Орфей е най-великият поет и певец на древността, най-известният от всички траки, обитавали нашата Родина. Той е син на бог Аполон, покровител на изкуствата, здравето и предсказанията. Майка му е божествено красивата муза Калиопа, вдъхновителка на словото и науката.Той прекарал детството си в родопските дебри и из плодородните поля на Тракия, по бреговете на бистрите Места, Арда и Марица. Животът му е изпълнен с невероятни приключения в света на хората и в света на боговете, дори и в подземното царство. Когато засвирел на лирата си светът застивал във възхита, и дори свирепите животни и лошите хора усещали в сърцата си любов и доброта. Умеел да спира бурите и пороите, да дава благодатен дъжд на зажаднелите поля, да налива класовете на житата и да обсипва с плод клоните на овощните дървета. Първите си подвизи Орфей извършил по време на похода на аргонавтите – млади герои, предвождани от Язон, които с кораба „Арго“ се отправили от тракийските брегове към далечната Колхида, за да намерят Златното руно и така да осигурят царската корона на своя предводител.

 

ЛИРАТА НА ОРФЕЙ

Йото ПАЦОВ

 Преди 3400 години

 След години скиталчества Орфей се завърнал в Тракия и най-напред се отправил към дома на Евридика, своята любима. Тя била една от нимфите – покровителки на дивата природа. Лицето и сияело като пълна луна, косите и падали като златен водопад, от очите и струяла синя ведрина като от горско кладенче, гласът и ромолял като ручей в цветна морава, цялата била като трепетна сърна от горската дъбрава. Посрещнала го с тиха радост, сложила го да седне в сянката на резедавата трепетлика пред къщичката си, и когато той взел в ръце прочутата си седемструнна лира, тихо се отпуснала в нозете му.Така започвала всяка тяхна среща – с вълшебните звуци на лирата. Той бил сплел струните и от първите лъчи на слънчевия изгрев, от мълниите на гръмотевични дни, от песента на вятъра в родопските дебри, от дъждовните струи на пролетни порои, от звъна на звездите в необятна лятна нощ, от тихия шепот на никнещите треви… Всички звуци на великата вечна природа се долавяли в неговите мелодии. А когато спрял да свири, тя го попитала:

-          По нашите места се чуха различни слухове за приключенията на аргонавтите по време на морското ви пътешествие. Сигурно много странни неща са ви се случили по онези далечни брегове?

-          Така е – отвърнал Орфей. – Едно от първите ни премеждия бе на остров Лемнос. Когато свалихме платната, прибрахме греблата и завързахме кораба за пристана, слязохме на брега. Посрещна ни царицата на острова Хепсапила с многобройна женска свита, всички облечени в бяло. Покани ни в двореца си, там жените отрупаха трапезите с ястия, девойки наливаха в потирите ни рубинено вино, други свиреха на флейти и танцуваха като пеперуди около нас. Другарите ми се упоиха бързо, някои заспаха, но аз усещах, че царицата има някакъв подъл план. А когато нейни робини донесоха наръчи билки и ги сложиха върху жаравата на жертвениците, ужким в чест на боговете, разбрах всичко. Тя искаше да ни омагьоса и упои с ароматния дим, да забравим за златното руно и завинаги да останем на острова. Тогава аз дръпнах струните на лирата си и запях за дълга, за мъжкото приятелство, за майките и бащите, за сестрите и братята, за любимите, които ни чакат да се върнем. Пръв се събуди от унеса си най-силният от нас, могъщият Херкулес, започна да буди и другите, разхвърля стражите, разби вратите и всички се върнахме на нашия „Арго“….

-          Много често удоволствията ни отклоняват от важните неща – промълвила Евридика. – Силата да следваш целта си е половината от успеха.

 

-          Имахме и други приключения по пътя си към Колхида – продължил Орфей. – Когато например минавахме край един остров, аз се сетих, че на него е заточен от боговете моят роднина, слепият тракийски цар Финей. Убедих другарите си да се отбием да го видим. Натъжихме се, когато видяхме в какво жалко положение пребивава той. На острова растяха хиляди дървета, отрупани с портокали, круши, ябълки, сливи, вишни, праскови и какви ли не още прекрасни плодове. Слепият Финей се луташе между тях, опипваше клоните, за да намери и откъсне плод. Но когато успееше, щом го поднесеше към устата си, налитаха три харпии и му го отнемаха. Така гладуваше той, потънал в сълзи, навсякъде сподирен от крилатите чудовища с глави на жени. Така го заварихме ние, набрахме му плодове, свалихме солена риба и маслини, хляб и зехтин от нашите запаси, и за пръв път от много време той успя да се нахрани. Аз свирех на лирата си и така държах харпиите далеч. А преди да си тръгнем, нашите другари Зет и Калаис ги прогониха от острова завинаги. В отплата слепият цар Финей, който беше и пророк, ни предсказа успех в намирането на Златното руно, с което ни даде вяра и сили за нашето дело.

-          Няма по-висока награда за стореното добро от благодарността – въздъхнала Евридика.

 

-          Но може би най-голям страх изживяхме при преминаването на Босфорските скали на входа на Черно море – продължил да разказва Орфей. – Това са два огромни чукара, черни и голи, които ту се раздалечават, ту се събират и се блъскат един в друг. Когато са разделени помежду им се втурва ивица разпенена вода и корабът трябва бързо да се шмугне между двете грамади. До преди „Арго“ десетки кораби бяха намерили гибелта си на това място сред водни струи, каменни отломки и искри от този чудовищен сблъсък. В един кафез ние гледахме гълъб, слепият пророк Финей ни бе казал да го пуснем между скалите, за да видим ще успее ли да мине. Успя, но в последния момент скалите се събраха и оскубаха пера от опашката му. Въпреки това мислехме, че сме обречени, ако влезем в този капан. Но тогава аз взех моята лира и дръпнах струните. Призовах западния вятър и той се отзова. Затъркаля по небето тежки сиви облаци, заплющя със светкавици, разтресе земята и небето с мощен гръм. Вихърът изду платната на „Арго“, огъна мачтите му, а моите другари като един натиснаха веслата. Корабът се втурна в отворилия се проход между скалите, порейки бялата пяна. Като бяла чайка като че за миг премина през грохота между черните чукари и излетя върху огледалната шир на спокойното море, което се простираше оттатък. Така се сбъдна пророчеството на Финей, и оттогава скалите спряха своето вечно движение, Босфорът остана отворен за всички мореплаватели. Пътят ни бе открит, Колхида ни очакваше…

-          Когато са в съгласие, природата и човекът могат да преодолеят всичко – казала Евридика.

 

-           Още преди да потеглим – започнал поредния си разказ Орфей, - чухме за коварството на сирените. Те с омайни песни примамвали моряците да тръгнат към тях, а там ги очаквали зловещи подводни скали, върху които корабите се разбивали и мореплавателите намирали смъртта си в морската бездна. И един ден по време на плаването ни към Колхида неочаквано вятърът спря, платната на „Арго“ увиснаха, въжетата се отпуснаха. Морето стана гладко като стъкло, всеки полъх замря, изчезна всеки звук. И в тази тишина изведнъж от морските дълбини долетя омайна мелодия, нежни женски гласове подеха песен, от която сърцата ни замряха. Като в сън мнозина се отправиха към греблата, нетърпеливи да тръгнат към онези, които пееха. Но ние с Язон се досетихме какви са тези гласове, и той ми кимна – вземай лирата. Взех я, застанах на носа на „Арго“, засвирих и запях за дивните долини на нашето отечество, за сенчестите усои, за бистрите езера и рибните реки, за бащините стада и майчините трапези… Така над морето се носеше моята песен и песента на сирените постепенно заглъхна. В този миг полъхна вятър, платната се издуха, опънаха въжетата и носът на „Арго“ започна да пори вълните на изведнъж разпенилото се море. Продължихме пътя си, като се питахме дали е вярно пророчеството, че щом някой кораб устои на песните им, сирените ще изчезнат в морската бездна. Сигурно е вярно, защото откакто ние устояхме, никой не е чул нищо за тях…

-          Песента е вечна, коварството – мимолетно, защото песента е родена от любов, а коварството – от омраза – казала Евридика.

-          Така е – потвърдил Орфей. – Но в морето разбрах още нещо – най-важно във всяко пътуване е завръщането…