ТРИ МУЦУНИ

разказ

Йото ПАЦОВ

Първо да ви кажа, че ако се чудите кого не сте поздравили на влизане в сградата – това съм аз. Аз съм и този, с когото пътувахте в интимна близост в автобуса, и когото ръгахте в ребрата да ви стори място, защото ви е длъжен. Именно мен засякохте на светофара, за да ме изпреварите, и затова ми показахте средния си пръст. Мен именно напсувахте в супермаркета, защото ме прередихте. Точно заради мен се прицелихте в локвата толкова сполучливо, че колелата на колата ви я изплискаха цялата върху новото ми яке и кадифените ми панталони. Аз съм този, който ви дразни с походката си на сакат охлюв, когато е на зебрата, поради което се налага да форсирате така, че да блъснете ребрата ми с огледалото. Аз съм причината за вашето справедливо негодувание от това, че сте некадърен да си намерите хубава работа, да свалите готино гадже, да възпитате свестни деца, да купите апартамент в Лозенец, да построите къща в Драгалевци, да почивате на остров Сулавеси, да откраднете някой и друг милион, да се къпете сутрин и да ходите с чисти дрехи. Каквото и добро да не ви се случи – все аз съм причината, и затова не ви се сърдя – псувайте ме, ритайте, ръгайте, пререждайте ме и ме тикайте в ъгъла... Не съм за жалене, защото за разлика от вас аз имам всичко, което искам – пукайте се!

Какво е то ли?

На първо място – моето най-вярно същество, чията обич и преданост аз с нищо не съм заслужил, ако не се брои дълбоката ми благодарност за това, че Господ ме е сподобил с такъв приятел – Беркут. Въпреки азиатското си име това е чистокръвно българско гонче, професор по глиганите и същински змей за лисици и чакали, което никакъв дракаш и буетак не може да спре, когато хване дирята. Ще върти, ще суче осмици, от девет дола нерезите ще подбере и ще ми ги докара като на тепсия – гръмни си който си искаш по избор! Умен, пъргав, съобразителен, само дето не приказва. Сутрин като препашем патрондашите и сглобим пушките първата му работа е да опре лапи на корема ми и да надзърне какви патрони съм наредил – та да знае какво да гони днеска! На един лов ми го откраднаха едни, разбрахме ние, гонихме ги, ама избягаха. И какво – е го, иде си след десетина дни Беркут, капистра за бик влачи на врата си, и носи пале в уста – не само скъсал синджира и избягал, не само намерил пътя през половин България, ами си харесал и едно дребосъче досущ като него, та го донесъл да го възпитава за наследник...

На второ място – най-послушното и най-безотказното нещо, което безмълвно изпълнява и най-щурите ми приумици – любимата ми колица Алба. Няма да ви кажа каква марка е, не че ще завиждате, а поради антирекламните виждания на редактора. Но къде ли не съм я карал да ме кара, къде ли не съм я качвал да ме качва и къде ли не съм и поверявал и любимата, и Беркут, и себе дори!

Веднъж пред един брод на Доспатска река гледам – водата като кристал бистра, дъното – на педя, давай, мила, минахме я! Нищо подобно, оптическа измама, педите се оказаха пет, кристалната вода се оказа ледена, особено като нахлу в купето през отворените прозорци и стигна гърдите ми, моторът изхърка като заклан и аз много пъргаво се озовах на покрива без да отварям вратата. Беркут изплува до брега и отпраши из прахоляка към Сърница, след час доведе едно момче с трактор, момчето се казваше Халил, тракторът – Юмезе, момчето далдиса та върза колата, аз далдисах та освободих от скорост, тракторът хвърли малко чер пушек към несправедливото небе и ни изтегли. Полежахме с Халил на слънце, пийнахме от неговото шише боровинкова ракия, за мезе подъвкахме тревички, водата спря да шурти, после спря да тече, след това спря да капе от колата, Халил каза – време е, аз врътнах ключа и моторът запали.

Е, мога да ви разправям за главоломни пътувания из снежни планини, по каменисти урви и над скални пропасти, дълбоки до оня свят, по сипеи и горски пътища, по които дори виетнамките едва пъплят, но едва ли е нужно. Важно е друго – никъде не ме остави и не ме изостави, не прояви каприз и глезотия, не се обиди и не се разсърди – не колица, а чисто злато! Ако знаете колко пъти ми е идвало като се върнем въпреки каквато и да е разумна вероятност откъдето сме тръгнали, преди да сваля окървавената раница и калъфа с пушката, да ги целуна по муцуните – запъхтяния от радост Беркут и потъналата в праха на приключението Алба!

И винаги съм усещал, че и на тях им се иска да ме целунат по муцуната – все трябва да съм някакъв по-така, че да ги заслужа, нали?

А дали съм ги целувал, няма да ви кажа – мъже сме все пак...

КОЙ ГЪЛЪБ ЗНАЕ ДЕ ЗРЕЕ ЖИТОТО

Разказ

Йото ПАЦОВ

Седят на купчина под Пацовската дуда от рано сабахлем, изкарали са добитъка – овце, кози, тук-таме по някоя крава, циганите са натирили животинките по припеците на Белия бряг, Печенак и Сливковото, псуват и ги чегарят с гьостериците, сподирени от проскубани меланхолични песове. Сутрешната работа е приключила, доене, ринене, хранене, ред е на жените - който си има де, че кои измряха, кои се поболяха от мъжки немукаетлък, а кои, като на Ваненцето Глъма, избягаха чак в Испания пари да печелят и свят да видят. „Малко останаха, ама и те май са ни много” – отбелязва тъжния факт Горанката, като стане дума за демографските деформации в Ъглен, които нашенци обсъждат всяка сутрин под дудата с философско примирение.
А известно е – шета ли жена в къщата – стегай си опинците и навущата, фащай гората да те не зачегари метлата, както римува изстраданата си житейска мъдрост Станой Скачката, местният поет. И той е тук, седнал на тясната дъсчица, пригодена за пейка и подпряна на два обли камъка, вирнал колене и препречил лакти пред другите вярно като скакалец. Същата компания се сбира всяка сутрин до корубата на старата черница, надига шишетата с бира, одумва бабичките, които по това време пъплят от всички страни към магазина в къщата на д-р Тачо Пацъшки за хляб. Самият доктор се е изнизал с чантата и препасаната престилка с аудито си още по тъмно, и само е подхвърлил към сенките под дудата:
- Казах и да отвори, че да се не разсъхнете. Работа нема ли за вас бе!?
Отговарят му нестройно и дрезгаво, кога как:
- То ти като си прокопсал, като се не запираш...
- Че да не би да ти свиди бирата, като ти правим оборот...
- От работа файда като от врабец яйца...
- Нали имаш от оная отрова за плъховете, я сметни по колко требва за нас...
- То работата ако до нас е опрела – варди, Боже!
После Мая отваря магазина, всеки хваща шишето си и се връща под дудата, чукат се дружно с кафяви и зелени бутилки:
- А бъкълъм!
- Наздраве!
- Направо и накриво, сърце да е живо!
И денят започва.
Вече се е развиделило, вятърът е преспал в провисналите като водопад клони на плачещите над чешмата върби, сега ги разлюлява и се втурва да гони облаците, отвява щъркелите към витските вирове и лъщави. Минава микробусът за София, след малко – този за Плевен, пълни са с хора като гърнета с боб, някой с оглушителен пукот пали трактор, боботенето окончателно заглушава петльовите викове по слънцето и припряното кудкудякане на първите снесли кокошки.
Това е времето, когато от скопяването на шопарите, гнилеца по овцете и кокошата клекавица думата под черницата тръгва към по-глобални теми - бедствия и катастрофи, войни и всякакви политики – кой каквото е чул и видял по телевизията. Светът е само на екрана, другото е ежедневие:
- Ех, отживяха си хората! – Почти пъшка от завист и негодувание Тиката Тонов. – Това Калифорния – мале, мале! Океанът ти наръки, все едно че е Дашовския вир, плажа ти в двора, също като тука пръдището, разни женски се пързалят с летни кънки – една нема да ходи пеша и една нема да има повече от двайсет и пет...
- Калифорнийките сичките са като в Ъглен даскаличките! – бърза с поетическото си обобщение Станой. Но Тиката не му обръща внимание и продължава:
- Само това не ми харесва, че мъжете с едни дъски се пързалят и те по вълните - бе дръж там която докопаш, къде си сгърнал да ти бабичасат краката...
- Абе случили са хората, цел свет ги храни, нали гледаш – немат и пари вече, само кредитни карти – взимаш каквото взимаш, на ти кредитна карта, щрак – и готово – обяснява Мичо Данкин. - Всичко – на кредит. Кой го плаща тоя кредит? Ние го плащаме. Блъскай с мотиката в кукуруза, да ти дойде акъла, сади бостани и градини, режи лозе, гледай добитък, зимай пенсия като за Бог да прости – що? Щото половината за държавата, половината за Америка, половината за Европа, че те така са научени, да живеят на вересия, а за теб – каквото остане. Я иди кажи на Мая една бира на кредит да видиш къде ще те прати!
- Па се заяждаш, Мичка – тежко се обажда Горанката. – Те къде да садят домати и кукуруз, като двора им на плажа, нали ти каза човекът, в пясъка ли да боднат разсада, а? И затова си печатат карти за вересия – нема да мрът, я. Па ние, като сме гламави да работим – ще им плащаме, що не.
- Плащаме им колкото плащахме и на Съюза, та се сурина барабар със социализма – внася обективна нотка Мето Ваджишки. – Ще поживеем – и на тех ще им гледаме сеира, щом са се хванали с нас...
- Българинът със свойта простотия всичко може да докара до съсипия! – намира римата Станой Скачката.
- Мене не е ме яд за друго, да си се пързалят на кредит в Калифорния, нема лошо, ама що им требваше толкова народ да избият в тоя пусти Ирак – натъжава се Тиката.
- Адета им си е такъв, на американците – първо война, бомби, мор – после демокрация – казва Горанката. – Нали знаеш оттатък Садовец, като излизаш за Плевен, вдясно е остров във Вита, дето си правят садовчани панаира – та този остров се казва Корея. Младежки парк правихме навремето, че сме солидарни с корейците, когато американците ги напънаха. Тогава не беше Ирак, беше Корея, и не убиваха араби, а корейци, че били комунисти. После пак избиха сума комунисти, ама тоя път виетнамци. После удариха сърбето, че били националисти. Европа от Хитлерово време никой не я беше бомбардирал, а те ни ливосаха – стой та гледай! Сега са дигнали мерника на арабите, че били терористи. И случайно се заселили между петролните сонди, сиромасите...
- Истината гола е в петрола! – радва се на откритието си Станой.
- Това, за терористите, са прави – вметва Тиката. – Я виж какво направиха тия араби небостъргачите на дреб и колко народ изгина... Ами влаковете в Испания? Че и наши избиха там.
- Бе ти яла вкъщи да ме учиш как да си легам с жената, че да видиш аз къде ще ти завра небостъргачите – кани се Мичо.
- Репчи се, репчи се, ние сме си ги пуснали в къщата, какво рипаш? Не ще ти казват как да си оправяш жената, ми и ще ти показват, като си глупав по целата глава – налива бензин в огъня Мето. – Я посланика им какво през ден навиква нашите политици, а те подсмърчат и ломотят като в чужд бостан сгащени цигани... Я да не забравяме за какво сме се събрали – завършва той, и за да успокои надигащото се напрежение протяга бирата към другарите си.
Чукат се, пият – минута наслаждение сред световните тегоби и тревоги, а Горанката вече е приготвил финала на този толкова изчерпателен разговор:
- На тоя тук дедо му, дедо Стойко Скачката, обичаше да пита разни работи де кого срещне. Види ме мен и ми вика: „Горанка, кой гълъб знае де е узряло житото?”. Чудя се аз какво да му кажа, а той, нали нема търпение, сам си отговаря: „Който лети, а не който стои”. Така и ние – комай не сме излизали из Ъглен, ама питай ни – нема нещо да го не знаем и нема такъв по земята, на когото да не можем акъл да дадем. Ей, Тика, я черпи по една бира калифорнийска, та и ние да разберем нещо от тоя пусти живот американски, а?

ЩЕ ИМАМЕ ЛИ СИЛА ЗА МЕЧА?

Йото ПАЦОВ

Размисли пред първата книга от трилогията на Райчо Гънчев „Мечът на силата”

/Материалът е писан за сп. "БЪЛГАРИ"/

Хората идват и си отиват, а народът пребъдва до века. Дори когато е забравил какво е било, когато древните му бранни пътища и любовни пътеки са обрасли вече с трева, когато не разбира знаците, които сам той е оставил по каменни стени и пещерни сводове, по мегалитни гробници и порутени градежи. Земята помни, но тя е безмълвна – може би, защото осъществява най-великото таинство и в мълчание превръща сухото златно семе в пшеничен клас, в ябълка на изкушението или на познанието, в лоза, от която са нависнали гроздове, които с вино и кръв оплодотворяват, извисяват в поетичните простори или сриват в бездната на сляпата страст хората...
Българите сме такива – безконечно дълга история и къса памет, титанична бранна смелост и еснафска алчност, мъжество в бели ризи под бесилото на тиранина и мижаво живуркане редом с добитъка, гордо достойнство под хоругвите на нацията и ратайско подгъзуване пред силните на деня, великодушие към поробителите и дори към мъчителите ни и злорадство към несполуката и дори трагедията на съседа... Ние ценим повече направеното от други, нежели направеното от нас, харесва ни повече да рушим, отколкото да градим, идеалът ни е да притежаваме, без да постигаме, да имаме, без да даваме, да ни обичат, без да обичаме, да успяваме, без да работим, да ни помагат, докато пречим...
Виновни ли сме затова, че сме на този хал?
Разбира се.
Първото, което трябва да разберем е, че историята не само се чете от хората, тя се и пише от тях. Веднъж завинаги трябва да скъсаме със сляпата вяра на дебилните наивници, в които ни превърна собственото ни образование, собствената ни държава, нашите си т. нар. академични среди, учени мъже, авторитетни политици и всякаква друга паплач, че ние сме някакво периферно недоразумение в Европа, че останалите просветени и осветени, миропомазани и благословени нации тепърва ни приемат на този континент, който си е по право техен, а ние сме долнопробни навлеци, които те търпят поради благородството и аристократизма си.
Те отдавна ни внушават, че двеста-триста години тяхна история са повече от хилядолетията наша, при все че делвите в мазетата на нашите баби са по-стари от цялата история на Съединените щати и повечето от днешните европейски и всякакви други държави.
Те са наложили в пълно отрицание на истината тезата, че цялата античност в Средиземноморието е гръцка, макар че Херодот, Есхил, Софокъл и Сафо никога не са казвали, нито пък са чували, че нещо в техния свят е гръцко или, още по-невъзможно, че самите те са гърци. Така гърци станаха с невежествената подкрепа и на български академични шушумиги и Орфей, и Александър Македонски, и стотици и хиляди още творци на световната човешка история...
Те удобно са забравили, че именно българи за пръв път в историята на континента са породили, защитавали и отстоявали пред мракобесната им неграмотност идеята за всеобщото равенство на духа, словото и морала, изразена от светите братя Кирил и Методий чрез отхвърлянето на триезичната глупост.
Те великодушно ни прощават това, че не сме се издавили сами в Бяло и в Черно море, та се е наложило да ни колят и бесят, горят и разпъват на кръст из дъбаците на Великата българска гора, та да оправдаят въшливото си кръстоносно превъзходство – като горят древните свети икони и ръкописи на Зографския и Бачковския и на още стотици други манастири и църкви из нашите земи ведно с книжовниците и монасите, светителите и учителите на народа ни – както например са изгорили живи на 10 октомври 1275 г. в кулата на атонския манастир „Св. Георги Зограф” двайсет и двама монаси и четирима миряни заедно с игумена...
Те срамежливо не си спомнят, че кръвосмесителните им династии са оцеляли само поради това, че чизмите на азиатската турска измет са заглъзнали в българска кръв и това е спряло походът на османската чума към тях... Да, страшна е съдбата и на братята ни от многострадалните балкански предели - сърби, власи, хървати, маджари, шкиптари и какви ли още не, но ние нека помним – поне ние! – за какво става дума. Ето например свидетелството на Фридрих Зайдел, аптекар, преминал през 1591 – 1596 г. през българските земи до Цариград и обратно: „Когато преминахме край Ниш, турците бяха поставили там от двете страни на пътя в чест на турския султан много стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, всички с унгарски или хърватски кичури или коси, всеки един до друг, пред двете градски врати, като стигаха далеч в полето. Жално беше да се гледа това. Турците разказваха, че те се били разбунтували срещу турския султан...”.
Днес дойде време бунтът ни да е срещу друго – срещу опитите да ни превърнат в нация от обслужващ персонал, да направят българските математици келнери, българските химици – бармани, българските генетици – говедари... Преди мечтаехме да ставаме космонавти, лекари и инженери, сега пределът на мечтите на всеки български младеж е да стане полицай, пиколо или чичероне... Да не говорим за българската девойка, която още на дванайсет знае какво е със и без консумация...
Жална ти майка, Българио...
Държавата отсъства, раздържавяването в български прочит има един-единствен девиз – всеки да се спасява, както може. Гнилата атмосфера на безконечния преход, на който ни обрекоха чуждестранни българомразци и нашенски отцебиячи, майцеругатели и патриотарски педофили породи най-чудовищното българско изобретение – принос в нравствения кодекс на човечеството за всички времена – девизът „Всеки си е прав за себе си!”. Убивам, и това е доста неприятно за убивания, ама аз съм си прав за себе си. Крада, и това е кофти за ограбения, ама аз съм си прав за себе си. Съсипвам държавата и това не е добре за никой друг, освен за мен, така че аз съм си прав за себе си. Девизът на Левски, в когото всички по навик се кълнем, постепенно се разшава в новото време, пререди букви и думи и сега според ъгленския писател Христо Пацов звучи така: „Ако печеля – печеля за мене си, ако губя – губи само народът!”. Горчивата констатация на дядо Славейков, апропо – единият от „братята” Славейкови според литературните познания на нашия смехотворен т. нар. с извинение цар, че не сме народ, а мърша, придобива нова плът и ново съдържание. Макар че какво ново съдържание може да има една мърша? И все по-ясно ни става какво именно е имал предвид великият Левски, когато е написал в прочутото си тефтерче болезнения вик „Народе!!!!”...
Само че въпреки непререкаемата вярност на всички подобни констатации този вик не отеква глухо и напусто в празния храм на националната ни вяра, където в прах и паяжина продължава да се издига Олтарът на Отечеството.
Има и такива, които знаят кои са и не са забравили какви са били.
Които знаят откъде идват и накъде отиват.
Които са предопределени да извършат тайнството на възвръщане на националното ни достойнство.
Които знаят къде е Мечът на силата и няма да се поколебаят да го изтръгнат от пещерния мрак в каменните дълбини на вечния Балкан, за да придобият българите старата си вяра в своята мисия.
Беше преди доста години вече, в деня, когато слънцето затрептява при изгрева си на хоризонта и обръща пътя си – досега е вървяло от зима към лято, сега тръгва от лято към зима, след като е далдисало в самодивските извори и се е напило с еньовденската роса. Посрещахме този изгрев с Райчо Гънчев на каменна площадка във входа на Въловата пещера, наричана по преди Вълкановата, а от стотина години насам Очилатата дупка, а във вира на река Вит далеч под нас стар магьосник - стопанинът на това дефиле, престорил се на видра, се къпеше в струи вода и потоци слънце. Знаехме какво започва в този ден, защото го бяхме видяли предната вечер в залеза, гледахме го и цяла нощ в пламъците на огъня и в рубинената дълбина на жаравата. Видяхме как всички пътища се събраха в един, как той тръгна към билото, и по него – към върха, видяхме крепостта около старата цитадела на този връх, видяхме как нейните кули рухваха в пепел и пламъци и се възправяха пак по-яки от преди, как като вълни от мръсна пяна по урвите към тази крепост пълзят хищни и свирепи, гладни и прости мършояди и как защитниците ги трупат на камари със стрелите и сулиците, с боздуганите и кривите си саби, с камъни и котли с вряща смола, с голи ръце и с голи гърди... Видяхме как под сводовете в самото сърце на каменната твърдина дъбовите маси се огъват под тежестта на каменни скрижали и папирусни свитъци, на хартиени книги и пергаментови фолианти, изпъстрени с глаголическата мъдрост на древните българи от времето преди Господ да пръсне хората от Вавилонската кула във всички посоки на света. Скърцахме със зъби и брадясалите ни бузи горяха от огнени сълзи, с юмруците си можехме да дробим скалата, а погледът ни проникваше в земята и камъка и така виждахме сенките на живи заровени и живи изгорени, на изклани и избесени, на погинали в неравна бран да протягат костеливи ръце към нас и в безмълвен вик да отварят уста с въпрос, на който живите винаги са знаели отговора...
Мисля, че това видение, този залез и този изгрев с нощта помежду им бяха една от отправните точки на епичното пътешествие на Райчо през мракове и мъгли, през нощи и дни, през житни и бранни поля, през тронни зали и пищни храмове, което той ни представя в първата книга от своята трилогия „Мечът на силата”, откъс от която поместваме по-долу.
Най-краткият преразказ на началните събития в романа, които се случват в предбиблейски времена, описва „среща на велики шамани, жреци и магове, повелители на стихиите и силите: земя, дърво, огън, вода и метал. Срещата им е по волята на Белите учители – БалГ Урите, Белите Тенгри. От север тръгва тунгузкият шаман Тайгун, от изток - колоборът Гхун, от юг - магът-скит Арий и от запад - тракският жрец Ракхива. Центъра на библейските земи обитава жрицата на водата, царствената дива Урмай. Духът на Небесната твърд Ан, олицетворен от божествения бик, и Духът на Земната утроба Анг се присъединяват към тях.
Екстатичният транс на посветените призовава благословията на Всесилния Тау Анг Ра – Тангра. Това става в подножието на Кан Тенгри, престола на небесния Кан в Сияйната планина – Тян шан. Взривът, резултат от единението, предизвиква буря, хаос, сливане на космични и земни енергии. Небесен гръм прониква в земните недра. Отломки от разтопен слитък – Ан Бал (звезден метал), остават на мястото на събитието. Върху него са руническите знаци от Седмолъчната розета и печатът на самия Тангра - знакът ГЪН.
БалГ Урите отнасят парчето звезден метал в подземната работилница на митичния ковач Хурсус в планината Ур. Хурсус е баща на Урмай. Урмай става царица и жрица на царството на жените диви и майка на Сар Мат, родоначалник на сарматите. Родът им дава девет мъже – жертвопринос, в пещта на Алба, за да се освети тя за изковаването на Меча, наречен Бага Тур – Божият меч. Името му е образувано от първите букви на взелите участие в създаването му: Б – Бага; А – Анг, Г – Гхун; А – Арий; Т – Тайгун; У – Урмай; Р - Ракхива.
Само Великите Посветени могат да повелят кой да притежава Меча Бага Тур в земния си път. Мечът бива завещан на онези, които носят бъдещата духовност и семената на бъдещата цивилизация – благо-родените.”

Ще завърша с една тайна, за която вече се досещате. Както знаете, Мечът на силата е главният герой на тази книга. Но не е само това.
Всъщност тази книга е Мечът на силата.
Въпросът е - ще имаме ли сила за него?

ЗА СЕДМИЦАТА НА ГОРАТА – СЪС СКРЪБ И ЖАЛОСТ

Йото ПАЦОВ

Антрефиле за бр. 4/2008 г. на сп. "Лов и риболов"

Тази сутрин ме събудиха ударите на брадва. Пред прозореца ми съседка с балтия кълцаше като кокошка ластарите на ясените, които бях посадил преди двайсет години. Миналата пролет нейният безропотен до обезличаване мъж отсече самите ясени. Три дръвчета като моми на сгледа! „Защо бе, човек?” – питам го след това. „Ми падна ми резачка” – отговаря аргументирано той. Инженер човек, учен, демек, как може да не отреже дърветата в кварталната градинка, щом му е паднал такъв дюшеш - резачка! Сега женицата му довършва започнатото – сече ластарите. Те тръгнаха добре, вече са по близо два метра, викам си – ще станат пак добри дървета. Но тя ги сече. Питам я – защо бе, жена? „Качват се мишки и скачат у нас” – обяснява аргументирано тя. Ама това са издънки, докато стигнат до твоя прозорец я си тъдява, я на по-лошо място, там, където отиват онези, които осакатяват всичко край себе си без мисъл в главата и чувство в душата. Нищо, тя да предотврати страшната опасност отсега. Ето това ще рече мисъл за бъдещето. Представяте ли си след време как мишата напаст на сив поток се катери по дървото и отива у моята съседка да бастиса нейните хамбари и обори на горния етаж?
Ето така намерението ми да пиша възторжени слова за Седмицата на гората пропадна напълно и аз пак далдисах в битието на моите съграждани, които заради една мишка са в състояние да отсекат три дървета. Вече не вярвам, че някой може да обясни на въпросната кокошка и нейния залупен спътник в живота, че с балтията си обричат внучетата си на астма и алергии, на страхотии и страдания, че когато някой ти дава кислород, тишина, птичи песни, сянка и хубост не трябва да тръгваш с балтията връз него, а да му се радваш с възхита и благодарност. Да, ама ако в душата ти клончето, на което обикновено цъфти благодарността и възхитата, е напълно изсъхнало? Ако си допуснал божията дарба да обичаш и да чувстваш да се превърне в простотия и глупост, в лакомия и злоба?
Ето такова е положението и с гората в България – държавата /като мен преди малко/ гледа от прозореца как алчни и прости хора варварски съсипват народното достояние, как секат гората, как я опожаряват, за да я изсекат на безценица, как под предлог за почистване на речните корита секат и изнасят в странство милиони орехи, елши, тополи, върби и какво ли не още. И ги кори с тона, с който майка упреква детенцето си за това, че не си яде закуската...
Сигурно такива неща си е мислил и президентът Първанов, та събра в навечерието на Седмицата на гората в аулата на Лесотехническия университет много от хората, от които зависи съдбата на българската гора, и прогласи пред цялото ни общество инициативата си „Хубава си, моя горо”. Дай Боже да го чуят и горските фактори, и целия ни затънал в други грижи и несгоди народец, и най-вече младите, та да не се обръщаме в гробовете, като ни псуват потомците.
... Пиша всичко това, тананикам си „Хубава си, моя горо, миришеш на младост...”, а отвън балтията пак захвана да кълца ясеновите ластари...

СЕДЕМ СЪЛЗИ НА БОГА ЗА БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА

Йото ПАЦОВ

Антрефиле за бр. 3/2008 г. на списание "Лов и риболов"

Отношението на българина към прекрасната природа, с която е дарил Господ страната ни, е наследено от най-тъмното и безпросветно минало. Погледнете градовете и селата ни, които са загърбили реките, на чиито бряг са построени, които са превърнали в бунища най-красивите кътчета, които с мързел и мръсотия съсипват дори местата, на които минава и техния, и живота на децата им. Не ви ли се е случвало по ужасяващо мръсно стълбище и отвратна асансьорна шахта да пристигнете в жилище, което свети от чистота? Опазването на каквото и да било за повечето от нас свършва с прага на дома им. Когато един затънал в лой и лакомия селски кмет изсече дърветата от поречието на реката под предлог за борба с наводненията и прибра сериозна сума в собствения си джоб, коментарът на селяните бе:
- Ще краде ами, че що е кмет! Че секъл дърва – па ше пораснат...
Което всъщност обяснява обществената основа на корупцията и на злоупотребите с природата у нас, а именно – обществената простотия...
Разказвам случката като антитеза на кампанията за опазване на защитените зони и територии в България, която през февруари инициира националнно движение в защита на Рила. „Настоявам незаконното строителство на пътища и лифт към Седемте Рилски езера в Национален парк Рила, защитени зони "Рила" (BG0002055 и BG0000495) и проекто-защитена зона "Рила – буфер" (BG0001188) да бъде незабавно спряно.
В изпълнение на закона и зачитайки обществените интереси, да се дадат гаранции за запазване целостта и непокътнатостта на планината от ски курорти и приватизиране.”
Това се казва в петицията, която на интернет адрес http://www.forthenature.org/ събира подписи срещу чудовищната лакомия на новопръкнали се нищожества, за които плочките в клозета им са по-важни от цялата природа на света. Веригата на безотговорността в България може да се сравни по обхват само с безкрайната върволица на простотията у нас – от най-примитивното битово ниво на кварталния пияница до най-високите етажи на властта понятията екология и бъдеще на природата, защита на природните дадености и опазване на околната среда в най-добрия случай са предмет на просташки присмех, а в най-лошия – на сделка. Точно такава, каквато се прави сега със защитените зони в Рила. Ще успеем ли да съберем необходимите 70 хиляди подписа, та да може петицията да бъде приоритетно разгледана от Европейската комисия по петициите, която да окаже реален натиск върху правителството и да спре незаконното строителство навреме? До 22 февруари под цитирания текст се бяха подписали близо 63 х. души, адресирали до Комисията по петиции към Европейския парламент, Министъра на околната среда и водите, Комисията по околна среда и води към Народното събрание, Община Сапарева баня и
Рила спорт АД протеста и недоумението, загрижеността и гражданската си отговорност. Най-активни, както винаги досега, са инициативните групи в Пазарджик, Бургас, Варна, Русе, Велико Търново, Благоевград и Видин, в много от тях работят ловци и риболовци – членове на Националната организация. Нарекох преди време Седемте рилски езера „Седемте сълзи на Бога”, завладян от космическата безкрайност на скритата в тях тиха красота, от чистотата и изумителното им въздействие. Сега се питам дали това не е пророческа метафора за гибелта на българската природа, за невъзвратимостта на която потомците ни ще леят горчиви сълзи?

ГРИВЯК ЕДНОКРИЛ

разказ

Йото ПАЦОВ

За страстта няма никакво значение хубав ли си или си грозен, нисък или висок, тънък или дебел, пъргав или кьопав. На Христо Пурека му се бе наложило да разбере тази истина по най-болезнен начин още когато беше Риката Петин и заедно с другарчетата си от Кашмер махала се спускаха с шейни и със ски от дъги на каци по дългото заледено нанадолнище от гробищата до площада. Тогава в глад, студ и мизерия като всяко сираче от Европейската война, останало само с майка си, растеше прозрачен и клечав като щиглец, и когато падна в снега и тежката шейна на Дуко Кацамунски мина през крака му, костта изхрущя като когато се трони мамул. Момчето припадна, и така в несвяст го занесоха при майка му, леля Пета, която баеше, хвърляше боб да врачува за пътници и брашно с лъжицата по стената – да разваля направи. Тя и бабуваше, и даваше еньовски билки за разни болести, и за строшено, и за изгорено все нея търсеха. Та вместо да писне като друга майка тя стисна уста, като видя сина си още по-блед, чак зелен от болка, и се зае да нареди раздробените костици и да стегне крака в сухи липови кори. Само че за два-три дни крачето посиня, после почерня, и когато най-после един милозлив кираджия го закара в болницата в Плевен, беше късно да го спасят и го отрязаха над коляното...
Здрав и пъргав иначе, Христо Пурека от млади години бе свикнал с протезата и почти не му личеше, когато ходеше по равно. Ама не беше от тия хора, дето цял живот равното ще пробират, пък и затова започнах този разказ с приказката за страстта – неговата беше лова и риболова. Къде ти равно по лов и риболов! Не се спираше – ропаеше се из буетаците и орниците, ходеше по двайсет километра, докато разкървави чуканчето, и на никого не се даваше. И през цялото време весел и засмян, боли го до сълзи – той на другите кураж дава, ние изкапем и насядаме да си поемем сулука – той ни кани да играем на гоненица!
Случвали сме го до Рачковия вир, на три километра от село, наредил въдиците по брега и слязъл на стотина метра по-надоле, да се окъпе докато шаранът се смисли. Изул панталоните заедно с протезата, от единия крачол стърчи крак, той плува из вира и цапа весело, а моят другар вика:
- Гледай, Паце, половината човек лежи на пръдището, половината се плиска във вира!
И тоя път така – дигнали се бяхме привечер с д-р Моно, селския лекар, наследника на баба Пета, и с Пурека, да вардим за гривяци по сухите дъбаци в Совацки дол. Стигнахме, оставихме колата в едни джанкови сенки и слязохме в дола. Всеки си избра дърво – доктора по-навътре, ние с Пурека по в крайчеца на гората. Напълнихме пушките, Христо си свали панталона заедно с протезата, както си му беше адета, и седна по гащи в клечотака. Едвам го видя в туфите, пък и какво да го гледам – заничаме нагоре по клонака, че се чува свистенето на крила – вечерния прелет таман започва, човек трябва да си отваря очите.
Първият гривяк падна на неговата дъбица – чух го, и видях как той вдига плавно пушката на възбог. Изстрелът люшна листака и в този миг едрата птица се срина накъм нивата, като пляскаше неистово с едно крило. Видях още как захвърлил пушката, еднокрак и по бели гащи към нивата в ниската сечина подскача и Пурека, а на гърба му люшка зелената празна еднодневка, после падна, спънат сигурно от къпините, пак се изправи и и пак заподскача. Гълъбът се удари в земята, претърколи се и той в къпините, и опита да излети с едно крило, като че се глумеше на човека. Така еднокракият Пурек подскачаше след гълъба, еднокрилия гривяк подскачаше пред човека, докато и човек, и гълъб се загубиха зад билото на хълма...
С д-р Моно след малко спряхме да се смеем, скършихме пушките и тръгнахме след тях да видим как ще свърши тази гонитба. Застигнахме Пурека, седнал под една круша, запъхтян и потен, и май в един глас го попитахме:
- А гривяка?
- Че той ли ще ми се отнеме! – вирна брадичка Пурека. – Скъсах му главата, че знам какво е. Нали цел живот и аз фърча с едно крило...

РАНАТА КОСОВО - ДЕКЛАРАЦИЯ

Признаването на Косово легитимира управляващата политическа коалиция в България като предателска спрямо стратегическите интереси на Отечеството, още по-категорично нарежда нашата държава в позорния списък с третостепенни сателити на Съединените американски щати, руши славянското и православното единство на Континента, представя българите като лакейски и ратайски народец от периферията на цивилизацията, трови отношенията ни не само с братята ни сърби, но и с Русия – отношения, без които самото съществуване на Родината ни е под въпрос.

Чрез тази декларация изразяваме категоричното си неприемане на този акт и заклеймяваме неговите вдъхновители, автори, вносители и пропагандатори, хората, които забравиха, че на Балканите им стига кръв, че изтерзаната Сърбия има право на мирен живот в историческите си граници, че е недопустимо със страданията на нашите православни братя да се заплаща нечия търпимост към геополитическите апетити на САЩ.

Опомнете се, господа политици! Засрамете се от факта, че конюнктурното ви решение поражда не просто точка на напрежение на нашия изстрадал континент, но е възможно да се превърне в детонатор на балканския, европейския и световния мир!

Моля онези, които се солидаризират с изразеното отношение просто да подпишат декларацията в карето за коментар с трите си имена, занятие и имейл за връзка, и ако искат - да коментират написаното.

НАЦКА И КРАСОТАТА

Йото ПАЦОВ

Разказ

Нацка Белова е бързорека и злоуста, и в псувните, и в ракията се не дава на никого, псува като изкопчия и пие като казанджия, и нема некой, за когото да не може да каже защо не струва от главата до петите. Светец да мерне по площада, и на него ще намери кусур, и така ще нагласи приказката, че верно-неверно не цело село, ами от Плевен до Тетевен барем ще я повтарят хората.
Само от вчера до днеска е разправила на когото види, че дедо Ристо преваля осемдесе, ама така се е залетел по булки, че нема време дюкяна си да закопчае. Че Валката прескачал у Накови, ама не щото му е много зор за Цецка, ами да оттикне кацата на Наката, та да му източи виното на самоток, да се не фука цела зима с тоя киселаж. Пеката искал да съсипе корнишоните на Стойчо, та напълнил машината да ги напръска със сода за бъчви, ама содата разяла не само дюзите, ами и целата пръскачка, потекла и по задника му, та сега лежи у тех по корем и псува във възглавницата главата си обла и киселинния дъжд.
И така нататък, и така нататък – нема мъж, жена, дете, коте или куче в Ъглен да и не е падало на езика като през гнили дъски в стара варница – за всеки има клетва, псувня или история като букет коприва, нема милост, нема да прости Господ.
А пък работи в циментовия, всяка заран по тъмно взема работническия автобус, и пак той я докарва, както и още трийсетина души ъгленчани всяка вечер. Кога смогва да научи кой къде прескача, кой коя и коя кого, как именно, къде и колко, какво и чие – това е една от тайните на битието. Питам из ония дни Горанката кой вестник си купува, да го прегледам, че се бяха свършили, а той ми вика:
- Що ми е вестник – вика, - мина заран при Станка да пия едно кафе, че отваря първа, и какво е ставало, какво ще става, с кого и как науча от Нацка. Като телеграфна агенция е, ей, не жена, ами по света и у нас!
Нищо не може да и се опре, нищо скрито от нея не остава, само че само лошото вижда, очите и нагласени на чурук, в света Божи само къде е пикал дявола я интересува. И така цел живот, без почивка, без събота и неделя – как само дъх и стигна за толкова бели и пакости, злини и далавери да приказва, толкова хора да очерни, толкова мъже и жени да осрами! Та до оня ден, и ако речеш, че нещо кой знае какво е станало – нищо подобно, човек може и да го не забележи, дето се вика, както е с повечето от чудесата в живота, а че това си беше чудо – нема съмнение.
Тръгнала сутринта Нацка пак с работническия, по тъмно, ама тоя път до нея седнала Юла, дето беше по-преди председател на селкоопа. Нацка – проста на джуркан боб, Юла – учена, грамотна, завършила икономика, обиколила Европа и гледала картини в какви ли не музеи. Ама двете – приятелки, приказват си, нема лошо, нищо, че едната псува, та около нея мирише на лют пипер, а некои от приказките на другата надали и политиците могат ги разбра – купешки, та чак найлонови. Ама си приказват в тъмното.
И когато рейсът качва върха на баира между Дерманци и Тодоричане, слънцето таман изгрява от изток, разбутва баирите на Балкана и нощните облаци, гаси звездите като да ги стиска с два пръста и показва русо чело на новия ден. Светва ширинето, пиленцата изтръскват росата от крилете си и почват да пеят което както му иде отръки, дърветата прошумоляват с листа колкото да събудят сутрешния ветрец, в ниското реката се протяга сладостно под бялата мъглица сред сините върби, и като вижда всичко това, Юла побутва Нацка:
- Гледай, гледай, Наце, гледай каква е красота само!
Сепва се Нацка насред думата, млъква, взира се с отворена уста през стъклото навън, бърше го с ръкав и пак се вторачва към изгрева, балкана, реката, и накрая казва тихичко, с глас, който от детинството и не е минавал през гърлото и:
- Мале-е, Юле, да си жива, аз от трийсет години всека заран гледам оттука как изгрява слънцето, и не ми е дошло в главата никога, че това е красиво! Да си жива, Юле, че ми отвори очите!
И след малко, потънала за пръв път в живота си в блаженството на съзерцанието, отронва със същия глас:
- Че то много просто нещо било красивото бе, кой да се сети!
Тази случка остана скрита за ъгленчани, не че повечето щяха да я разберат, дори Юла да им я беше разказала. Но тя не го стори поради твърдото си убеждение, че ако с думите си може да подложи някого на присмех, то не бива в никой случай да ги произнася. Така че подтикът Нацка да се промени остана тайна, и затова бе още по непонятен за околните фактът, че тя посрещаше вече любовните похождения на съселяните си с великодушното:
- Да са живи и здрави, кой коя си люби – нея да си земе, кво толкоз!
И още нещо се промени – всяка сутрин тя вече сядаше в автобуса не до онзи, който си бе набелязала да заяде, а винаги от лявата страна, до стъклото. И когато стигнеха високото след Дерманци потъваше в унес, в който душата и галеха слънчеви лъчи и в празничния простор светеха в блестяща чистота снежните върхове на Балкана, а в ниските долчинки на тънки струйки изтичаше чернилката на нощните мъгли от нейната самотна и жилава селска душа...

РАНАТА КОСОВО

Смятах да започна с разказ за поредното си пътуване до Пловдив и Карлово, но съм потресен от това, че българското правителство призна Косово за самостоятелна държава. Преценявам този акт като поредната национална катастрофа, защото е равносилен на военно поражение за нас. Косово не е просто точка на напрежение, която САЩ създават на Балканите, това е детонатор на мира в Европа, който може да взриви балканския, европейския и дори световния мир. Днес написах декларация по този въпрос, която смятам да публикувам в следващия брой на в. "Наслука", който ще излезе на 25 март, във вторник. Подписаха я писателите Дончо Цончев, Никола Радев, Атанас Стойчев, журналистите Румян Славов, Иван Васев, Стоян Пашкуров, Чавдар Ангелов, зам. председателя на Съюза на ловците и риболовците в България Иван Петков и други. Всъщност инициатор беше Иван Петков, който също се поболя от това предателство. Утре ще публикувам декларацията тук.