермес Трисмегист, Кетцалкоатъл, Мойсей, Залмоксис, Кирил и Методий, Йоан Предтеча, Конфуций, Гилгамеш, Джина Махавир, Петър Дънов – това са учителите на човечеството, очерци за които е включил в поредната си книга Йото Пацов. Ето как самият автор обяснява възникването на идеята за този сборник: „Случи ми се преди време да попадна на най-многолюдния религиозен празник в историята на човечеството – Маха Кхумба Мела. Край Алахабад в Индия, където се сливат великата жълта Ганга, свещената бистрозелена Ямуна и небесната неосезаема Сарасвати се бяха сбрали 93 милиона души за да почетат своите и чуждите богове. Тогава се роди идеята за тази книга за великите учители на човечеството, които според думите на свами Муктананда Сарасвати са братя, защото всички са бозали от Кравата на мъдростта. Това е и моят поклон към всички онези индуисти, будисти, мохамедани, джайни, католици и всякакви други, които със сключени молитвено пред гърдите длани се кланяха тогава пред крушовото кръстче от Соколовския манастир, провесено на гърдите ми.”

В предговора на „Великите учители” авторът казва:

„Имената, които ще срещнете в тази книга са се промъкнали през хилядите години човешка история и хилядите километри скитания на човечеството, та с житейския си подвиг, с нравствените си качества, с неосквернената си вяра поне с миг да отложат последния Армагедон, пред който ни изправя необузданата алчност на всяко ново поколение. Това са имена на богове и герои, учители и закрилници, които човешките устни са шептяли с упование и надежда в пещери и храмове, в колиби и дворци откакто свят светува. Последното, което са проповядвали великите Учители на човечеството, е непогрешимостта на тяхното учение – и може би именно в това е трагичната ирония на историята – в сляпата защита на тази непогрешимост са съсредоточени най-кошмарните трагедии на племена и народи, на републики и империи, на царе и султани, на пълководци и жреци... И в крайна сметка – на всички нас и на всеки от нас...

Религиозната нетърпимост е взела повече жертви от чумата, осакатила е повече хора от всички болести, убила е повече таланти от всеки сатрап, разпространила е невежеството и скудоумието по всички предели на цялата планета като най-мощната пандемия... Едни и същи са истините и духовните послания на Учителите, макар и изразени по различен начин, но човечеството е изразходвало огромна енергия, невероятни ресурси и милиарди животи, проляло е океани кръв за да доказва превъзходството на всеки един от тях пред всички други.

От плоската Земя – до кръглата, от центъра на Вселената – до покрайнините на Галактиката, от философския камък – до полупроводниците, от кремъчната брадва – до компютрите... Чет нямат алегориите на прогреса, на движението на Духа, преминаващо през човешката история въпреки ледниковите периоди на фанатизма, въпреки кладите на аутодафетата, в които се гърчат листа на книги и човешки тела...

И сред всички епохи, сред всички народи са се появявали те – Учителите, наричани Синове Божии, Просветлени, Посланици на вечността, Аватари на божеството, Владетели на първопричината, Пророци и Месии, Велики посветени... Странно единодушни са посланията и ученията им, ако човек отхвърли догматичните различия и се взре в нравствения заряд на това, което са проповядвали. Може би тъкмо поради това тяхно единодушие днес е възможно да говорим на езика на мира и разбирателството по цялата планета.

Българинът винаги е разбирал това, и в потвърждение на тези думи ми се ще да спомена героя от фронтовете на Първата световна война, блестящият офицер и патриот полковник Гено Генов, който казвал така за своята дъщеря: „Аз изпращам Лалчето на църква всяка неделя не защото има Бог, а защото трябва да има морал”.

Когато започнах преди няколко години да събирам очерците си за Учителите, намерението ми бе със скромните средства на едно позитивно издание не само да разкажа за онези, които са определяли за цели епохи посоките на развитие на Духа, но и според силите си да откроя общото между тях. По мое мнение най-важно си остава тяхното нравствено послание към следовниците и въобще към потомците, което за съжаление при повечето от тях е недостатъчно известно на четящите българи. Това е основната причина да събера тези очерци и притчи в една книга, та дано и чрез тях станем по-разумни и по-добри, по-щедри и по-щастливи, по-търпеливи към различните от нас.

И да осъзнаем, че пътят на човека през всички дни на живота му е път към нравственото съвършенство и само този му стремеж може да отвори пред него вратите на Вечността и Любовта.”

На добър път към читателите на новата книга!

ВЕЛИКИТЕ УЧИТЕЛИ

На 15 август т.г. в издателство "Милениум" излезе моята книга "Великите учители", която се разпространява с вестник "Уикенд". В нея са включени очерци за великите учители на човечеството - Иисус Христос, Мохамед, Орфей, Буда, Заратустра, Лао Дзъ, Кришна, Хермес Трисмегист, Кетцалкоатъл, Мойсей, Залмоксис, Кирил и Методий, Йоан Предтеча, Конфуций, Гилгамеш, Джина Махавир, Петър Дънов. Първият отзив за нея написа Иван Васев, и затова го помествам тук:

Нова книга от Йото Пацов

ВЕЛИКИТЕ УЧИТЕЛИ

Иван Васев

Като деца всички сме искали да станем коминочистачи, космонавти, футболисти, артисти, пътешественици, откриватели, моряци. А учители? Моля? Ама какво му става на това дете, то няма ли грам въображение?

Учителската професия е тежка, зле платена и неблагодарна. Става дума за учител днес и в България. Иначе от времето на светите братя до Дядо Вазова учители са били най-светлите чада на отечеството. От св. Климента, създател на един от първите европейски университети до Ботев – учителят е личност, която някои наричат инжинер и ваятел на човешки души. Да се изправиш пред 2-30 детски погледа, не е достатъчно само да си знаеш урока. Трябват още много качества, които за успешната реализация на друго поприще, въобще не са потребни.

Има и други учители. Учители на учителите, на възрастните, на общества, на народи, на човечеството. Това са личности, променили посоката на цивилизацията, дали ярък отпечатък на своята епоха, оставили светла диря в лъкатушния път на човечеството. Учители с главна буква. Впрочем нещата съвсем не опират до званията и призванията. Защото някои от тях заплащат скъпа цена за ученията си. Защото изпреварват времето и с векове и влизат в противоречие с епохата. Мойсей слиза от планината Синай и дава на човеците Десетте божи заповеди. Дава им Законът, който превръща човешкото общество в общност, различна от животинското царство и законът на джунглата. Справедливостта вече е човешко понятие и мерило за цивилизованост. Върху тази основа Христос надгражда нова философия и морал – обикни врага си, направи го свой приятел и му помогни да се извиси. Две хилядаолетия след саможертвата на Сина Божи законът на Мойсей все още е пожелание в неговата цялост, а повелята на Христос е чужда на сърцата на мнозинството. И питанките остават, а словата на Учителите не остаряват.

Да се пише за Учителите е предизвикателство сериозно. И не всеки дръзва. Защото трябва да се прочетат хиляди страници, да се пресеят стотици тонове пясък, та да се извадят и подредят бисерите от учението на всеки от мъдреците. И не само това. Словата и заветите на учителя трябва да бъдат поднесени във вид, приемлив за съвременния читател.

Йото Пацов е дръзнал. И е успял. Дръзнал е, защото в скиталчествата му из Индия е осъзнал, че с различни думи, норми, пътища и средства Учителите искат от нас и ни насочват към една цел. Че ученията са различни, но Бог е един за всички ни. Че доброто на различни езици и в различни кътчета на планетата си остава Добро.

Успял е, защото с един достъпен и увлекателен език за тази сложна абстрактна материя, повежда читателя по пътя на всеки от Посветените и ни го представя жив, плътен, ярък. Интересен е похватът на автора всяко житие да допълва с притчи за мъдреца. Това внася допълнителен колорит и чар на повествованието.

Йото Пацов е българин. Затова сред имената на Конфуций, Христос, Заратустра, Мойсей са и Орфей, братята просветители, Петър Дънов. Подчертавам това, защото в немалко книги и енциклопедии за световни природни, археологически и културни обекти ние сме бяло петно като народ и територия със седемте си цивилизации и богатства. А в днешния глобализиран и интегриран свят нихилизмът е заболяване по-страшно от СПИН.

“Великите учители” на Йото Пацов или книгите за бързо отслабване, драмите на българската мафия или потайностите от живота на световния “елит”? Всеки има право на свой избор и предпочитания, но тази книга определено ще бъде полезна за всеки читател. Защото няма човек, който да не се вълнува от смисъла на битието, от свободата и отговорността, които ни определят границите всеки божи ден, дълга, човеколюбието, гордостта, примера.

Тази книга може да ви бъде другар, спътник и приятел в дни на печал, на радост, на несигурност и драматичен избор. Затова – нека бъде по-близко до вас, т.е. нека ви е под ръка. Няма да сбъркате.

Накрая – нещо ми липсва. Това е битието на великия светец от Балканите, небесния покровител на българите св. Иван Рилски, битието на мъдреца Питагор, може би и на Махатма Ганди... Думата ми е, че тази чудесна книга е отворена за продължение.

ДОНЧО ЦОНЧЕВ НА 75 ГОДИНИ

Йото ПАЦОВ

„Деца сме, разбира се. Всички. Винаги. И никакви велики господари на природата. Играчки сме в ръцете на съдбата, разбира се. И единственото божествено у нас е разумността. Не умността. Не изумителната техническа цивилизация. Тя също ни е враг, ако мен питаш. Враг, който сами си отглеждаме, пъчим се с него и чакаме той да ни унищожи. Все едно дали ще ни гръмне всичките, или постепенно ще ни изгори душите отвътре.”

Така пише в повестта си „На Странджа баир душата” Дончо Цончев, и горчилката в думите на героинята му е наистина горчилка на всички ни, защото всички си играем с броеницата на дните без да пораснем, може би от страх да не би да се сблъскаме с намусената сериозност на зрелостта. Гордостта ни наистина мирише на пластмаса, успехът ни – на далавера, технологиите ни приучават към сляпо подражание на рекламни модели, и невъздържаната ни лакомия е хранителната среда за потребителското ни общество. Антитезата се съдържа също в живота ни – в истинските човешки отношения, изградени върху любов, другарство, човещина, в почит към другия и към природата, в обич към по-малките ни диви братя – все неща, за които ненатрапчиво, сладкодумно, остроумно и с много топлота ни говори Дончо Цончев. Шареният му живот и колоритната му личност са основа за творчество, чието главно достойнство според мен е в това, че писателят има дарбата да ни прави свои приятели и съмишленици, свои герои и съавтори, защото катарзисното ни превъплъщение става чрез неговите повести и разкази по един неподражаем начин.

Плътно и живо, ярко и ведро ни разказва той за самите нас в новата си книга „Правилата”, която издателство „Захарий Стоянов” е сглобило от познатите ни вече „На Странджа баир душата”, „Прогнозата”, „Мъже без вратовръзки”, „Ние, децата на голямата лъжа” и „Правилата” – един великолепен подарък за рождения ден на писателя и още една възможност българският читател да се докосне до автентичните стойности на битието, до позабравените добродетели на българина, до истините за живота какъвто е и какъвто се надяваме да бъде.

И тъй като на рожден ден се ходи с подарък – ето и нашия:

Бай Дончо, за пореден път всички ние, журналистите и служителите от Издателска къща „Наслука” ти поднасяме нашето уважение и обич, нашето приятелство и почит, и ти желаем още дълги и плодотворни години творческа дейност в здраве и благополучие! Гордеем се с това, че си един от нас, че издаваме основания от теб вестник „Наслука”, както и списание „Лов и риболов” и вестник „Рибар”, които си ръководил, че дирята ти в нашето издателство с годините се превърна в път към читателите, към успехи в трудното ни поприще, в удовлетворение от стореното.

Да си жив и здрав заедно с всички, които те обичат!

ПО ПЪТИЩАТА НА ЖИВОТА С ПРИСТРАСТИЕ

Нова книга

Сборникът с публицистични, пътеписни и други творби на Йото Пацов „Перо от гарван” бе издаден в началото на август т.г. от Издателска къща „Наслука”

Иван ВАСЕВ

Преди много години във Философския факултет на Университета (тогава беше единствен!) учех, че от памтивека човечеството се опитва да отговори на един основен въпрос – духът ли е сътворил материята или обратното. През хилядолетията този въпрос е разполовил хомо сапиенса на две групи, които водят жестока война в търсене на истината. Мисля, че докато ни има нас, човеците на белия свят въпросът ще си остане открит, но споровете никога няма да спрат. И всеки мислещ човек ще гледа звездите, ще гледа онзи в огледалото, ще гледа гората и морето и ще повтаря парещите питанки на Пол Гоген - “Кои сме? Откъде идваме? Накъде отиваме?”

Един от хората, които търсят отговор на вечния философски въпрос, е Йото Пацов. Може би поради това е станал писател. Подобно на знаменития идалго, или по-скоро като скитник в Живота той обикаля, гледа, пита, спори и воюва. Мисля си, че отговорът на въпроса кое е първичното – духът или материята, в един план е много прост. При едни хора води материалното. Те стават търговци, банкери, политици, започват да трупат и да се радват на натрупаното. Други питанките ги мъчат, въпросите им идват в повече, но не мирясват. Те искат да проумеят непознаваемото. Трупат истина, отговори, но осъзнават, че въпросите се множат още повече. Те са обречени на вечно търсене.

С Йото Пацов се запознах по един странен начин. Бях прочел в един весекидневник разказ, който много ми хареса. В Пловдив катаджия спира шофьор заради някакво нарушение. Когато му вижда документите и разбира, че е родпчанин, измисля “жестоко” наказание. Влиза при него в колата, вдигат стъклата и нарежда сгафилия да му изпее една родопска песен. После той запява. После грешникът подкарва друга. И така нататък... На едно душно кръстовище, в една подвижна съборетина двамина непознати пеят в захлас магическите родопски песни. После питайте защо гласът на Валя Балканска звучи във вселената като легитимация на целокупното човечество.

Та след като разказах със свои думи разказа, Йото ме погледна кротко и каза: “Ами този разказ е мой.” Оказа се, че разказът наистина е негов и заедно със сурия подобни истории оформиха сборника “Петелът кълве звездите”. После други книги се появиха изпод перото на Йото Пацов и ето ви още “топлата” публицистична творба “Перо от гарван”. Ако сте виждали край пътя гарваново перо, значи знаете, че това е най-непретенциозното нещо на света. Отворите ли лекичко кориците на книгата обаче, веднага ще ви замирише на барут, на колендро и ще прогърми. Авторът не обяснява своите позиции и гледни точки. Той воюва за тях – открито, безпардонно и дръзко. Впрочем нека не бъда голословен. Ето ви вода още от първата страница:

“ Образованието, комшиите, телевизиите, вестниците, юпитата, различни други прякори и въобще кой ли не се мъчи да събори в нищото историята ни. Ние пък се мъчим да я подпираме с кървавия дръвник от Батак, с войнишките паметници от заличени гробища, със знамена от атаки на нож и други такива. И ще я подпрем, няма съмнение.

Защото какво е българинът без народа, балканите и миналото си?

И как ще хиляди, ако не помни, не почита и не обича?”

Ясно и категорично, нали? Е, нека не забравяме, че Йото Пацов е потомствен ловец и управител на издателството на ловно-рибарския съюз. И както с дядо си, така и с баща си е скитал по баирите и драките с пушка в ръка. И затова темата за лова, за природата, за дивия (истинския) свят, за гривяците и язовците, за мъжете и мръцинарите (тумбаците) постоянно му е под лъжичката. С нея начева книгата и това са едни от най-злободневните страници. И може да не си съвсем съгласен с автора и с някои по-пиперливи слова, но в едно не може да не се съгласиш с него – отиде ли си гората, отива си и дивеча, и ловците, и децата. Защо тогава не ни тревожат ударите на брадвата и воя на бензиновите триони?

Във втория раздел, в “Живарник”-а има речни долини, сини вирове и риба. Но грешите, ако мислите, че тук (на страниците) цари вечен покой. “Да, ама за тая работа риболовните трябва да имат съвест, полицаите – воля, съдиите – чест – все дефицитни неща в бедното ми отечество...” Отново камък в блатото на апатията и равнодушието.

“Мравучки”. Едни такива мънички словца, пък усещаш как мравчици тръгват по гърба ти. “Ето – точно това място, където Господ целунал Земята, е България.” Защо тогава се срамиш...? Тук Йото Пацов е зъл и хаплив, остър и гневен – само и само да събуди спящите и апатичните. Думите му са като на онзи разгевен монах “тъмен, непознат и бледен”. И дали тези думи ще стигнат до онзи с бирата в ръка и краката на табуретката пред телевизора? Нали той му се беше заканил – аз пък няма да те чета!

“Хоругви”, “Пепелища”, “Скиталчества”.... С Йото Пацов няма да вървите по познати пътеки. Но не се притеснявайте. И в миналото, и из манастирските килии, и сред тракийските светилища, и в далечна Индия вашият водач няма да ви остави – ще сложи пръст на устните и ще ви посочи това, което сами няма да забележите. И дяволито ще ви се усмихне – видя ли! Защото този свят див и мил, проклет и скъп, подъл и очарователен, този свят е нашият! За който си струва да страдаш и да се бориш.

Прочетете тази книга – ще ви подари много хубави минути. Не че в нея няма плява. Но има и много от зърното на непреходните неща. А те не са толкова много. И не бива да се пропускат.
“Перо от Гарван”, Йото Пацов, ИК “Наслука” 2008, 440 с.

ЗА УКЛЕЙ КРАЙ ЪГЛЕН

Ето сто мига от летен риболов на уклей в река Вит до с. Ъглен.
Кадрите са направени от Ицко Пицко.

РИБИ В БЯЛО МОРЕ

Бяло море край бреговете на Света гора буквално ври от риба - тук ловенето е забранено в петстотинметрова ивица от полуострова, както и къпането, впрочем. Остана ми да снимам в кристалната вода най-различни риби, толкова многобройни, че не можех да повярвам на очите си. Особено ме впечатлиха едни, които плуват по повръхността, като че ли за да си вземат въздух.

РИМСКИ АКВЕДУКТ В СВЕТА ГОРА

Един мой стар приятел от предишното ми ходене в Света гора - о. Викенти, монах в българската обител, ме заведе недалеч от манастира, за да ми покаже римски акведукт, на който се натъкнал, когато разчистили гората за нов път. Беше много впечатлен от това, че дори в такива стари времена тук е имало хора с високоразвнита технология - показваше ми железните скоби, с които са били крепени камъните в арката. Нямам сведения дали този обект е известен на археологията.

МАСЛИНИ

Както пътят ни от България до тук, така и бреговете на Атонския полуостров са осеяни с маслинови горички, някои от които са на стотици години, а някои са още фиданки. Дори там, където старите стопански постройки и къщи са запустяли, маслиновите градини се поддържат в добро състояние.

Това е Иваница, пристанището на сръбския Хилендарски манастир, който се слави с доброто стопанисване на имотите си. Сега той е в тотален ремонт, още по-драстичен от този в Зограф. За съжаление поради пълната незаинтересованост на църковни и светски власти у нас пазената допреди десетина години килия на о. Паисий вече е обитавана от монаси. Още тогава о. Василий, който беше епитроп, а сега е игумен на манастира, ми казваше, че ако има желание от българска страна и бъде подпомогнат с пари, той ще осигури мебелировка от времето на Паисий и ще съхрани и поддържа една музейна сбирка за него. Но всичко, което сме дали на Хилендар в памет на този най-велик българин, е една повече от скромна мраморна плоча, която сръбските монаси монтираха пред вратата на килията му. Национален нихилизъм, невежество или продажничество?

Това е маслината, която расте най-близо до входната порта на Зографския манастир. За мен тя е свързана с прекрасния спомен за дядо Пахомий, Царство му небесно, на когото именно под тази маслина вечер, преди заключването на портите четях стиховете на забравения дори от филолозите Карамзин. Разбираше ли той архаичния език на великия руски поет? Не зная. Но слушаше в упоение, търсеше ме от рано, за да ме предупреди да не пропускаме вечерното четене. Благодарен съм му и за това, че ме удостои да сложа първата си книга с разкази на рафта в библиотеката на манастира до евангелието на цар Иван Александър, като ме увери, че тук тя ще стои най-малко още хиляда години. Засмях се и му казах, че книгите са не за да стоят, а за да се четат, но той ми отговори, че главното е да се съхранят за бъдещето. С още една благословия ме удостои той - да заключвам манастирските порти вечер, и някой ден ще се опитам да разкажа за мистичната същност на това действие.
Маслините в отсрещната на Зографския манастир градина баха подрязани и освежени, бяха пуснали млади ластари като потвърждение на това, че тук всичко се събужда за нов живот след забрава и запустение. А край пътя лежаха възлестите дънери на маслинови дървета, приключили вече хилядолетния си живот и изваяни от бурите на столетията в най-причудливи форми.

ОТЕЦ ТОДОР ОТ РИБЕНАТА ЦЪРКВА

На пристана на руския манастир "Св. Панталеймон" най-неочаквано се срещнахме с о. Тодор от Рибената църква в Асеновград, когото познавам и почитам отдавна. Заедно с група асеновградчани той за няколко години бе успял да обиколи всички светогорски манастири и сега завършваше тазгодишното си пътуване с посещение в "Св. Георги Зограф". Направихме си тази снимка за спомен от знаменателната ни среща.


А ето и един мой отколешен материал за църквата, в която служи о. Тодор:

ТРИ РИБИ В АЯЗМОТО НА ВЯРАТА

Йото ПАЦОВ

Асеновград заслужено си е спечелил името на Българския Йерусалим, и основание за това е факта, че в града има според някои авторитети 18 църкви и 72 параклиса. И така е било още от зората на християнството по нашите земи, а периодите на възход на средновековната ни държава са оставили многобройни следи. Най-внушителен паметник на онези отколешни времена е църквата “Света Петка Петричка”, известна ни като Асеновата крепост.

Сред многото светини в Асеновград се откроява храма “Св. Богородица Рибната”, с която е свързано древно поверие. Под самата църква има параклис, посветен на св. Йоан Кръстител, пред олтара на който в кристален извор човек, отправил истинска чиста молитва към Бога може да види три риби в потвърждение на това, че молбата му е чута. Много интересно е, че в олтара се пази камък от гладиаторско надгробие с изразителни сцени на двубой от времето на римското владичество по тези земи. А в самата църква има една икона, наричана от вярващите “Бързата света Богородица” поради това, че ако човек я помоли за нещо добро и важно, то се изпълнява незабавно. Това е причината в навечерието на изпити кандидат-студенти отвсякъде да се стичат да и се поклонят.

Всяка година на Преполовение, двадесет и пет дни след Великден, се провежда църковен празник, възникнал през 1896 година в противовес на гръкоманските литийни шествия. На този ден българите изнасяли икона на Божията майка от църквата "Света Богородица Рибната" и я носели на ръце до Бачковския манастир. Това многолюдно и тържествено шествие се провежда и до днес и се смята, че който вземе участие в него и докосне с почит и вяра иконата, през годината ще бъде здрав и късметът няма да му изневери.

В двора на храма могат да се видят много екзотични дървета и храсти, и сред тях джинджифировото дърво, чиито плодове зреят по първи сняг и са много лековити. Същото дърво расте и в двора на Бачковския манастир, и плодовете му дават аромат на прочутата манастирска ракия, с която черпи гостите си дядо Наум, игуменът на светата обител.

СВЕТА ГОРА

Ето още снимки от светогорските ни скиталчества:

На най-горната палуба на ферибота е най-многолюдно, поклонниците се мъчат да уловят всяка прелестна гледка, всички руини и върхове, кипарисовите горичики, пристаните и манастирите, които изникват един след друг по този бряг, на който вече повече от хилядолетие не е стъпвал кракът на жена. Наистина е необичайно, че на целия кораб сме само мъже, че на този бряг - също, но необичайната древност и съзнанието за осветената от хиляди и хиляди монашески подвизи земя ни кара да се чувстваме като пред среща с друго време - това на средновоквната българска държава, на Византийската империя.

Това е руският манастир "Св. Панталеймон", когото също посетихме. За съжаление строгите му правила забраняват снимките. Интересно е да се спомене, че снимките с камера са забранени на целия полуостров, снимките с фотоапарт някъде са разрешени, някъде се недопустими. Но тук забраните и въобще правилата е добре да се спазват - казано е да не се ходи в чужд манастир със свой устав.

Ето две снимки /горе и долу/ от манастира Ксенофонт, който впечатлява с изисканата си архитектура. Преди време имах удовоствието да го посетя, но сега това не стана, и се наложи да го снимаме само от палубата на ферибота.



Това е Банското крило на Зографския манастир, когато се разхождах из него имах чувството, че е толкова вехто, че неминуемо ще хлътна в някой изгнил под. То също се ремонтира сега.

Седя върху огромните корени на кипарис, който сигурно е на възраст колкото самият Зографски манастир. Две такива дървета са посадени преди хиляда и повече години от двете страни на малката църква в двора на манастира - внушителни и достолепни, но жизнени и свежи и сега.

Ето една панорама от пътя за Зограф към залива, пак увенчана от връх Атон.

Отново панорама с манастира Ксенофонт при подхождането на ферибота към неговото пристанище.

Това е параклисът "Св Георги", разположен точно срещу Зографския манастир в изклрючително живописна гора. До него се стига без усилие по прекрасна алея сред маслини, лаврови дървета и кипариси, и оттам именно по залез манастирът се вижда най-добре в цялото си великолепие.
Ето иглите на кипарисите, проболи гората около нашия манастир в неистов устрем към простора. Чудно ли е, че именно тези дървета са смятани зъ връзка с Бога, и затова се садят над гробовете на хора, които обичаме и ценим?
Последната снимка отново е от Зографския манастир, според мен това е най-българската му част.

ЖИВИ ИЗГОРЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ МОНАСИ

"Нашите врагове великодушно ни прощават това, че не сме се издавили сами в Бяло и в Черно море, та се е наложило да ни колят и бесят, горят и разпъват на кръст из дъбаците на Великата българска гора, та да оправдаят въшливото си кръстоносно превъзходство – като горят древните свети икони и ръкописи на Зографския и Бачковския и на още стотици други манастири и църкви из нашите земи ведно с книжовниците и монасите, светителите и учителите на народа ни – както например са изгорили живи на 10 октомври 1275 г. в кулата на атонския манастир „Св. Георги Зограф” двайсет и двама монаси и четирима миряни заедно с игумена..."

Из книгата "Перо от гарван" от Йото Пацов, подготвяна за печат от Издателска къща "Наслука".

Това е скромният паметник на българските мъченици в двора на Зографския манастир, и всеки, който мине покрай него се осенява с кръстното знамение в памет на невинните светители.

БЪЛГАРСКИЯТ МАНАСТИР "СВ. ГЕОРГИ ЗОГРАФ" В СВЕТА ГОРА

Материал за манастира ще публикувам допълнително, сега - само снимки:

АРСАНАТА - ПРИСТАНИЩЕТО НА ЗОГРАФ

След по-малко от час пристанахме на кея на Арсаната - пристанището на Зограф. Още с първите ни стъпки на свещената земя на Света гора ни лъхна такава древност, че дъхът ни спря - пред нас се издигаше кулата, построена в незапомнени времена от цар Иван Асен ІІ за защита на светата обител от нападенията на морски разбойници.