Сърнешко задушено

 Разказ от Йото ПАЦОВ

-          Това сръндакът за да те допусне в гората ти иска майсторско свидетелство – обяснява на цялата компания Пламен Пора. – Първо трябва да си наблюдавал къде се мярка, къде обикаля, да го чуеш къде бреца – мами женската, значи. После да го изчакаш да се погонят с другарката си, да я стигне, да я покрие. И тогава вече можеш да вземеш пушката – ако е минал първи май, естествено, и ловът вече е открит.

-         -  То и ловът е различен – казва Васко Свраката. – Все е индивидуален, вярно, ама е важно и дали си тръгнал да биеш нефелни сръндачета, демек – селекционен лов, или си взел бележка за трофейно мъжкарче, за трофеен лов. Ако е селекционен – биеш което е чурук – криви рогца, сраснали в едно, хилавичко, слабичко – да не предава кусурите на поколението си. А пък ако е трофеен – чакаш го да се насватбува, та да продължи рода му, щом е свестен. Тънкости си има тази работа, не е като да гърмиш на усвес, и за нагодин трябва да мислиш…

С Събрали сме се в съботата след откриването на пролетния сръндашки лов, че Пешо Приплода се похвали, че се е отчел още на първия излет, та сме насядали на трапезата, за пръв път в чест на слънчевото време наредена на терасата у тях. Верка е направила задушеното сърнешко, Пешо е нарязал от глиганския суджук, наредили са всякакви благинки, напълнили са чашите – тъкмо време да се помъдрува за сръндашкия лов.

-          Е казвай сега, как го докачи – побутва домакина Подънека Ханко.

-         -  Имам си аз табиет – кипри се Пешо. – Най-обичам да ги бия на ход. Други идат, сврат се из трънето, чакат докато комари и мухи ги оглозгат до кокал. При мен няма такава работа – дебнене, брате, ама грамотно, тихо, безшумно, като невестулка. И понеже ги знам къде ходят и къде скитат – нема проблем, пробирам си което ми е воля. И това така – усетих го в трънака до Соватски дол, вдигнах пушката, смръзнах се – чакам. И то пъкна от туфата – излезе наполовина, спря се, души, гледа, мъчи се да ме усети. И тъкмо да дръпне из орането, ама не му дадох време, с пукването го свалих, да се не мъчи. Е, не са му рогцата баш за хвалба, ама си трофей, ще идат при другите в механата…

-       -    Абе щом има какво да сложи Верка в тенджерата – зачита се – махва великодушно с ръка Ханко.

Тръгват наздравици, други приказки, все има какво да се каже и за таксацията, и за разселването на фазаните, и подхранването. Но никой не забравя да похвали и Верка, и Пешо Приплода:

-       -   Друго си е сръндачето, ей, гледай какво е крехко, то младичко сигурно, да си жив и здрав, Пешо, и Верка да е жива и здрава, добре те гледа, сладко сръндаче, пак да пребиеш, пак да се сбираме – сипят се весели поздравления, чукат се чаши. Все по-шумно става около масата, но в един момент насред веселията по стъпалата откъм сайванта се качва Куньо Бегунака и носи в едната ръка прясно одрана кожа, в другата – рогата главица. И се смее:

-          - 

А бе, Пешо, това твойто сръндаче май с ярешка главица е било, а? И рогцата му ярешки! И кожата му ярешка! Я кажи как си го слушал да бреца из гората – бе-е-е-е, бе-е-е-е…

 Тази вечер гледах "Филаделфия" - американски филм от 1993 г., в който участват Том Ханкс, Дензъл Уошингтън и Антонио Бандерас. И тъй като темата е СПИН, се сетих, че вероятно първия разказ у нас за това проклятие съм написал аз през 1987 г., публикуван в сборника ми "Петелът кълве звездите". Ето го:

СМЕТКА ЗА ОПРАВЯНЕ

Разказ от Йото ПАЦОВ

Викат ми:

— Здравей!

И то хайде, ония, дето не знаят нищо, така си му е и ред да викат. Ами тези, дето знаят? Нали ги виждам, особено жени има от тях такива — като види мене или Данчето да идем, срещнат ни нарочно, гледат ни право в очите, чак ченето им увисне, та на мен все ми се иска да им викна:

— Баф!

И като ги подминем, те избиколат, та пак ни пресрещнат по площада, пак да ни гледат. Спряхме да слизаме в селото. Що? Щото като наближа фурната, хората се струпали там, чакат за хляб, и като ме види Надка Хлебарката, провре се през гишето, даде два хляба на най-близкия и му каже да ги сложи пред Сикови на пейката. Да не би да се отъркам о некого. И парите ми не ще никой — нито на фурната, нито в магазина. Каквото искам за ядене — изнесат го, та го сложат на сгода — взимай и бегай. В пощата не ме пускат, като влеза в амбулаторията бабичките бегат през глава. Данчето се скъса да реве, в началото я успокоявах, сега рева и аз с нея. Из ония дни сме слезли да се изкъпем във Вита, под бързея на Дашовския вир. Случи ни Лазар Горския, вика:

— Дака, гледай да се не меркаш насам денем. Аз знам, че нищо нема като се къпеш във Вита, ама вчера намериха по яза умрели рибета, Драганските викат — само Даката се е къпал нагоре из Вита, та ги е уморил, от него са прихванали. Та внимавай да те не случат, че от тях никой не може те отърва.

Те такива разумни като Лазар са редкост, той и спининг ми даде, и влакно, и въдички, та откак мръкне да фърлям от Кърджалийската стена за скобари, за кленове. Такъв е и бай Иван Алайджийски — откакто ме изгониха от кръчмата, той като тръгне с каручката по къра все ще сложи по десетина бири и шише ракия, ще мине през колибата да ми ги остави:

— Пий наздраве, аркадаш.

Ама и той с мене не смее да седне, че ако го видат — свършено му е с кръчмарлъка. Та май нема човек да не го е страх от нас. Нали за това и къщата напуснахме, та стегнахме две стаи в колибата на бай Нако Шопски, герана изгребахме, инсталацията смених, докарах си печка, хладилник, музики, друго каквото трябва, и сега си живеем с Данчето и с бебето на Големата Рудина.

Вечер седна на пейката под дъбиците, гледам Балкана, той син, баирите към Угърчин — зелени, тия към Луковит — червени, по пътищата — шарени коли, от всеки комин във Врътеник се вие дим, целото село мирише на гозба и на пита така, че на мен душата ми се спре в гърлото и ме задави... Стават все повече червените баири, дъбиците се бруждосат и те, слънцето и то червено се спре за малко на връх Манчова могила и далдиса там некъде. Мръкне се, влеза си вкъщи…

Не можехме да се гледаме с Данчето в началото. Нищо не съм й казвал. И тя на мене. Мълчим по цели дни. Тогава не знаехме, че и аз съм като нея. Сигурно нищо немаше да научим години още, ако след миналото лято не бяхме решили, че трябва да си имаме дете. Женени сме от пет години, намерихме се в Русе. Аз барман, тя сервитьорка. Зимата в Русе, лятос — по морето. Живот. Пари — колкото искаш. Вноска за апартамент. Две вноски за кола. В книжката — башка. Къща във Врътеник — нали нашите си заминаха, братя, сестри нямам — наша е. Живей и пей. Ама много

почнахме да се опущаме — пиене всяка вечер, мъже, жени, кой с коя е, коя с кой е — не можеш му хвана края. За мене и да ти разправям, може и да не ми поверваш, ама Данчето една вечер ми вика:

— Това лято е за последно, Дака. Писна ми. Писна ми да слугувам на мръсници, да спа на надувни дюшеци, да ям вмирисани кюфтета. Писна ми като си легна при теб да ми миришеш на плажното масло на полякините. Връщаме се в Русе и си уреждаме живота. Искам да си имаме спалня — само за нас двамата. Искам да си лягаме вечер и да си гледаме „Студио X". Искам да си имаме бебе. Махнах спиралата. Разбра ли? Искам с тебе. А ако не искаш — мога и без теб. Разбра ли?

Аз тогава не мислих много. Викам си — до другото лято време — колкото искаш. И затова й казвам:

— Ти може и да можеш без мен, ама аз без тебе не мога. Както кажеш ще е.

Прибрахме се през октомври в Русе, намерих една гарсониера под наем в Чародейка. Купих спалня. Тя свършва в ресторанта в десет, аз затварям мокрия бюфет в ханчето в единайсет. Приберем се, легнем, пуснем видеото. Никакви гости, никакво пиене. Лежим, пушим, гледаме Рамбо. И се любим. Тя ми вика:

— Не мога без тебе.

Аз й викам:

— Не мога без тебе.

Ама вече съм сигурен, че е точно така. Защото някъде през декември тя ми каза, че е бременна. Ако ти е казвала жена ти такова нещо — знаеш какво е. Ако не ти е казвала — ти си нещастник. По-голям от мене.

Срещаме Нова година — само двамата, в къщи. За пръв път. Аз купих количка, бебешка, скрил я бях в мазето. Като удари дванайсет и гръмна химна, аз отворих шампанското, пихме прави и аз слязох да я донеса. Данчето едва не ме наби — не било на хубаво да се купува за бебето нищо предварително. После й мина, като сглобих количката. Тази зима тя така си и стоя при нас в спалнята.

През февруари Данчето вече наедря, и колежките й викали — ти си загубена, че още не си отишла в женската консултация, те там водят всички бременни на отчет, та ако нещо не дай боже болест или друго, да помогнат. Пък и нали отпуски, болнични листове и друго — всичко от тях зависи. Те самите преместили Данчето да маркира на касата, да не се уморява, шефката й вечер даже, като свършат работа, я докарваше до Чародейка с ладата си...

И един понеделник Данчето отиде на тази консултация. Не знам колко дена се минаха — в пощенската кутия бележка — викат я. Отидох с нея, нали през деня съм свободен, че то поледица, страх ме е да я пусна сама. Влезе при лекарката. След малко сестрата вика и мен. Влязох. Данчето лежи на кушетката, лекарката, едно слабо такова, пъха под носа й едно шишенце. Питам я какво става, тя ми казва да седна. Омекнаха ми коленете. Данчето се разшава, отвори очи, гледа тавана. Аз гледам нея. И въобще не мога да проумея, че това, което ми говори онова дребното, русото, се. отнася до мен. Но нещо все съм чул, защото оттогава знаеш ли колко дни сърцето ми блъска в ушите: СПИН, СПИН, СПИН, СПИН...

Та така. На Данчето пробата — положителна. Моята — отрицателна. Живеете ли заедно? Живеем. Пак проба. И пак нейната положителна, моята — отрицателна. Хайде пак. Тоя път пращат от мойта кръв на друго място, една сестра даже вика — в чужбина. Дойде резултатът — положителна. Олекна ми някак, и на Данчето й олекна. Откак научи за себе си, не искаше да лягаме заедно. Като се разбра и за мене, прибра свойта завивка и се пъхна под мойта. Нямаше от какво да се пазим вече.

Само че — детето. Помня, как ме събуди една нощ Данчето и сложи ръката ми на корема си. И то шава. Нашето вирусоносителче. Тя реве и се смее, аз треперя. Ритне онова два-три пъти, а на мен сърцето ми спре от радост и от жалост. Целувам я, а тя пак слага ръката ми на корема си. А под изпънатата кожа — слабички удари, като че там се е преместило да бие моето прималяло сърце...

Питат ме докторите — какво ще правите с детето, то е обречено. Питам и аз — всички ли заразени умират от СПИН? Казват ми — е, не всички. Разбирам — ако ме блъсне кола или се удавя в Дунава, има шанс да не умра от СПИН. Колко време можем да караме така? Никой не знае — може и една, може и десет години. Може ли детето да не е заразено? Не е известен такъв случай. Какво да правим? Вие трябва сами да решите. И ние с Данчето решихе — оставихме го.

Марин се роди в края на юни, кръстихме го така на моя баща. Ами като постъпи Данчето в родилното и никой от докторите и акушерките не иска да приеме раждането? Тя лежи там, самичка в стая, плаче, аз тичам от съвета в партията, от болницата в пощата. Ще наредят, ще разпоредят, ще помогнат... През това време едно докторче, младо момче, разбрало, че вече не може да се чака, и се заело с тая работа. Идва след

това той при мен в чакалнята, черничък такъв, с очила, и ми вика: — Честито момче, татко. И двамата са добре, не се безпокойте.

Аз само на баба на времето съм целувал ръка, ама хванах неговата, та я целунах. Той се дърпа _ чакай бе, човек, какво ти става? А аз съм се забравил и объркал, и току му обяснявам, че заразата така не може да се предава... После го намерих у тях, занесох му две шишета уиски и един картон „Кент", Той не ще да ги вземе, аз ги тикам:

— Чакай бе, докторе, това не е рушвет, това е благодарност, да не знам, че за една операция и ти като другите получаваш по едно шоколадче „Кума Лиса", нищо да ти не нося, ама като не може да ти се отблагодари държавата, аз барем с колкото мога...

Прибрах ги аз Данчето и Марин след една седмица в къщи. Дойде русата докторка от поликлиниката, обясни — Данчето да не води бебето в детското, те сами щели да идват. По това време тя, разбира се, си беше в редовна отпуска по майчинство, но и мен шефът ме помоли да напусна — беше се разчуло, че сме вирусоносители. Срещна приятел — здравей, ама ръка не подава. Седна в „Странджата" — там се събирахме набори и приятели, ама при мен вече не сяда никой. Един ден отказаха и да ми сервират — нали са колеги, чули и те. Махнах с ръка, стоя си в къщи, гледаме си с Данчето бебето. Докато един ден дойде хазаинът и каза, че гарсониерата си му трябва, та да му я освободим в най-кратко време. Ясно. Разбра се, че в Русе за нас няма живот. И решихме ние с Данчето да се приберем във Врътеник.

Само че знаеш ли какво е това вирусоносител? Навремето на евреите са лепвали жълтата звезда — и край, прокълнат. Нещо такова, ама много по-страшно. Не можеш да се скриеш, винаги си като негър сред бели. Има и да ни жалят, ама повечето от хората ги е гнус да дишат един въздух с нас, пък било и на полето. Мислехме — във Врътеник ще е друго. А то слухът ни изпреварил. Наехме такси в Русе, пристигнахме. Разтоварвам аз пред нас, Данчето гласи на Маринчо в задната стая, и е ги, идат — кметът и доторката. От дума на дума — що не сме отишли на колибата на бай Нако Шопски, там има ток, има геран, стопанството щело едно прасе да ни даде, една коза, да има мляко за бебето, десетина кокошки — носачки, там въздухът чист, тишина, никой няма да ни безпокои... Поспогледахме се с Данчето, тя се захлупи да реве над количката с Марин, писна и той... Та още същия ден дойде Стойчо Цалов с шасито и ни закара на Големата Рудина. Михме, мазахме, белосвахме една седмица, от приятелите дойдоха Ванчо Жулето и Наката Дончов, та изгребаха герана и ми помогнаха за инсталацията, качиха на скеле един варел, боядисаха го черно и направиха душ — да се грее водата от слънцето. Сега си гледаме бебето, гледаме си и животинките, аз сека дърва за през зимата, стопанството ми прекара сенце и кукуруз, складох един листник, купих два чувала брашно, наредил съм в един чебър сирене. Ако ме погледнеш отстрани — какво ми е? Даже и басейн съм решил напролет да изкопая, Ванчо ми е обещал цимент — ще уча Марин да плува на връх Рудината, като не може във Вита...

И сега вече като си кажем с Данчето „не мога без теб", е верно. И ако беше така и преди — друго щеше да е.

Кога преди ли? Ами например миналото лято, когато в нашето капанче на плажа дойде онзи арабин. Черен мъж, вместо горна устна — черни мустаци, оредяла на темето лъскава коса, млад и засмян. Пари у него — море. Играхме покер цяла нощ, аз изпразних касата, влязох толкова вътре, че няма излизане. Онзи се хили — разбра, че нямам вече пари, и ми казва — една нощ с нея — и сметката е оправена. Сега ми се струва, че тогава съм щял да му счупя гърбавия нос. Ама щом не му го счупих... Данчето спеше на кушетката зад паравана. Аз излязох от капанчето и се свих на завет между дюните в един треволяк...

Данчето после цял ден лежа зад паравана. Чак вечерта стана, пооправи се, дойде при мен и ми каза:

— Това лято е за последно, Дака...

Вярно било.

1988 г.

Вижте анализите и рекламите

Подсилване на публикация

Всички реакции:

78Христо Пацов, Vesela Patsova и 76 други

 

Орфей е най-великият поет и певец на древността, най-известният от всички траки, обитавали нашата Родина. Той е син на бог Аполон, покровител на изкуствата, здравето и предсказанията. Майка му е божествено красивата муза Калиопа, вдъхновителка на словото и науката.Той прекарал детството си в родопските дебри и из плодородните поля на Тракия, по бреговете на бистрите Места, Арда и Марица. Животът му е изпълнен с невероятни приключения в света на хората и в света на боговете, дори и в подземното царство. Когато засвирел на лирата си светът застивал във възхита, и дори свирепите животни и лошите хора усещали в сърцата си любов и доброта. Умеел да спира бурите и пороите, да дава благодатен дъжд на зажаднелите поля, да налива класовете на житата и да обсипва с плод клоните на овощните дървета. Първите си подвизи Орфей извършил по време на похода на аргонавтите – млади герои, предвождани от Язон, които с кораба „Арго“ се отправили от тракийските брегове към далечната Колхида, за да намерят Златното руно и така да осигурят царската корона на своя предводител.

 

ЛИРАТА НА ОРФЕЙ

Йото ПАЦОВ

 Преди 3400 години

 След години скиталчества Орфей се завърнал в Тракия и най-напред се отправил към дома на Евридика, своята любима. Тя била една от нимфите – покровителки на дивата природа. Лицето и сияело като пълна луна, косите и падали като златен водопад, от очите и струяла синя ведрина като от горско кладенче, гласът и ромолял като ручей в цветна морава, цялата била като трепетна сърна от горската дъбрава. Посрещнала го с тиха радост, сложила го да седне в сянката на резедавата трепетлика пред къщичката си, и когато той взел в ръце прочутата си седемструнна лира, тихо се отпуснала в нозете му.Така започвала всяка тяхна среща – с вълшебните звуци на лирата. Той бил сплел струните и от първите лъчи на слънчевия изгрев, от мълниите на гръмотевични дни, от песента на вятъра в родопските дебри, от дъждовните струи на пролетни порои, от звъна на звездите в необятна лятна нощ, от тихия шепот на никнещите треви… Всички звуци на великата вечна природа се долавяли в неговите мелодии. А когато спрял да свири, тя го попитала:

-          По нашите места се чуха различни слухове за приключенията на аргонавтите по време на морското ви пътешествие. Сигурно много странни неща са ви се случили по онези далечни брегове?

-          Така е – отвърнал Орфей. – Едно от първите ни премеждия бе на остров Лемнос. Когато свалихме платната, прибрахме греблата и завързахме кораба за пристана, слязохме на брега. Посрещна ни царицата на острова Хепсапила с многобройна женска свита, всички облечени в бяло. Покани ни в двореца си, там жените отрупаха трапезите с ястия, девойки наливаха в потирите ни рубинено вино, други свиреха на флейти и танцуваха като пеперуди около нас. Другарите ми се упоиха бързо, някои заспаха, но аз усещах, че царицата има някакъв подъл план. А когато нейни робини донесоха наръчи билки и ги сложиха върху жаравата на жертвениците, ужким в чест на боговете, разбрах всичко. Тя искаше да ни омагьоса и упои с ароматния дим, да забравим за златното руно и завинаги да останем на острова. Тогава аз дръпнах струните на лирата си и запях за дълга, за мъжкото приятелство, за майките и бащите, за сестрите и братята, за любимите, които ни чакат да се върнем. Пръв се събуди от унеса си най-силният от нас, могъщият Херкулес, започна да буди и другите, разхвърля стражите, разби вратите и всички се върнахме на нашия „Арго“….

-          Много често удоволствията ни отклоняват от важните неща – промълвила Евридика. – Силата да следваш целта си е половината от успеха.

 

-          Имахме и други приключения по пътя си към Колхида – продължил Орфей. – Когато например минавахме край един остров, аз се сетих, че на него е заточен от боговете моят роднина, слепият тракийски цар Финей. Убедих другарите си да се отбием да го видим. Натъжихме се, когато видяхме в какво жалко положение пребивава той. На острова растяха хиляди дървета, отрупани с портокали, круши, ябълки, сливи, вишни, праскови и какви ли не още прекрасни плодове. Слепият Финей се луташе между тях, опипваше клоните, за да намери и откъсне плод. Но когато успееше, щом го поднесеше към устата си, налитаха три харпии и му го отнемаха. Така гладуваше той, потънал в сълзи, навсякъде сподирен от крилатите чудовища с глави на жени. Така го заварихме ние, набрахме му плодове, свалихме солена риба и маслини, хляб и зехтин от нашите запаси, и за пръв път от много време той успя да се нахрани. Аз свирех на лирата си и така държах харпиите далеч. А преди да си тръгнем, нашите другари Зет и Калаис ги прогониха от острова завинаги. В отплата слепият цар Финей, който беше и пророк, ни предсказа успех в намирането на Златното руно, с което ни даде вяра и сили за нашето дело.

-          Няма по-висока награда за стореното добро от благодарността – въздъхнала Евридика.

 

-          Но може би най-голям страх изживяхме при преминаването на Босфорските скали на входа на Черно море – продължил да разказва Орфей. – Това са два огромни чукара, черни и голи, които ту се раздалечават, ту се събират и се блъскат един в друг. Когато са разделени помежду им се втурва ивица разпенена вода и корабът трябва бързо да се шмугне между двете грамади. До преди „Арго“ десетки кораби бяха намерили гибелта си на това място сред водни струи, каменни отломки и искри от този чудовищен сблъсък. В един кафез ние гледахме гълъб, слепият пророк Финей ни бе казал да го пуснем между скалите, за да видим ще успее ли да мине. Успя, но в последния момент скалите се събраха и оскубаха пера от опашката му. Въпреки това мислехме, че сме обречени, ако влезем в този капан. Но тогава аз взех моята лира и дръпнах струните. Призовах западния вятър и той се отзова. Затъркаля по небето тежки сиви облаци, заплющя със светкавици, разтресе земята и небето с мощен гръм. Вихърът изду платната на „Арго“, огъна мачтите му, а моите другари като един натиснаха веслата. Корабът се втурна в отворилия се проход между скалите, порейки бялата пяна. Като бяла чайка като че за миг премина през грохота между черните чукари и излетя върху огледалната шир на спокойното море, което се простираше оттатък. Така се сбъдна пророчеството на Финей, и оттогава скалите спряха своето вечно движение, Босфорът остана отворен за всички мореплаватели. Пътят ни бе открит, Колхида ни очакваше…

-          Когато са в съгласие, природата и човекът могат да преодолеят всичко – казала Евридика.

 

-           Още преди да потеглим – започнал поредния си разказ Орфей, - чухме за коварството на сирените. Те с омайни песни примамвали моряците да тръгнат към тях, а там ги очаквали зловещи подводни скали, върху които корабите се разбивали и мореплавателите намирали смъртта си в морската бездна. И един ден по време на плаването ни към Колхида неочаквано вятърът спря, платната на „Арго“ увиснаха, въжетата се отпуснаха. Морето стана гладко като стъкло, всеки полъх замря, изчезна всеки звук. И в тази тишина изведнъж от морските дълбини долетя омайна мелодия, нежни женски гласове подеха песен, от която сърцата ни замряха. Като в сън мнозина се отправиха към греблата, нетърпеливи да тръгнат към онези, които пееха. Но ние с Язон се досетихме какви са тези гласове, и той ми кимна – вземай лирата. Взех я, застанах на носа на „Арго“, засвирих и запях за дивните долини на нашето отечество, за сенчестите усои, за бистрите езера и рибните реки, за бащините стада и майчините трапези… Така над морето се носеше моята песен и песента на сирените постепенно заглъхна. В този миг полъхна вятър, платната се издуха, опънаха въжетата и носът на „Арго“ започна да пори вълните на изведнъж разпенилото се море. Продължихме пътя си, като се питахме дали е вярно пророчеството, че щом някой кораб устои на песните им, сирените ще изчезнат в морската бездна. Сигурно е вярно, защото откакто ние устояхме, никой не е чул нищо за тях…

-          Песента е вечна, коварството – мимолетно, защото песента е родена от любов, а коварството – от омраза – казала Евридика.

-          Така е – потвърдил Орфей. – Но в морето разбрах още нещо – най-важно във всяко пътуване е завръщането…