Йото ПАЦОВ Еписто 5 - Ден на песъчинките

Плажна утеха за моето въображение си ти, Т.! И като вече стана дума за плаж, неизбежно се сещам за песъчинките и бързам да задоволя любопитството ти, защото то за разлика от сахарския пясък в стъклената колба на пясъчния часовник, който отмерва колко е отминало и колко е останало от живота ни и от всичко останало, няма тенденцията да намалява с времето, а напротив, расте. Не ме питай как растът такива неща като любопитството, не знам, знам само, че колкото по-малко се хранят, толкова повече растът. Темата не е изчерпена, но не е и изчерпана, което ме кара да мисля за времето, в което ще страдам от това, че съм я зарязал. Нейсе. Все пак става въпрос за песъчинките – същите онези песъчинки между дребните пръстчета на твойте крачета, които на всяка крачка скриват от погледа на неподготвения наблюдател фрапантния лак на ноктите ти, и които през милионите години път в Космическата бездна са се утаявали върху повърхността на нашата родна планета, която в началото е била също песъчинка, но с течение на времето се е събрала от скука и поради непослушание според едни, а според други заради сър Нютон и хер Айнщайн с някаква друга, също толкова шантава песъчинка, и така двете са поставили ядрото на света, който обитаваме, и са започнали да събират около себе си все нови и нови свои посестрими, без да ги питат дали са песъчинки от звезди или черни дупки, от съкровища или нощви за хляб, от диаманти в царски корони или кремъци от диканя, биволски рогове или оглозгани кости от гергьовденски ярета… Така са минали милиони години, и в един прекрасен момент след следобедната си дрямка Бог видял, че това е хубаво, и за да докаже, че нищо на този свят не може да стане без Божествената му воля, го благословил. И ако до този момент някои песъчинки все пак се въздържали да се втурнат една към друга, сега вече колебанията им отпаднали, те започнали да викат “такава е Божията воля!”, да се сливат една с друга или просто да се присламчват една към друга, и така възникнало това, което пъдарите на бостани нощем наблюдават в небето и му викат най-често звезди. Но колкото и да се взират във Всемира, те едва ли се досещат, че песъчинките продължават да падат на планетата ни, което доказват и плажовете, които ти така лекомислено газиш и галиш, по които така лекомислено се въргаляш, без да подозираш, че това са миниатюрни частици светлина и скръб, ласки на някакви звездни същества, жестокости и изронени от скърцане зъби на галактически чудовища, пръснали се от обич сърца и устни, изсъхнали в напразно очакване на животворната целувка… Всички тези букви, които виждаш сега пред себе си, са също такива песъчинки, дошли кой знае през какви космически бездни, за да напълня с тях този файл, да напълня шепите ти с тях с надеждата да ги пръснеш по плажа утре сутринта, и така всички песъчинки да станат част от моето послание към теб, защото всъщност искам да ти кажа всичко онова, което те знаят и което аз никога няма да науча, и да дойде ден, в който да си стоим ние двамата на някакъв бряг или връх, и да слушаме лекия шепот на песъчинките, които плавно падат върху нашата планета от Космоса, и да усещаме как тя става все по-голяма и по-голяма, също като сърцата ни, които ги броят. П.С. Безпокоиш се, че и твоя приятелка може да чете писмата ми. По-добре е да не го прави. Ако все пак го прави, след следващото ще разбере, че това не е хубаво.

ВСИЧКО, КОЕТО ПРАВЯ, Е ПОДЧИНЕНО НА ГЛАВНАТА МИ ДВИЖЕЩА СИЛА – ДА ОТКРИВАМ ВСЕКИ ДЕН КРАСИВОТО, ДОБРОТО…

http://www.kulturbench.com/wpress/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F-%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D0%B2/

Еньовденски събор в Ъглен!

И тази година се събираме на 22 юни, събота, в с. Ъглен, Луковитско, на площада под Пацовската дуда, от 16 до 19 ч. Разбира се, който иска може да дойде в Ъглен и от вечерта на петъка или сутринта на съботата, Вита е там, вировете са бистри, сенките са прохладни, слънцето е ласкаво. Достатъчно за сакралната нощ над Очилатата дупка е да си носите необходимото за нощуване на открито, може и палатки, и нещо за хапване и пийване, каквото ви душа иска. Всичко може да се купи и в Ъглен. От Тиката Змияра – огънят и незабравимо пътешествие по вировете на Вит и по пещерите в скалния каньон. Ако не познавате района – вижте снимките на https://www.facebook.com/pages/%D1%81%D0%AA%D0%93%D0%9B%D0%95%D0%9D/138721349473537 Тел. за контакти и разяснения - 0896 790 897 - Йото. Заповядайте! Споделете и с приятелите си – нощта е безкрайна, изгревът ще стигне за всички!

Йото ПАЦОВ Еписто 4 - Ден на бялата магия

Мъничка и обърканичка Т.! Що се отнася до подаряването на магии, и тогава, и сега това ми се струва много уместен подарък за теб, защото светът все още не е застинал в сетивата ти, все още не си научила, че той може да е само един и еднакъв за всички, поради което имаш великата възможност да го виждаш такъв, какъвто е – различен и многообразен, недоловим и бързопроменящ се, стичащ се на едри капки по дървото на живота, и във всяка една от тях като в криво огледало се вижда изпъкналото лъскаво око на любопитството. Ето защо съм готов да ти подаря следната магия: намери си четири бели камъчета, седни на земята на място, където никой няма да те безпокои, постави ги симетрично от четирите си страни, в четирите ъгъла на един мъничък твой свят, свържи ги мислено с блестяща сребърна нишка, от която нагоре започни да изплиташ куполообразната паяжина на своя сребърен хоризонт, докато го сключиш над главата си в зенита на едно миниатюрно сребърно небе, което ще виждаш само ти, и дори по-скоро ще го усещаш, но зад него ще си в уюта на собствения си свят, каквото и да става в големия и враждебен, измислен, закован с дюлгерски пирони и с пирони за разпъване на роби свят на скудоумните представи на човечеството за собствената му окончателност. След това събери камъчетата в една кожена торбичка и ги скътай някъде, защото те ще ти потрябват, щом усетиш сребърния купол около теб да изтънява и в него да просветват предателски дупки, през които се мъчи да нахлуе конфекцията на баналността, която има отговор на всички въпроси, защото е убедена, че съществуването на света е оправдано само защото тя го обитава. Така че сега вече си обзаведена с най-бялата от всички бели магии, и то много преди въобще да знаеш нещо за това какво нещо е магията, и на този етап от епистоларното ни общуване ще добавя само това, че и за тази магия, както и за всяка друга, е необходим демон, който, също като при теглене на заем от банката, да удостовери с отпечатък от безсмъртния си палец или вечното си копито, че поема отговорността за това, че е подтикнал още един от смъртните да се опита да хармонизира собственото си съществувание със законите на пътя към вечната светлина, каквото и да значи това. Е, добре, имаш си такъв демон, не се съмнявай, и един ден ще имаш възможност да му благодариш или да го проклинаш – по делата му ще разбереш точно какво е заслужил. Това с камъчетата е в пряка връзка с песъчинките, за които ще ти говоря друг път, защото ти ще трябва да ги намериш сред много други като тях, да си ги наречеш с име някакво, не е задължително да са адаши на посоките на света или на елементите на материалния свят, или на четиримата евенгелисти или на четирите конника на Апокалипсиса – както ги наречеш, така ще се казват, но вече ще са си твои по един особен начин, за който, както сигурно си спомняш, много мъдро и с познаване на нещата лисицата говори на Малкия принц. След като направиш с тях магията за сребърната си защита, поноси ги малко със себе си, та и те да те опознаят и да свикнат с това, че си ги извикала и нарекла да ти носят щастие и да те предпазват от нещастието, т.е. да те предпазят от това да станеш безразлична, което е първата и най-важната смърт в живота човешки. Мине ли месец, пак започни да се вглеждаш в пясъка под краката си и така ще намериш едно черно камъче, то ще те извика, дано го чуеш, и ти ще го вземеш и ще го сложиш при белите. Така в кожената си торбичка ще събереш всички посоки на житейската си съдба, и ще можеш да задаваш важни за теб въпроси на своите камъчета и те да ти отговарят, защото на пипане трябва да са еднакви, а като ги попиташ нещо и бръкнеш в торбичката, трябва да извадиш само първите две от тях, които хванеш, и отговорът им ще бъде само “да” или само “не” – “да” ако и двете са бели, и “не” ако едното е черно. Това на този етап би трябвало да ти е достатъчно, защото сред подробностите на живота си ние често не можем да разберем дали за “да” става дума, или за “не”, та те ще ти помогнат. Душата ми, представи си само, продължава да си седи на онази дървена маса под ясените и да помирисва от време на време чашата с жълтата ракия в напразна надежда ти да си изпуснала окончателно своя автобус и да се върнеш, та да я целунеш още веднъж по брадясалата буза. Защото твърдо е решила този път и тя да направи опит да те целуне.

Йото ПАЦОВ Еписто 3 Ден на подземните твари

Т.! Разбирам, че не само вълните и морския бриз са причината да ми кажеш, че ще можеш да прочетеш това писмо най-рано след седмица, и то ако това ти объркване междувременно не се смени с някакво ново, свежо друго объркване, плажно и очарователно, разбира се, което, като истински твой приятел, ценител и почитател ти желая все пак. Що се отнася до дървото с ларвите на цикади не е чудно, че си го забелязала и запомнила – човек поне веднъж в живота си се среща за пръв път с нещо в зародиш, а когато това е зародиш на дълбок треперлив като глас на звездите звук на лятна вечер, приел крехката форма на миниатюрна точица живот върху дървото на трите свята, работата е ясна, посланието е изпратено, получено, и ако не е прочетено, то виновни сме си само ние, защото сме приели да шаваме хаотично от маса до маса и от легло до легло слепи и глухи за истинското послание, предназначение, същност и път, посока и връх. Това наистина е непредвидимо, доколкото дори това, че сме тук е непредвидимо, но само за троглодитските ни представи за нелепата случайност, която в някакъв по-висш план всъщност е закономерност, и там въобще нещата не са такива, каквито изглеждат, а са такива, каквито са си, от което следва, че там и ние не сме такива, каквито тук изглеждаме, че сме, а сме такива, каквито всъщност сме си. Може би не мислиш за себе си, а може би дори и за мен не мислиш като за ларва на цикада, но такава е истината – и ние с теб сме ларви на някакъв вечерен или сутрешен звук, не знам точно, и само от нас зависи, от нашата смелост, себеподобност, стремеж към космическо съответствие, монадна устременост, любовна неистовост – от всичко това зависи този звук да се роди, да прозвучи, да буди или да приспива, и да люлее вечно вечерните или утринни треви на планетата. Само че това е мечтата, реалността е нещо друго, тя е онази гнусна мазна твар, която пуска от задника си пластмасовата жица, толкова по-дебела, колкото повече изкуствени пози и синтетични максими, железни догми и книжни мъдрости е погълнала, и с нея прави пашкула на себедоволството, уригващото се благополучие, смрадното блатно спокойствие на мимолетния успех, който може да продължава най-много докато не забумкат буците по капака на сандъка и от тъмните недра на преизподнята не изпълзят белезникавите ларви на нищото, лакоми като чиновници и ненаситни като лихвари, за да се впият в студената мас на прижизненото ни охолство, да ръфат и поглъщат с хъркане и давене гордостта ни на сполучили, опиянението от късмета ни, страхът от мечтите ни, неспособността за благородство и нежеланието за любов. Толкова за цикадите, за други твари ще ти пиша друг път.

Йото ПАЦОВ Е П И С Т О ДЕН НА НЕВЕСТУЛКАТА

Обич моя, пиша ти по този начин, защото ти изчезна някъде из необозримото пространство на Световната мрежа, а аз все по нямам време да се взирам в плешивините на планетата, да заничам из нейните бръчки и гънки, да ровя из съмнителната растителност или да брабарам из нейните подмоли. Много ми се ще да прочетеш писмата ми - ако те има, разбира се. Еписто 1 - Т, Приеми моето послание като вопъл от една затънала в тъмницата на житейските предубеждения скръбна душа, която живее с това, което е било, макар и да се пита било ли е, и това, което ще бъде, но къде, с кого и кога не е известно, и с това, което е, но колкото повече е, толкова по-бързо отминава сред ефимерни облаци от смут, съжаление, неудовлетворение и липса на разтуха и доволство, обич и вярност, билет за отиване и влак за връщане от неназованото място, което сигурно е само стремеж и сърбеж в хипоталамуса, спомен за вода в пресъхналия извор на вдъхновеното очакване на чудото, чиито оплодотворяващ порой се превръща в гибелен потоп, над който се рее напразно гълъб с цвят на санитарна керамика, понесъл в клюна си китка повяхнал магданоз за вечерната салата на Бога. Оставам там, където съм, защото ти си ме оставила на това място, с тази чаша, под тези ясени, в корените на които писукат невестулки, заети с гонитбата и изяждането на някакви дребни бежови мили мишлета, и мишлета, заети с това да писукат от ужас в малките елегантни лапички на невестулката, която любовно ги притиска към бялото на гърдичките си, зад което бие в радостен ритъм малкото и сърчице. Това е повръхностността на съзнанието, дъската за гладене, върху която просваме още влажните наблюдения, за да ги направим плоски и приемливи, да ги сгънем по ръбовете и да ги подредим в гардероба, посипани с нафталин, орехови листа и китки пелин за ужас на всичко, което в тъмните дълбини на подредената ни миниатюрна вселена хвърка, лази, бръмчи, жужи, пърха, подскача, и гризка, гризка, гризка митологичното ни високомерие, поетическата ни наивност, трескавото ни нетърпение, каменната ни убеденост в мравешката непреходност на мимолетния ни животец. Над главата ми прехвърча кос, забелязва, че го гледам, и от суета каца на клонката отсреща и гордо ми показва, как е стиснал в клюна си отвратителни жълти и кафяви гъсеници, издути до пръсване от изпълнилия ги отровно зелен смраден сок, с които бърза да нахрани отвратителните си плешиви рожби в проскубаното си гнездо. Втората ми ракия пристига, и аз му я показвам призивно, макар да знам, че няма запалка, каквато и аз нямам, поради което не мога да си запаля цигарата без помощта на двамата от отсрещната маса, но все пак ми се ще да кацне при мен, да изтърси гнусните космати твари от човката си в чинията с моята овчарска салата и да ми попее. Оставам неразбран от него и изоставен от теб, защото ти сигурно вече си се качила на своя въжделен автобус и се мъчиш сред потните средностатичестически столични жители да се престориш на една от тях, прегърнала калъфа с палатката с надеждата още утре вечер тя да те прегърне на някакъв плаж, или гора, или просто някъде между небето без облаци и земята без хора, където сноват само звездите, с които ангелите осветяват пътя си, когато идват да ни учат на демагогия и лизоблюдство, на вкиснала непорочност и плесенясала девственост, на алчно безкористие и милосърдно безсърдечие. Не им обръщай внимание, те са безобидни като мен, развявай лекомислената си късовейка, в деколтето на която грее цяла поляна от нанизани на синджирче разноцветни пластмасови лайкучки, които тази, следващата, и всички останали нощи си остават миниатюрните мишени на неутолената ми страст. Допивам си бездънната ракия и пожелавам на теб, на коса, на ситите невестулки и изядените мишлета, на ангелите-травестити и сводниците-дяволи, за които ще ти разказвам друг път, лека, лека, лека нощ – като съвест на проститутка, като смърт на негодяй, като обич към ближния. Целувам те – само online, разбира се.

ЧУДОТО С РАЗКАЗА ПРЕЗ 2012 Г. СЪТВОРИ ЙОТО ПАЦОВ В СБОРНИКА СИ „ЧУДОТО С БЪЛГАРИНА”

Сборникът с разкази „Чудото с българина (2012 г.) На Йото Пацов бе отмината с хладнокръвно, преднамерено мълчание. А тази книга е с особено значение за съвременната българска литература, тя е показателна за състоянието на разказа в съвременния български литературен процес. Разказът в историята на българската литература, това поне е безспорно, има най-високи постижения – достатъчно е да припомним подлаганите на систематична забрава имена на Вазов, Елин Пелин, Йовков, Васил Попов и Йордан Вълчев. Ако разглеждаме разказа като непрекъсваема, а само дообогатявана традиция, разбира се. В тази поредица от блестящи автори на разкази своето място заема и Йото Пацов, поне със сборника си „Чудото с българина”. Защото тези разкази са продължение на традициите да се създават разкази за съдбата на българина. Подобен сборник бе „Старопланински легенди” на Йордан Йовков. Някога, когато отшуми поредната идеологическа вълна разказите на Йоцо Пацов от "Чудото на българина" ще бъдат оценени по достойнство. Това няма как да не се случи – святата българска литература, бе заливана от вълните на „модернизирането”, налагано от кръга „Мисъл”, вълната на символизма, цунамито на соцреализма. Литературата ни ще преживее и вълната на псевдомодернизма, налаган много по-систематично даже и от соцреализма... И тогава ще се вгледаме в останките след поредната ни битка за духовно оцеляване в нашата литература и една от книгите към които непременно ще се обърнем ще е тя – „Чудото с българина”, сборникът с разкази на Йото Пацов. Разказите в този сборник, макар и неравностойни, прошепват магията на българското. Винаги съм се чудел защо българските писатели не са се обръщали към богатството на апокрифната книжнина, където един от върховете й е именно „Чудото с българина”. Вероятно причината е в невежеството на българските писатели по отношение на историята на българската книжнина... (Впрочем ужасяващ пример в това отношение е признанието на един от агитпропчиците на псевдомодернизма у нас, Владимир Левчев, че прочел цикъла народни песни за Крали Марко, когато бил командирован в Щатите, където явно са му открили, че има и такъв образ в нашия фолклор...) Разказите на Йото Пацов са само опит в литературата ни да се върне тя към нашите корени- към такива фундаментални събития в съзнанието ни като турското робство, войните през ХХ век (останали бели петна в литературата ни, уви...). Йото Пацов е сред малцината български разказвачи осмелили се да изпробват създаването на тип „мистичен разказ”, още една тъй пренебрегвана възможност на разказа. Неговият разказ „Смертию смерть поправ” е добър опит в това отношение, но шедьовърът му е „Аника”. От тук нататък този разказ трябва задължително да присъства във всяка антология на българските мистични разкази. И веднага в съзнанието ми изплува отдавна гнетящ ме проблем – отсъствието на антологии на разкази в българската литературна действителност. Вярно е, че всяка антология е съизмерване, но защо българските читатели са лишени от правото да сравняват събраните в една книга разкази на различни автори? Промяната в литературата след 89-та аз си я представях като освобождаване от оковите на идеологията, като запълване на празнотите , които се бяха породили в резултат на този идеологически контрол. А се случи нещо друго – един идеологически контрол, марксическият, бе заменен с друг, контрол – неолибералният. Тепърва предстои да се оценява коя идеология нанесе по-големи разрушения в литературата ни. Именно този непознат по мащабите си нов идеологически контрол – неолибералният, бе с такова разрушително въздействие, че не допусна, както това се случи в Русия, например, литературата да се раздели на две спорещи помежду си общества – неолиберали и традиционалисти (в смисъл, продължители, а защо не и обновители, на традициите в нашата свята литература). Сега в публичното пространство на литературния ни живот дефилират някакви безпомощни и бездарни текстове, определяни нагло като „разкази”, които нямат нищо общо нито с традициите на разказа у нас, нито даже с литературата, а са част от пропагандната машина на неолиберализма... Но българският разказ оцеля, неопровержимото доказателство са разказите на Йото Пацов в сборника „Чудото на българина”. Стоян ВЪЛЕВ

СОМ НА СИНДЖИР На Тинко Пеев - Жабешки Разказ от Йото ПАЦОВ

Под бързея се ловят най-пъргавите риби - суха лескова пръчка, лека като паздерка, за плувка — тъничко парченце царевичак, бела въдичка от ситните, за стръв - червейче изпод камъните във вира. Стои Данчо Брулето на белия камък, гледа плувката как се гмура в бързея и ловко издърпва дръвичето нагоре - като камшик. Сребърната рибка описва кръг над главата му, той я посреща с длан и щом я докосне, тя затрептява като вретено, гъне се и се мята да се откачи. Пуска я той в торбичката, оправя червейчето, замахва с пръчката и запраща плувката в бързея. Като диригент стои на белия камък Данчо, като диригент маха с лесковата пръчка — бързеят ромоли, дебело жужат земни пчели, скакалци трещат пресипнало и кълвачът от някой сух клон обстрелва цялата елия. Оттатък извивката на реката, надвиснала над бързея — гора от габър и леска, в която като рани греят обсипаните с корав и стипчив плод дрянове. Над тях — червени скали във висинето подпират синьото на едно бездънно небе и нагоре, и надолу, в огледалата на вировете. От пещерите струи прохлада, хилядолетия извира от тях тъмнина и ладовина, и хилядолетия ще извира още — няма свършване. И там, сред чукари, пещери, дънери и зъбери се вие каменлива пътека от змейово време, и когато Данчо поглежда нагоре над гъсталака, вижда как по нея, в едната ръка с лескова пръчка, презрамчил торбичка като неговата, към реката слиза Лаката Цончов. Изчезва в сенките на ниските дървета и след малко пъква сред глоговите туфи до самия бряг оттатък реката вече с навити крачоли. Нагазва в бързея Лаката, пори водата с бели крака, обути в гуменки на босо, пее си нещо и се хили, но от шума на водата не му се разбира. После се качва и той на белия камък, до който сълзи тихо изворче, изнизва колана си и връзва с него шишенцето, което вади от торбата, та да го пусне да се студи в стъклено бистрата вода. Сетил се е нещо, смига на другаря си, къса най-голямото листо от репея наблизо, мие го в бързея, после го просва на най-равното място. И върху лъскавото зелено вади от торбичката си и слага буца сирене като сняг и три домата. После пак смига: - Сети ли се, Бруле? Данчо мисли, поглежда ту него, ту зеления месал с мезето — знае, че Лаката пак е наумил да го преметне нещо, та не бърза. Лаката обаче бърза, той тая работа си я е намислил още одеве и няма търпение да го чака да се сети: - Трикольора, бе Бруле, знамето, видиш ли - бело, зелено, червено - да живей България, а? Данчо се разсмива, вика и той „Да живей!” минутата е подходяща, та изважда вързаното с колана шише и черпи Лаката с неговата си ракия. Сядат на камъка, отпива и той, близкият вир е златен от слънце, златни са и очите им, когато гледат натам. И от толкова блясък едва долавят, че по брега към тях идва още някой. С къси бели гащи, бяла шапка с червена козирка, на която пише „Кока-кола", бели чорапи и бели маратонки, бяла тениска с наредени в полукръг сини букви - „Уошингтън юнивърсити". Носи спининг и плетена кошница - въдичар значи. Лаката и Данчо се споглеждат, а-ха да си смигнат, ама работата е ясна, това е Анастасий, на Пело Дочев синчето, студент, дошъл по Вита да си кара ваканцията. - Кълве ли, Нака? - пита го Лаката още ненаближил. - Въобще не се обажда - отговаря Анастасий и оставя спининга и кошчето си на тревата до тях. - Ами вие хванахте ли нещо? - Стотина кучици, уклейки, както им викаш - повдига торбичката си Данчо. - За стръв ги ловим, довечера ще ходим с Лаката в Соватски дол за смъдок, той само на кучица посега. - Та нима има риба в Соватски дол? - чуди се Анастасий. - Аз говорих с председателя на дружинката и той ми каза, че всичко са изловили за търговската мрежа... - А ти какво искаш да ти каже, като и той е въдичар, пък и шефовете си кани на язовира да си правят кефа. Ние като не питаме, без риба не седаме на масата вкъщи - отговаря Данчо. - Лака, я му кажи как хвана сома зимъс. - Ама как, в язовира ли? - пита Анастасий и от почуда даже сваля черните си очила. - А аз сом даже не съм виждал. - То такъв сом и аз не бях виждал - хваща се за думата Лаката. - Прибирам се една вечер от Върбовец по нашата пътека и таман минавам покрай Совацки дол, чувам — нещо шляпа из язовира, по брега вълни бият, кърши се тръстиката, патици и всекаква хвърката гад бега презглава, не гледа къде лети, бие се в клонака — само перушина станах. Приближих, гледам - нещо тежко и гладко се въргаля из водата, па току изпляска с опашка. Само сом е, викам си, и требва да е доста дрът, сигур към трийсет и пет-шест години ще докара. То нема и как да е на повече, щото тогава, преди трийсет и пет-шест години правиха язовира. „Ще те лова!" — казах му, върнах се вкъщи, наспах се, пребих сутринта с ластик един гълъб за стръв, взех капистрата от телето и отидох на язовира. Гълъба разделих на две половини — както си е с перата и с червата, и го нанизах на един ченгел за дране, вързах ченгела с капистрата, а нея — на крака си. Фърлих на дъно, то нали само железо, нема проблеми, и чакам — само съм си приготвил балтията. И както чакам, съм заспал. Бе по едно време като дръпна нещо — ще ми откъсне крака с алмаджика, добре, че бех легнал до една дъбица, хванах се яко, той тегли, ама и аз не пущам. Борим се ние, и дали щото по-дрът от мене или какво, ама май усетих, че ще ми надделява. „Сома — викам си, — майната му, ами и капистрата ще отмъкне, тя си е наша, щото ченгела бех взел назаем, без да го питам, от двора на бай Иван Алайджийски — за него не ме е яд. И като видех зор, зех да викам: „Помагайте, хора, насам!". Кой да те чуе в Совацки дол? Ама пак късмет съм имал - овчари от село се прибирали по кошарите, на Пего зет му, Васката Видин, Тасо Пикасото, кой още - чули ме, че викам, дойдоха, наловиха се по капистрата - ай-руп, ай-руп, извлекоха го донекъде, главата му щръкна в тинята. „Чакай, викам - твойта мама!" - мен още за капистрата ме яд, та като доклопих балтията, като го обрикрачих, сайче го язда, и като почнах да сека, леле-мале, кръв и мозък! А пък то, добичето, като усети желязото, като почна да се вие и да бие с опашка - аз седя върху него, бия го в главата, а то върви между дъбиците като тролей!... Анастасий е навел глава на една страна, гледа сериозен и недоверчив, пийва от подаденото шише и тъкмо отваря уста да каже нещо, Данчо го преварва: - Добър беше сома, малко на тиня понамирисваше, ама то след третата кой ще го душка - става. Ами шарана, дето го хванахме с тати в Арнаутския вир? Смески бехме карали по кошарите и като се връщаме, отбихме колата както са си с воловете във вира, да ги умием, да разхладим добичетата. На дълбокото ги вкарахме, потънаха и потониците има на половин метър. И тия смески, аз тогава разбрах що добичетата толкова им налитат, като плувнаха из вира — завря от риба край колата. Викам на тати — дигай едната ритла отпред, аз ще я хвана отзад, като влезе на потониците некое по-едро парче пускаме заедно. Леле, ами като му лъсна гърба на тоя шаран — помислихме, че некой от воловете далдисва, само че чер. Налете на колата той, и нали се засилил за ядене, повече от половината се нахака в нея. Спущихме ние с тати ритлата, та го заклещихме, и го добутахме после, та влезе целия и ритлата си легна на местото. Напънахме воловете да изкарат колата, и докато във водата — лесно, ама като излезохме на пръдището, като почна да се мета оня шаран - какви беха тия дъски, каква беше тая направа, та не стана на трески колата. Ами като водя воловете и ме страх, че ще пощръклеят и те? Докато го откарахме у нас - помниш ли, Лака, каква борба беше? Ами като го сръболихме в двора — мислим, че се е омаломощил за три километра под слънцето - като почна да се мета, потроши и кочината, и курника, една каца бехме закиснали - и нея, добре, че преди това му бехме прекарали синджир през хрилете, та го хванахме и го вързахме за ябълката. Умре до вечерта, начаколиха ни съседи - то сме на Вита, ама хората не са като нас да си ловят, все на готово чакат. И като взеха лопатите чичо Нако и Тоно Вълчешки, като почнаха да му махат люспите - ела гледай. Да ги бехме запазили, сума ти работи щях да си свърша с тях, ама тати се полакоми, продаде ги на един софиянец, че си правел вила в Драгалевци, та за покрива му требвали — било по-така... Тук вече Анастасий не издържа, засмива се несмело: - Хайде, хайде, посмали Манго - нали така казвате тук? - Гледай, Лака, тоя ми не верва! - изумява се Данчо и се обръща към Анастасий. — Абе, ти знаеш ли бе, Нака, че майка ми още ползва ребрата на тоя шаран за колове на доматите - ей за тия домати, видиш ли ги? Или и за тях лъжа? Верно, че ребрата са поизвити, ама нищо, таман да растат доматите на по вятъра — поставя точка той. Анастасий се почесва по врата, чуди се какво да каже, поглежда събеседниците си — единият надига шишето, другият си бодва сирене с върха на ножа, сериозни и даже засегнати от недоверието му. После благодари за ракията и раздумката, взема си спининга и кошчето и бял като щрък тръгва нагоре по пътеката през репея. Данчо и Лазар се споглеждат, а-а да си смигнат, ама работата е ясна, та Лаката се пресяга за лимонаденото шише, отваря го и го подава на другаря си. А след минута на белия камък диригентите са двама, а пред тях се е ширнало безкрайното тихо пладне на един пълен с чисти звуци летен ден.

УГЪРЧИНКАТА Разказ от Йото ПАЦОВ

Всички така и викат – Угърчинката. Истинското и име малцина знаят, цяло село и най-вече мъжа и и викат по родното и място. Питам го веднъж: - Лака, защо така, не се ли обижда жената? - Кво ще се обижда – чуди се той. - Аз в началото така започнах да и викам, че Угърчин е град, там хората нема господине, нема другарю – гражданино си викат, та човек заман е като в следственото. Та и аз така – да знаят ъгленчани, че не е некоя селянка загубена, ами е от градски сой, по-бамбашка... После въздиша тежко и донажда: - То, кво да ти кажа, и по убава можех да взема, ама нали и на мене ми толкова ъкъла... Да ида булка да дира по къси гащи! Не съм ли да ме пребие човек? И с тия къси гащи къде да вървя – по крайчеца, из по-сиромашките къщи, дето хората нема толкова да ми придирят. Така я намерих, та се зехме, ама още ме е яд – ако се бех догодил да си обуя панталон като хората, щех да ида по в центъра, та можеше и некоя даскаличка да докача, знае ли човек! На тия приказки Угърчинката отговаря с безмълвно проклетисване с ръка, рядко ще се обади, та да внесе градска яснота в облите ни селски глави: - Е така заметува трийсет години, че и повече, и как го не хвана съклет! Децата отгледахме, изучихме и оженихме, внуци ни пораснаха, а той още даскалички бълнува... То, ако питаш Лаката Цончов на мераците внуците не пречат, както той доказва непрекъснато с личния си пример. Подели сме разговор за него и Угърчинката на скалата над Въловата дупка, облегнали сме пушките на една круша дивачка и сме пуснали шишето на Пора по кръга. До пътя са двата глигана, които паднаха днес, и към тях опъват каишите гончетата, още разлютени и попотени от лова. Тук е и Лаковия Баяр – не куче, ами змей – още снощи като се уговаряхме къде да ги дирим Лаката вика: - От мен да знаете – на лов без куче е като на сватба без булка, ама на глигански лов без Баяр е все едно и младоженеца да го нема! Взехме го, разбира се, и наистина Баярката се отчете дебело – той намери и дигна прасетата в най-гъстия дракаш и цял ден гони с такова настървение, че плувна в бяла пяна. Сега чакаме стопанина му – такава ни е уговорката, към четири да дойде с каруцата да ни натовари, че до село са към пет километра. А и прасетата като сложиш... - Ей, нема го тоя шашкънин! – Казва Пижо Смока без яд и си гледа часовника. - Ами ако нещо Угърчинката се е присетила да го натири я на воденица, я на друга стран ще има да си висим тука... – Добавя Панко Мерудията и надига шишето. - Да бе, ще го натири – оспорва брат му Цоло. – Барем ти си им комшия, я ми кажи, има ли в Кашмер махала некой да не му е стъпила жена на врата? Само у тех петел пее, Лаката може и да е попрехвърлил, ама още се не дава. - Верно – потвърждава Пижо, те с Лаката са приятели от деца, другите са по-млади и не ги знаят добре работите. - Панко, ти като си такъв готвач, та равен немаш от Дунава до Балкана барем, я ми кажи – какво готви Угърчинката у тех? – Включва се и Камен Пора. - Кво готви – като всички, каквото дал господ – отговаря Панко неуверено. - Не е баш така – обяснява авторитетно Пора. – Само месо! У тех друго се не яде! Нали като му беше прилошало един ден и докторката каза, че е дигнал кръвното, Угърчинката решила да му готви постно, че месото много вредно било. Набрала зелен боб, че се случило по това време, и сложила тенджерата на огъня. И той като влезъл в кухнята вирнал нос, подушил, отхлупил тенджерата, хвърлил капака, зел я и я излял във фитирията с пипера, и и заръчал кораво – друг път да не се гласи с фуражи и силажи да го гледа. Те затова се имат, защото тя го уважава – прави непререкаемия извод Пора, тъй като не е уверен в логическите способности на другарите си. - А, нема спор, и тя го слуша, и той я уважава – пак взема думата Пижо. – Аз нали помня като се жениха – голема сватба беше! Лаката с бела найлонова риза, разгърден и навил ръкавите, Угърчинката и тя в бело пременена, па кофи с ракия и с вино, каси с бира, с жълта и червена лимонада, в казаните врът чорби и гозби, на площадчето пред тях и по двете улици проснати трапези – село пълно, сватба богата! И като мина данданията на другия ден сме се сбрали все негови акрани в кръчмата при бай Иван Алайджийски да чакаме да разказва – как е минала първата брачна нощ? И е го, иде, ръцете в джобовете, намига ни със стъкленото и се смее с неговото си око. Кво стана бе, Лака? Кашмер, кво може да стане в Кашмер махала – отговаря. И ни разправя – как отишли в спалнята с Угърчинката, как тя бързешком се съблекла и се мушнала в леглото, и той как почнал да сваля първо ризата, после панталоните, ама бавно, да види тя, че е с нов потник и гащи, даже и етикетите оставил да се мандахерцат, за да няма съмнение... Смеем се ние, подаваме си шишето, гледаме към пътя, откъдето трябва да се чуе трополенето на каруцата, а Пижо продължава: - И като си легнал при нея първо се навел, та изтърсил от главата си стъкленото око да го сложи в чашката, та да не му тежи нощес. И Угърчинката писнала: “Мале, мале, Лака, ми ти си бил кьорав бе!”. А той я успокоил – “Бе аз съм кьорав, ами ти мигар видиш, като си ме взела с тоя джам!”... Сега вече всички се кикотят, и така, със смях посрещат задалата се най после каруца с Лаката на капрата, който маха отдалеч с каскета и вика: - Ей, хора, да знаете че голем зор видех! Легнахме с Угърчинката да починем малко следобяд, и като дойде време да тръгвам – кво да видя! Както се въртела в съня си дигнала крак, та ме затиснала! И аз кво да правя – чаках я повече от час да се събуди, да я не стресна! И сложил без да иска финал на тази сладка раздумка за любовта, Лаката слиза да ни помага да товарим прасетата, после и ние се качваме, хванали поводите на кучетата изкъсо, и с широк кръг през жълтата ливада каруцата се връща на пътя и тръгва към залязващото слънце покрай кривите колони на дъбиците, а жабите и щурците вече поемат вечерната песен за вечната си любов към недостижимите звезди.

ЯЙЦА НА ОЧИ Разказ Йото ПАЦОВ

- Седайте, седайте, той Лаката ще извади ракийка да сипе и ще отвори един буркан корнишончета, докато оправя добитъка, а пък аз после ще сложа и друго, каквото дал господ, може сланинка да ви нарежа, може и яйца да ви сваря, или пък с малко масълце да ги опържа на очи, както кажете. Само да оправя добитъка – кани ни Угърчинката. Привечер е, точно ракиено време, и Лаката не се бави – сини стъклени чашки на бели цветчета, дебела гарафа с жълта ракия, дебела порцеланова чиния с дебели кисели краставички, които Станой Скачката започва да реже на кръгчета с костурката си. Седнали сме в хола на Лаката около масата, застлана с мушама на червени черешки, домакинът реди пред всеки чашка и вилица, налива ракия, смига повече с вежда, отколкото с клепача на стъкленото си око, и призовава: - Айде наздраве завинаги! Скачката приема тоста като предизвикателство, и още преди да сме отпили наставя: - Каквото ще да става - да сме си тъдява! Пием ние, отвън по шосето за Бежаново профучава кола, Пижо Смока я изпраща с поглед, през другия прозорец към двора кудкудяка кокошка и клопа пуяк, а на стария салкъм в щъркеловото гнездо двете малки щъркелчета се чудят къде да дянат дългите си червени клюнове и току се кълват едно друго. Лаката Цончов е както винаги импозантен и свеж, като няма мющерии за стригане и бръснене той самичък си седи пред огледалото с ножицата и кълца косъмчета от мускетарската си брадичка и от буйната си вече побеляваща коса, която носи а ла Рудолфо Валентино. На стената зад себе си е закачил самоделна пушка-кабзалийка и доста голата Ева Херцигова като ясно указание на двете начала, които трябва да следва в живота си истинския мъж. Това са и двете постоянни теми за разговор на тази маса, но този път той е взел повод от приказките на Угърчинката и затова почва от тях: - Яйца на очи! Ей, не мери си приказките тази жена, ти казвам, никаква деликатност нема у нея! А да речеш, че не знае – не е верно, цела година вече с тия яйца се разправяме, та до гуша ми е дошло! - С какви яйца бе, Лака? – пита Пижо, колкото да даде едно рамо на разказа, който неминуемо следва такъв увод. - Какви – кокоши, какви. Нали знаеш, че взех от люпилнята от тия, новите пилета, дето ги внесоха от Унгария. Как да не взема – като видях кокошките какви са шарени и кичести, с пера и по пръстите, а пък едри като пуйки, петел имаше там – единайсет кила живо тегло, ягне не ти требва с такъв петел. Хубавец! И аз взех, та цела година им слугуваме с Угърчинката, та станаха на щрауси – връй ги виж! Не колим от тях, домазлък ще завъдим. И като пронесоха сбирам аз яйца, и като се разклопаха от старите кокошки насадих три люпила, нали производство ще правя! Изтрошиха се яйцата, напълни се под сайвана с пиленца като жълтици, красота ти казвам! Едвам смогваме тревица да им кълцаме, смески да им бъркаме, през три дни викам Тачо Пацъшки да ги понагледа, да не ги лепне некоя мъндръга... - Ако не искаш пилците да се натръшкат – веднага викай доктора Пацъшки! – обявява Станой Скачката поредната си формула за борба със световното зло. Никой не му обръща внимание, Лаката продължава: - Да, ама като тръгнаха по двора, един гарван се научи, и днеска едно, утре едно – абе ще ги отнесе всичките! И нахален, като да му е бащиния – не пропуска ден. Само че хитър – как ме усеща, че съм запънал пушката и го вардя зад кацата под сайвана – не знам. Само че щом шавна до нужника – той дигне пилето и замине – връй го гони! Нема управия! - Гарванът е птица много зловеща – щом се зазяпаш, все ще дигне нещо! – обобщава Скачката, а Пижо му шътка да млъкне. - Да, ама нали съм грамотен, и аз съм чел това-онова за гарваните. Не мога те спрех, викам си, ама мога да ти намера чалъма, от един учен мъж съм прочел как. Проследих го за два-три дни, видех де му е гнездото – в един кавак в Нешовското, и един ден се качих до там баш като беше заминал да краде вкъщи. В клечотака на гнездото сложил пух, разбойника, и наредил там шест яйченца хем зелени, хем сини, светли, ама нашарени с кафяви капчици. Събрах му яйцата аз в каскета, каскета – в зъбите, слязох, отидох у дома, сварих гарванската челяд яко, после пак в каскета, пак на кавака в Нешовското и ги наредих както ги намерих. Ама твърдо сварени. Да видиш, жено мъжка, как се чужди пиленца крадът и какво е да останеш без малки душички у вас! Тръска Лаката алаброс, обладан от справедлив гняв, пак наливаме чашите, и пак Станой Скачката е издебнал подходящата пауза: - На всеки разбойник накрая все му се намира колая! - Абе намерих му колая, не ще и дума, лежа онзи в това гнездо да мъти сварените яйца цяло лято, докато му олися тумбака – лети, гадината, и шкембето му се белка, и аз си викам – така ти се пада, чернилка долна! Само че каква файда – отнесе ми пиленцата, от шейсетина му се отъмнаха пет-шест... Чудя се аз какво да правя, и в това време гледам – на салкъма щъркелите ще започват да мътят, и си викам – гледай го какъв шашкънин е пък щъркела – птица като аероплан, а пък само две яйца в гнездото. Никакво КПД, ялова работа! Я, викам си, така и така без наем са си струпали клечотака на моя салкъм, да свършат барем нещо. И пак с каскета в зъбите се качих до техното гнездо, та до техните наредих двайсет яйца от моите. Ама трябва да ви кажа, че тогава баш унгарките влязоха в силата си, пък нали се хванаха и за зеленкото – почнаха да снасят яйца като гъши. Навремето яйчарите такива яйца не приемаха, че немаха мерка за тях, та затова израснахме такива яки и разумни – само такива яйца ни трошеха нашите! Че сме яки и разумни се вижда отвсякъде, ясно е, че тук се пие, затова Пижо е налял чашите и вдига неговата тържествено: - Да си жив и здрав, Нака, че ако не си ти тука само гарвани ще кръстосват! Пием, замезваме, Наката вдига пръст: - Много пешкин е това щъркелът, да знаете! Аз си мислех, че ще избутат яйцата от гнездото, ама нема такава работа! Само дето започнаха по-често да се сменят и да ходят до лъщавите на Вита, да боднат някоя жаба или водна змия, и аз се сетих, че за повече яйца повече топлина трябва, та затова и ядът повече. Не мина се много, и гледам един ден – разшаваха се пиленца из яйцата, и поне десет пъти се качвах до гнездото да ги вардя като строшат черупката да ги взема, че иначе ако паднат – свършено е с тях. И като ги броя – не вервам на очите си – от двайсет яйца четиресет пиленца се излюпиха! Сетих се, че яйцата са били с по два жълтъка, та унгарките хептен ми се дигнаха в очите! Всички гледаме навън, към гнездото, в което двете щъркелчета най-после са кръстосали клюновете си и дремят, а по двора щъкат безброй пилета с черно-бяло-жълти перца, някои с розово гребенче по главиците и всички – далдисали в подробно изследване на тайните на Лаковия двор. Гледа ги и Лаката с гордост, сочи ни ги: - Е ги, всичките живи и здрави. Само да си не мислите, че гарванът си е взел бележка от сварените яйца? Нищо подобно, пак идва да проверява. Ама нали щъркелите си ги имат моите пиленца за свои чеда – вардят ги, и като го видят да наближи тракат с клюнове, а мъжкият скочи и излети, и го гони. Пиленцата пък своят мене за майка – нали аз ги свалих от гнездото, все след мене ходят. Където аз – там и те. Сега вече поотраснаха, научиха се и сами да се вардят, ама преди много ме беше страх – отида оттатък в кръчмицата на Даката – те по мене. Напълни се кръчмата с пилета. И аз викам на акраните – ей, хора, гледайте къде стъпвате, да не ми смачкате някоя жълтичка, че като на гарвана ще ви сваря яйцата! Та ги опазихме де, аз и щъркелите, да са живи и здрави! Угърчинката е нахранила и прибрала животните, смогнала е и яйца на очи да опържи, и влиза с тигана, слага го на дървена талерка на масата, раздава ни чинии – слагайте си. Лаката брои с показалец посипаните с лют пипер жълтъци и казва убедително: - Е го, гледай – дванайсет жълтъка, значи е строшила шест яйца! Голема работа е това унгарката, да знаеш! И гледай какви са оранжеви, та червени – слънце да рисуваш с тех! То затова като ги люпиш - от всеки жълтък – жълтица! А наздраве!