БЛИЗНЕТА
Разказ
Йото ПАЦОВ
Цеката и Цанка се прибраха в Ъглен на Богоявление, когато
цялото село бе струпано на брега на Вита, при Цаловските върби, да вади кръста.
Старият поп Петко, царство му небесно, навремето хвърляше в замръзналия вир
сребърния кръст, с който служеше, голите мъже по половин час трошеха леда и
далдисваха да брабарат по дъното, докато го извадят. Сега отец Евгений хвърляше
дървен кръст, който не потъваше, та да е по насгода да го стигнат и извадят, та
никакво далдисване не ставаше, само газене и плуване. Ама празникът си е
празник, и когато Цеката и Цанка спряха на площада да си напазаруват, разбраха
от магазинерката Мая, че всички са на Цаловските върби. Възвиха и те натам,
спряха до трафопоста при Пепи Парашутката, където на масичка и на няколко пейки
бяха наредени чайници с греяна ракия и чинии с нарязано кисело зеле за оказване
на първа помощ на героите, които вадеха кръста, и влязоха сред хората да гледат
и те. Случиха тъкмо навреме да видят как попът възсука ръкава на десницата си,
замахна и запрати кръста в средата на вира, и в същия миг десетината юнаци се
хвишнаха кой направо от брега, кой от полегналите във водата върби, обрамчени
от плетеницата на тънкия лед. Настана плуване, пляскане и пръхтене, пръв до
кръста стигна Мето Въджишки, и веднага някой от другарите му натисна главата
под водата, а в тълпата на брега освен ръкопляскания се чуха и отчетливи
пожелания за майка му циганска. Е, пуснаха го да изплува, наизлизаха от водата
настръхнали и посинели, завиха се кой в каквото и пристъпиха към благинките
пред Пепи, която започна да пълни подложените чашки от дебело стъкло. Включиха
се и зяпачите, и попа, и кметицата, та си стана едно всенародно веселие, в
центъра на което, все още гол, по плувки, мокър и щастлив, с гъша от студа
мургава кожа и белозъба усмивка се опиваше от триумфа си Мето. В едната си ръка
държеше кръста, в другата – чашката, та благославяше насъбралите се с едната
или с другата, както му идваше отръки. И като видя наедрялата Цанка, която
трябваше до месец да роди, пристъпи до нея и сложи кръста на корема и, та и
бъдещото бебе да отвземе от ледената и светла благодат на този ден.
А след месец Цанка близни две момченца. Обади се от
болницата в Луковит на Цеката, той пощуря, сглоби пушката, изскочи в двора и
гърмя, докато имаше патрони в патрондаша, а наоколо като разноцветни свещици
димяха в снега празните гилзи. Другарите му не се забавиха, надойдоха с шишета
и мезета, насядаха, и се почна. Не можеха да се начудят и те, и Цаката – как
така преди два месеца докторите бяха казали, че бебето е едно, момченце, а сега
се пръкнаха две! Случилото се изискваше незабавен компетентен анализ, и никой
нямаше намерение да го отлага, затова Тачо Кашмерски, като женен за медицинска
сестра, демек – на ти с медицината - откри пренията:
- Като ги е гледал доктора с оная машинка сигурно са били
едно зад друго, та ги е взел за едно!
- Да бе, скрило се е, те на жмичка са си играли там! – удря
контрата Вальо Витски.
- Ами ако са се били слепили като ония, сиамските близнаци,
а пък после са се разделили? – пита нерешително Васката Драгански, той още е
ерген, не ги разбира тези работи.
- Слепените са си
слепени, тех после докторите ги делат, гледат и броят – два крака на това, два
– на другото, две ръце, две очи, две уши – всеко да си има комплект, после
режат, шият и ги пускат да си живеят поотделно – светва с начетеност Шошата.
- Не е такъв нашия случай – казва Цаката. – Казаха едно –
родиха се две, егати докторите!
- Случват се такива неща, Божа работа е то, докторите
предполагат, Бог разполага! – казва Вальо Витски, сам удивен от богословското
си прозрение.
- Ей, верно бе, нали виде как Мето и сложи кръста на
тумбака, помниш ли! – възклицава Тиката Альов. – И баш на Водици!
Както е известно, чудото обяснява всичко и не се нуждае от доказателства,
затова пращат Драганския да вика Мето, та да го черпят за участието му в
изпълнението на божествената промисъл. Той пристига запъхтян, Васката по пътя
вече му е казал какво чудо е станало, и той преди още да честити на Цеката
близнаците, вика от вратата:
- Ей, хора, ми кръста е у нас, поп Генчо ми го даде се за
мен! И каквото са ми напращели четири овчици, още довечера ще ги пипна с
кръста!
- Да бе, ей, човек, мини през нас, че кравата ми е телна! –
вдява идеята Тачо Кашмерски. – Па и кокошките можеш да ливосаш с кръста, че им
слабо носенето нещо...
- Ти така и пари можеш да изкараш – обажда се прагматично Шошата.
– Ако стане де.
- Никакви пари! – отсича Вальо Витски. – Това е от Бога,
кръст е това, не ти е лисица някаква или друга гад, та да сбираш яйца с кожата
и дрипава, както миналата пролет!
- Аз да не съм некакъв изедник бе, Вальо – обижда се Мето. –
Лев нема да зема от никого, само да се напълни селото с близнета, та да видим и
ние бел ден!
Още на другия ден Мето Въджишки с кръста, който е вързал с
тънък синджир на врата си, напълно забравил, че всъщност е мюсюлманин, обикаля
снощните си сътрапезници, влиза из обори и кошари, курници и кочини, слага
кръста по главите и където дойде на дърпащите се животни, говори нещо, от което
се разбира само:
- А дано, дай Боже, да близниш, да се не яловиш, лошо нищо
да нема, само да е здраве и берекет...
Научават се и други, викат го, канят го, и когато се прибира
привечер вкъщи телефонът му звъни до среднощ...
А когато близниха първите благословени от него овце, когато
и кравата на Тачо Кашмерски отели две теленца като писани – Преслава и Емилия,
започнаха да го канят и в Садовец, и в Дерманци, и къде ли не, да идват с коли
да го вземат, и той не отказва, като е свободен, разнася кръста на синджира, където
и да ходи, но то се не носи, не можеш заман на всички да слугуваш... Затова
един ден скова едно сандъче, окачи го на вратницата си и в него изправи кръста
– който иска – да заповяда с добитък ли, с бременна жена ли, с каквото обича.
Идваха хора и с пари, пипаха ги с кръста, но не се доказа, че парите могат да
близнят като овцете.
Така до напролет животинското поголовие в околията се удвои.
По едно време кръстът изчезна от вратницата на Мето, но на другата вечер си
беше пак на мястото – разбра се, че от Тодоричане го били взели да обиколят
народонаселението и добитъка му, и си го върнаха, колкото и да е чудно. Така
кръстът мине - не мине време и пак замине нанякъде, но винаги се връща, защото
и други чакат, голяма нужда се яви от близнене на всичко, пък и как иначе да
насмогне българинът или циганинът примерно на масрафа си без чудо и без Божия
намеса? Нема начин. И затова стои си кръстът на вратницата на Мето, и ако имате
нужда от близнета – деца, ярета, магарета или каквото там се ражда –
заповядайте, нема проблем.
А Цанка и Цеката кръстиха едното си близне Марин, на дедо му
Марин, бащата на Цеката, а другото – Методи, на Мето Въджишки. Та той ходи да
пита поп Генчо като е от друга вяра и друга боя дали има пречка малкото да му
вика кръстник, като порасне.
Доколкото разбра, май няма.
