СГЪСТЯВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА

Йото ПАЦОВ

Сгъстяването на светлината е станало в едни незапомнени времена, от които все пак има следа във всеки от нас – това е радостното изтръпване, когато видим сутрин как слънцето отваря провирка към новия ден, както и тревожното настръхване, когато затваря портите на залеза. За станалото тогава само се досещаме по света, който е бил сътворен в онези дни – по застиналите, но още извайвани от ветрове и облаци била на планините, по чукарите, запокитени върху планетата ни от ледената безконечност на космическите бездни, по светлите лъчи на щастието, поникващи от пръстта с цветовете на иглики, минзухари и циклами, по щедрата благодат на пролетния дъжд и по страховитата ярост на летните бури… Всичко, което е този видим и невидим свят станало от сгъстената светлина, и било неизразимо хубаво, и всички твари – и тези с корени и върхари, и тези с пера и козина, и тези с черупки, бодли и люспи му се радвали. Но цялата тази история на сътвореното имала един голям недостатък – не била още история. Защото още не съществували думите, и нямало кой да ги измисли, за да назове всяко нещо на този свят, т. е. да го сложи на мястото му, защото едно нещо е на мястото си само ако има име.

Това е най-важната причина на този свят да се появим ние – хората.

Няма съмнение, че още от първия си миг, от прощъпулника си по хлъзгавата глина в пещерите сме знаели защо сме тук – доказват го рисунките ни по каменните стени на Ласко и Магурата, в Алтамира и по платото Тасили, в Сера да Капивара, в националния парк Какаду в Австралия, в Лаас Гаал - все места, където са прозвучали  първите думи на човеците, и за да е ясно какво значат, е трябвало да бъдат нарисувани – мамути и носорози, турове и камили, мечки и леопарди, змии и орли, риби и костенурки, крокодили и коне и какво ли още не от онези неща, които в зората на човечеството летели, пълзели, препускали, пъплели и плували около нас.

Това толкова харесало на онези първи хора, че те започнали и на самите себе си да слагат имена – ето този бяга като елен, затова името му ще е Елен, тази е пъргава като антилопа – значи ще се казва Антилопа, този е силен като бик – и това ще му е името – Бик, този е свиреп като тигър – значи Тигър ще му викаме, тази е нежна като гълъбица – Гълъбица ще е тогава…

Така се започнало и много бързо се оказало, че тази работа край няма, защото трябвало да се назоват и дърветата, и тревите, и цветята – а как ще назовеш цветята без първо да назовеш цветовете, ароматите, сезоните, ветровете, дъждовете, облаците… Тежка работа била тази, къртовски труд, но пък било толкова увлекателно, че никой не се оплаквал, рисували в неверния светлик на пещерния огън по стените и назовавали, назовавали, назовавали…

Така станало запознаването ни със света, който обитаваме – защото първото, което сме научили е, че не можеш да познаваш нещо дето не му знаеш името. А щом сме измислили имената на нещата, веднага се появили и чувствата – защото нито можеш да обичаш, нито можеш да мразиш ако не знаеш как се казва това, което обичаш или което мразиш.

Такива ми ти работи, стари и забравени. И понеже са забравени ми хрумна да ви ги припомня и да ви разкажа за имената на нещата, които обичам и които мразя. Най-вече за тези, които обичам, защото съм пристрастен – от малък обичам да обичам и мразя да мразя.

Илюстрация: Рисунка от пещерата Шове във Франция – Peyka.bg