СГЪСТЯВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА

Йото ПАЦОВ

Сгъстяването на светлината е станало в едни незапомнени времена, от които все пак има следа във всеки от нас – това е радостното изтръпване, когато видим сутрин как слънцето отваря провирка към новия ден, както и тревожното настръхване, когато затваря портите на залеза. За станалото тогава само се досещаме по света, който е бил сътворен в онези дни – по застиналите, но още извайвани от ветрове и облаци била на планините, по чукарите, запокитени върху планетата ни от ледената безконечност на космическите бездни, по светлите лъчи на щастието, поникващи от пръстта с цветовете на иглики, минзухари и циклами, по щедрата благодат на пролетния дъжд и по страховитата ярост на летните бури… Всичко, което е този видим и невидим свят станало от сгъстената светлина, и било неизразимо хубаво, и всички твари – и тези с корени и върхари, и тези с пера и козина, и тези с черупки, бодли и люспи му се радвали. Но цялата тази история на сътвореното имала един голям недостатък – не била още история. Защото още не съществували думите, и нямало кой да ги измисли, за да назове всяко нещо на този свят, т. е. да го сложи на мястото му, защото едно нещо е на мястото си само ако има име.

Това е най-важната причина на този свят да се появим ние – хората.

Няма съмнение, че още от първия си миг, от прощъпулника си по хлъзгавата глина в пещерите сме знаели защо сме тук – доказват го рисунките ни по каменните стени на Ласко и Магурата, в Алтамира и по платото Тасили, в Сера да Капивара, в националния парк Какаду в Австралия, в Лаас Гаал - все места, където са прозвучали  първите думи на човеците, и за да е ясно какво значат, е трябвало да бъдат нарисувани – мамути и носорози, турове и камили, мечки и леопарди, змии и орли, риби и костенурки, крокодили и коне и какво ли още не от онези неща, които в зората на човечеството летели, пълзели, препускали, пъплели и плували около нас.

Това толкова харесало на онези първи хора, че те започнали и на самите себе си да слагат имена – ето този бяга като елен, затова името му ще е Елен, тази е пъргава като антилопа – значи ще се казва Антилопа, този е силен като бик – и това ще му е името – Бик, този е свиреп като тигър – значи Тигър ще му викаме, тази е нежна като гълъбица – Гълъбица ще е тогава…

Така се започнало и много бързо се оказало, че тази работа край няма, защото трябвало да се назоват и дърветата, и тревите, и цветята – а как ще назовеш цветята без първо да назовеш цветовете, ароматите, сезоните, ветровете, дъждовете, облаците… Тежка работа била тази, къртовски труд, но пък било толкова увлекателно, че никой не се оплаквал, рисували в неверния светлик на пещерния огън по стените и назовавали, назовавали, назовавали…

Така станало запознаването ни със света, който обитаваме – защото първото, което сме научили е, че не можеш да познаваш нещо дето не му знаеш името. А щом сме измислили имената на нещата, веднага се появили и чувствата – защото нито можеш да обичаш, нито можеш да мразиш ако не знаеш как се казва това, което обичаш или което мразиш.

Такива ми ти работи, стари и забравени. И понеже са забравени ми хрумна да ви ги припомня и да ви разкажа за имената на нещата, които обичам и които мразя. Най-вече за тези, които обичам, защото съм пристрастен – от малък обичам да обичам и мразя да мразя.

Илюстрация: Рисунка от пещерата Шове във Франция – Peyka.bg

 

Йото ПАЦОВ

ФОТЕТО

Разказ

 На една от снимките бе той във войнишка зимна униформа, с къса трилинейка с изправен щик при нозе, лъснат и сериозен, даже сурово намръщен, както се и полага на истински воин отпреди петдесет години. Тази, както и други снимки от живота му бяха подредени в скромни рамчици по стената на първата стая, по-скоро стайче, където държеше обувки, ботуши, туршии, буркани с мед и шишета с ракия, тикви и сплитове лук и чесън, а на закачалката – шуба, мушама, излиняла ватенка и някакви сетрета с прокъсани ръкави и отпрани яки, каскет и бомбе. През външната врата на стайчето се излизаше на малка тераса с разнебитени дървени перила, в далечния ъгъл на която бе дислоцирал артилерията – черешово топче, но истинско, не от панаирджийските бутафории. Казват, че от време на време го зареждал с димен барут, тапа от парцали и глинено гюле с валчест камък от Вита вътре – такива гюлета бяха наредени покрай стената на тераската да съхнат на есенното слънце – и гърмял към лещака по отсрещния склон.

Другата врата на тераската водеше към собата, както я наричаше той – доста голяма продълговата стая с маса под прозореца на късата стена срещу вратата, с два стола на масата и пет-шест покрай стените. Тук бе и леглото му, по-скоро гнездото му, защото май никога не го бе оправял след спане и тялото му бе направило овална вдлъбнатина в дюшека.Сред отметнатите завивки се виждаше и родопско одеяло, и колибарска кабаница, и балканджийска черга. Печката бе почти в средата на стаята с камара цепеници до нея, и веселият огън хвърляше отблясъци през прогорените ламарини по тавана и стените. Но в къщата на Фотето стените не бяха стени, а визуална хроника на последния половин век в този балкански край. Снимките – почти всичките в рамки, някои дори със стъкла – ги покриваха комай от пода до тавана, плътно една до друга, но все пак без никакъв ред. Така беше с двете срещуположни стени, третата, с прозореца, бе приютила само няколко семейни портрета на старци с мустаци и калпаци и бабички с пошове и нарисувани нанизи пендари, с обточени с гайтани контохчета и бели кенарени ризи.

Май никой вече не помнеше името му – викаха му Фотето, пък и той напълно се бе слял с професията си на фотограф, че така се и представяше на редките нови посетители в горската му къща. Потъналите в прах фотоапарати – един „Зенит”, един „Фед” и една „Екзакта”, наредени на перваза на прозореца гледаха навън като слепи просяци – лентите останаха в миналия век, във фотолабораторията сега прибираше вечер кокошките, във ваничките за проявител и фиксаж им сипваше жито и водица. Но преди да настъпи разрухата той извади на хартия всички снимки на хората, които познаваше и които го бяха канили да снима на сватби, кръщенета, задушници, изпратки, курбани, погребения и всякакви други препятствия в живота човешки. След като затвори ателието долу, в градчето, пренесе всичко тук, в горната махала. Ровеше из кашоните с негативите, после приготвяше разтворите и копирния апарат, оглеждаше всичко да му е наръки в тъмницата на фотолабораторията и когато се протегнеше към ключа на лампата, казваше заклинанието:

-          Гаси, животът почва!

Така през светлия квадрат на апарата като в машина на времето преминаваха мъже, жени и деца, живи и мъртви, весели и кахърни, бедни и богати, добри и лоши… И всички те отиваха по стените, но не както дойде, а според едно важно правило, което Фотето ми обясни така:

-          Животът се живее каращисано, момче, защото Господ ни е пратил тука да ни види какво струваме. Всекакви хора има, различни модели, едни са добри – залъка си да топнеш, други са лоши – в катран да нагазиш. Та аз добрите ги слагам на лявата стена, и затова тя свети, видиш ли каква е засмяна! А лошите – на дясната. Слънце там не стига никога – да си живуркат в тъмницата. Та кой каквото си е дробил – това да си сърба…

  *   *   *

Този ден се връщах от лов, по снежните била горе вятърът бе изцедил от мен всякаква топлинка, и първата къща, до която стигнах в Горната махала, бе тази на Фотето. Прозорчето на собата светеше, от комина се вдигаше дим в мразовития въздух и аз само дето не се затичах надолу по склона, за да стигна по-скоро до топлото. Стъпих на  пътя и тогава го видях, че излезе на тераската, накокошинен в шубата и наложил бомбето на главата си. Не ме виждаше. Насипа от една консерва барут в гърлото и на подсипа на черешовото топче, натъпка парцали в дулото с дряновата тояга, която му служеше за шомпол, после търкулна вътре едно от глинените си гюлета. Пак се върна в къщата и след миг излезе, стиснал в лявата си ръка машата, защипала въглен. Изправи се до топчето, отдаде чест и поднесе въглена към подсипа. Бликна дим, после гърмът изхвърли към дола бял облак, чу се как гюлето удари в лещака отсреща. Фотето, изправен в пушека, пак отдаде чест, и се прибра.

Пристъпих и аз, потропах, влязох. Заварих го да кове с чукче джамджийско пиронче на светлата стена, тази на добрите хора. Поздравихме се, той заби пирончето, остави чука на масата, после откачи от тъмната стена едно портретче, показа ми го мимоходим и го закачи на светлата. Плесна с ръце – доволен, после ми посочи стола до масата:

-          А бакалъм!

Седнах аз, и позачуден от действията му, го попитах:

-          Какво, станал е добър, та го премести?

-          Хич не беше добър, сиромаха – отговори ми той. – Ами го преместих, щото ми се обадиха, че умрел, Бог да го прости. Аз така правя. Добрият, като умре – той си е добър, Господ има за него грижа, нема какво аз да го мисля. Ама лошият, като умре, умира и лошотията му с него. И понеже сам се е наказал, докато е бил жив – крал, лъгал, мамил, псувал, бил, пил на усвес, никого не пожалил, на никого не помогнал, всичко осмърдел, влачил и трупал – какво да го наказва и Господ! Та аз, да подсетя Господа да не го тура в трънето, че той в трънето е бил цел живот – гръмна с топчето, да чуе, и му преместя портретчето – да види. И съм сигурен, че ще ме послуша, щото, нали знаеш, Господ е милостив. Като мене.

Налива Фотето сливовицата в чашките, аз вече съм се отвърнал, пийваме, бодваме от  туршийката. И аз го питам:

-          Фоте, като гледам, твойто портретче го няма ни на светлата, ни на тъмната стена. Отвънка си го сложил, в стайчето. Що така бе, Фоте? Как да разбера аз сега ти добър ли си, лош ли си?

-          Аз съм на изчакване, затова съм отвънка – засмива се Фотето. – Ама съм спазарил Трифончо, съседчето, като ритна бъкъла да гръмне с топчето за всеки случай и да ми сложи потртретчето вътре, на добрата стена. Та да подсети Господа, че той мигар само мене мисли…