Йото ПАЦОВ

ФОТЕТО

Разказ

 На една от снимките бе той във войнишка зимна униформа, с къса трилинейка с изправен щик при нозе, лъснат и сериозен, даже сурово намръщен, както се и полага на истински воин отпреди петдесет години. Тази, както и други снимки от живота му бяха подредени в скромни рамчици по стената на първата стая, по-скоро стайче, където държеше обувки, ботуши, туршии, буркани с мед и шишета с ракия, тикви и сплитове лук и чесън, а на закачалката – шуба, мушама, излиняла ватенка и някакви сетрета с прокъсани ръкави и отпрани яки, каскет и бомбе. През външната врата на стайчето се излизаше на малка тераса с разнебитени дървени перила, в далечния ъгъл на която бе дислоцирал артилерията – черешово топче, но истинско, не от панаирджийските бутафории. Казват, че от време на време го зареждал с димен барут, тапа от парцали и глинено гюле с валчест камък от Вита вътре – такива гюлета бяха наредени покрай стената на тераската да съхнат на есенното слънце – и гърмял към лещака по отсрещния склон.

Другата врата на тераската водеше към собата, както я наричаше той – доста голяма продълговата стая с маса под прозореца на късата стена срещу вратата, с два стола на масата и пет-шест покрай стените. Тук бе и леглото му, по-скоро гнездото му, защото май никога не го бе оправял след спане и тялото му бе направило овална вдлъбнатина в дюшека.Сред отметнатите завивки се виждаше и родопско одеяло, и колибарска кабаница, и балканджийска черга. Печката бе почти в средата на стаята с камара цепеници до нея, и веселият огън хвърляше отблясъци през прогорените ламарини по тавана и стените. Но в къщата на Фотето стените не бяха стени, а визуална хроника на последния половин век в този балкански край. Снимките – почти всичките в рамки, някои дори със стъкла – ги покриваха комай от пода до тавана, плътно една до друга, но все пак без никакъв ред. Така беше с двете срещуположни стени, третата, с прозореца, бе приютила само няколко семейни портрета на старци с мустаци и калпаци и бабички с пошове и нарисувани нанизи пендари, с обточени с гайтани контохчета и бели кенарени ризи.

Май никой вече не помнеше името му – викаха му Фотето, пък и той напълно се бе слял с професията си на фотограф, че така се и представяше на редките нови посетители в горската му къща. Потъналите в прах фотоапарати – един „Зенит”, един „Фед” и една „Екзакта”, наредени на перваза на прозореца гледаха навън като слепи просяци – лентите останаха в миналия век, във фотолабораторията сега прибираше вечер кокошките, във ваничките за проявител и фиксаж им сипваше жито и водица. Но преди да настъпи разрухата той извади на хартия всички снимки на хората, които познаваше и които го бяха канили да снима на сватби, кръщенета, задушници, изпратки, курбани, погребения и всякакви други препятствия в живота човешки. След като затвори ателието долу, в градчето, пренесе всичко тук, в горната махала. Ровеше из кашоните с негативите, после приготвяше разтворите и копирния апарат, оглеждаше всичко да му е наръки в тъмницата на фотолабораторията и когато се протегнеше към ключа на лампата, казваше заклинанието:

-          Гаси, животът почва!

Така през светлия квадрат на апарата като в машина на времето преминаваха мъже, жени и деца, живи и мъртви, весели и кахърни, бедни и богати, добри и лоши… И всички те отиваха по стените, но не както дойде, а според едно важно правило, което Фотето ми обясни така:

-          Животът се живее каращисано, момче, защото Господ ни е пратил тука да ни види какво струваме. Всекакви хора има, различни модели, едни са добри – залъка си да топнеш, други са лоши – в катран да нагазиш. Та аз добрите ги слагам на лявата стена, и затова тя свети, видиш ли каква е засмяна! А лошите – на дясната. Слънце там не стига никога – да си живуркат в тъмницата. Та кой каквото си е дробил – това да си сърба…

  *   *   *

Този ден се връщах от лов, по снежните била горе вятърът бе изцедил от мен всякаква топлинка, и първата къща, до която стигнах в Горната махала, бе тази на Фотето. Прозорчето на собата светеше, от комина се вдигаше дим в мразовития въздух и аз само дето не се затичах надолу по склона, за да стигна по-скоро до топлото. Стъпих на  пътя и тогава го видях, че излезе на тераската, накокошинен в шубата и наложил бомбето на главата си. Не ме виждаше. Насипа от една консерва барут в гърлото и на подсипа на черешовото топче, натъпка парцали в дулото с дряновата тояга, която му служеше за шомпол, после търкулна вътре едно от глинените си гюлета. Пак се върна в къщата и след миг излезе, стиснал в лявата си ръка машата, защипала въглен. Изправи се до топчето, отдаде чест и поднесе въглена към подсипа. Бликна дим, после гърмът изхвърли към дола бял облак, чу се как гюлето удари в лещака отсреща. Фотето, изправен в пушека, пак отдаде чест, и се прибра.

Пристъпих и аз, потропах, влязох. Заварих го да кове с чукче джамджийско пиронче на светлата стена, тази на добрите хора. Поздравихме се, той заби пирончето, остави чука на масата, после откачи от тъмната стена едно портретче, показа ми го мимоходим и го закачи на светлата. Плесна с ръце – доволен, после ми посочи стола до масата:

-          А бакалъм!

Седнах аз, и позачуден от действията му, го попитах:

-          Какво, станал е добър, та го премести?

-          Хич не беше добър, сиромаха – отговори ми той. – Ами го преместих, щото ми се обадиха, че умрел, Бог да го прости. Аз така правя. Добрият, като умре – той си е добър, Господ има за него грижа, нема какво аз да го мисля. Ама лошият, като умре, умира и лошотията му с него. И понеже сам се е наказал, докато е бил жив – крал, лъгал, мамил, псувал, бил, пил на усвес, никого не пожалил, на никого не помогнал, всичко осмърдел, влачил и трупал – какво да го наказва и Господ! Та аз, да подсетя Господа да не го тура в трънето, че той в трънето е бил цел живот – гръмна с топчето, да чуе, и му преместя портретчето – да види. И съм сигурен, че ще ме послуша, щото, нали знаеш, Господ е милостив. Като мене.

Налива Фотето сливовицата в чашките, аз вече съм се отвърнал, пийваме, бодваме от  туршийката. И аз го питам:

-          Фоте, като гледам, твойто портретче го няма ни на светлата, ни на тъмната стена. Отвънка си го сложил, в стайчето. Що така бе, Фоте? Как да разбера аз сега ти добър ли си, лош ли си?

-          Аз съм на изчакване, затова съм отвънка – засмива се Фотето. – Ама съм спазарил Трифончо, съседчето, като ритна бъкъла да гръмне с топчето за всеки случай и да ми сложи потртретчето вътре, на добрата стена. Та да подсети Господа, че той мигар само мене мисли…