ЛУДНИЦА

Разказ
Йото ПАЦОВ

Пощуряло е всичко в това дефиле – реката е на път да се избистри, но още влачи мътните талази на снежните планински води, бучи по бързеите и се бие с грохот в камъните. Пролетният цъфтеж e вече само в небето, бухналите в бяло и розово джанки са литнали в бахчата на белите облаци, нанизани на памучната връв на невидими самолети. На земята сред вятъра скрипти само крехката зеленина и пълзи по чукарите, набъбнала до пръсване от пролетна мъзга. А скалите! Щръкнали от двете страни на речното корито, червени и сини, някакви и всякакви, в зъбери и кули, скулптори и катедрали, слепи черни пещери, светли мостове, обелиски и сфинксове – дори думи няма в езика човешки да назове изваянията на хилядолетията. И като контрапункт на вечността по бреговете дребният свят на живота пъпли, пълзи, лази, лети, подхвръква, рее се и цвърти, пищи, пее, чурулика, грачи в неистов възторг от утрото на поредния майски ден. В локвите се къпят врабчета, кадънки като папагалчета шарят броеници по меката тиня, лястовички кълват калчица за гнездата си, синигери чоплят в храстите миналогодишните плодове на шипките и ронят цветовете им сред теменугите и лисичината…
Спирам на паркинга пред лудницата, тук съм, за да взема епикризата на мой съселянин, и още докато заключвам колата, връхлетян от цялата тази пролетна благодат на древното дефиле, усещам колко неуместни тук са колите, руините на някакъв стар бригадирски лагер с щръкнал на възбог пилон за знаме насред напукания циментов плац, мръсните жълти сгради на лудницата, средната от които с железни решетки на прозорците, жълтите пейки сред тъжните прашни кипариси, тъжните хора с избелели от многото пране развлечени болнични халати. Точно един от тях ме спира с мек жест на ръката и умолителен поглед, когато тръгвам по изронените плочки на алеята сред кипарисите към главната сграда:
- Господине, бихте ли ми отделили минутка?
Вече съм спрял, но преди да кажа и дума, той продължава:
- Видях, че имате часовник на ръката, затова ви спрях – да ви питам дали не бихте ми го подарили?
Опитвам се да скрия изненадата си, но вероятно все пак съм вдигнал вежди в почуда, защото лудият бърза да обясни:
- Вижте, господине, аз не винаги съм бил в лудницата, нали разбирате. Преди, когато още не знаеха и другите, и аз, че съм луд, бях пилот от гражданската авиация. Толкова ми липсва работата! Само си представете – полетът на километри над земята, планини с ледени върхове, топли морета, лъкатушещи реки, блясъкът на градовете нощем, срещи с хора – с хубави жени, с истински мъже, със семейства, които ти поверяват живота си! Може и да има по-желани професии, по-привлекателни занятия, но не и за мен! Разбирате ме, нали? И ми вярвате?
- Разбира се, вярвам ви – мънкам аз и се чудя каква връзка има тази тирада с моя часовник.
- Пък и този прякор – луд! Какво значи луд, господине? Седя тук и гледам – дойдоха на ръба на ей-онзи чукар момчета и момичета, с жълти и червени комбинезони, с въжета и куки, спускаха се по ронливата скала, далдисваха в пещерите, висяха над пропастта… Други докараха с мощни коли гумени лодки, пуснаха се по бързеите, водата ледена и яка, те гребат и не насмогват, обърнаха се, водата ги разпиля из талвега, бие ги във валовете – ужас! Ние тук си седим кротко по брега и ги гледаме, и се чудим – ние ли сме лудите?
Позасмивам се – има логика, светът извън жълтите сгради на лудницата е още по-голяма лудница, пък и отдавна вече съм наясно – лудостта е нормалното състояние на повечето хора, затънали в алчност и грандомания, в глупост и агресия, в пошлост и невежество… Нямам намерение да споделям тези си мисли с Пилота, но това не е и необходимо, той продължава, като за по-сигурно ме хваща за ръкава, говори напевно, почти в унес, меко жестикулира със свободната си ръка:
- Питате се – каква връзка има всичко това с вашия часовник, който се надявам да ми подарите. Ето каква. Само вдигнете поглед към небето и ще разберете всичко. Над това дефиле преминават едни от главните въздушни коридори на България. Виждате ли самолета, който се е отправил на изток? Той пътува или за Анкара, или за Багдад, или за Исламабад, или за Катар, или за Кувейт… Но за къде точно? Не мога да разбера, без да знам времето, в което преминава над нас. Опитвам се по слънцето да изчисля часа, но слънчевият часовник е неточен, освен това често има и облачни дни, звук се чува, но времето е мъртво, както и през нощта… Ето този пък пътува на север – към Москва, Киев, Санкт Петербург, Минск, Вилнюс, Хелзинки… Ако знам часа, лесно ще изчисля часа на излитане и така ще разбера за къде пътува, а това значи, че ще разбера и кой е в екипажа, ако самолетът е български, и ще мога да пожелая на добър час на приятелите, на колегите, да им пожелая меко кацане…
Пилотът се е развълнувал, говори разпалено, и вече сме привлекли интереса на седящите по пейките или скитащи наоколо хора с болнични халати. Неколцина се приближават и ни наобикалят, повехналите им безизразни физиономии се оживяват, очите им светват. В мен полека шавва притеснение, особено когато, издебнали паузата в задъхания монолог на Пилота те започват да се обаждат един през друг:
- Дайте му часовника, господине, вие още не сте луд, лесно ще си купите друг...
- Човек, не бъди скръндза, бълха те ухапала, за един часовник ли си...
- Той е луд, господине, няма нищо, само време, и него не може да измери...
- Часовникът ви е японски, господине, на него му върши работа, дайте му го, тъкмо ще си купите швейцарски...
В този момнт, пред тези хора с умолителни очи, поразен от тихата им настойчивост и от това застъпничество и грижа, аз вземам решение –откопчавам каишката и не само му давам часовника, но му го и слагам на ръката. Още не съм го закопчал, и лудите започват да ръкопляскат, отначало безредно, тихичко, после по-силно, в синхрон, и при това скандират:
- Сей - ко, сей - ко, сей - ко!
Пилотът е толкова щастлив, че не може да си събере усмивката, а по бузите му капят сълзи. Мен също нещо ме е затикнало в гърлото, но бързо се овладявам, поглеждам в сините очи Пилота и казвам:
- Честито!
- Благодаря ви, скъпи господине – казва той с достойнство и пак свежда поглед към часовника на ръката си. – Прекрасен подарък! Толкова скъп, толкова необходим! Но аз ви го искам не даром, господине, аз също ще ви подаря нещо голямо и хубаво!
- О, не е нужно, не се безпокойте – мрънкам аз баналности и се чудя какво ли може да ми подари този закъсал човек.
- За мен ще бъде удоволствие, господине! Кой е любимият ви празник?
- Втори юни, денят на Ботев – казвам аз. Сещам се, че дотогава има още две седмици и че по това време аз ще бъда в чужбина.
- Денят на Ботев – повтаря пилотът. – И на загиналите за свободата на България. Днес аз ви подарявам този ден, този празник. Само за вас! Да ви е честит!
- Благодаря! – казвам аз, и след като си стискаме ръцете бързам да вляза в административната сграда – часовникът е подарен, а разговорът се отплесва в непонятна за мен посока, затова чевръсто се спасявам от своите събеседници.
След половин час съм приключил и излизам от главния вход, стиснал в ръка папката с медицинските документи. И едва не се спъвам на равното, защото мощен мъжки хор изревава от лявата ми страна:
“Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми... Бум!”
Гледката е невероятна – пред съседната жълта сграда насред двора с пръчка в едната от разперените си ръце е застанал Пилота, в случая диригент, а от всички прозорци през решетките висят боси крака и голи ръце, и тактуват кой как може ритъма на марша. Залепили са и лицата си за железата, и пеят така, че ще им се скъсат вратните жили:

“... и "Радецки" гордо плува
над златни вълни.

Но кога се там съзирва
Козлодуйский бряг, (Бум!)
в парахода рог изсвирва,
развя се байряк.

Млади български юнаци
явяват се там, (Бум!)

на чела им левски знаци,
в очите им плам.”

Едва сега успявам да видя, че под прашните кипариси са се наредили десетина-петнайсет луди в разноцветни дрипави халати или просто по раирани пижами, опънали гърди и изопнали ръце в стойка “мирно”. Но държат тояги! Разбирам какво става едва когато най-близкият до мен, черновежд младеж, командва:
- Мирррно! За среща отдясно, за по-о – чест!
Сръчно и похватно, в пълен синхрон лудите – българи, цигани, турци, всякакви – прихващат с две ръце тоягите и със заучено движение ги изправят пред гърдите си – и шотландската гвардия на кралицата не би могла да го направи по-добре. Пристъпвам пред този невероятно нелеп и до сълзи трогателен почетен караул, черновеждият козирува на голата си ръбеста глава и рапортува:
- Господин Сейко, почетният караул за издигане на националното знаме по случай Деня на Ботев и на падналите за свободата на Отечеството е строен! От строя отсъстват само загиналите за свободата на България и тия, дето ги пратиха снощи в изолатора! Командир на караула - запасен ефрейтор Карамитев!
Козирувам му и аз – така се докара работата, няма накъде, по прозорците продължават да пеят, но вече са взели и канчета, и алуминиеви чинии, и тропат с тях в такт по решетките:
“... - Аз съм български войвода,
момци ми са тез, (Бум!)
ний летиме за свобода
кръв да лейме днес.

Ний летим на България
помощ да дадем(Бум!)
и от тежка тирания
да я отървем...”

Сега едва долавям, че заглушен от марша се прокрадва и друг звук – мъчително скриптене и стържене и когато поглеждам към плаца на бившия бригадирски лагер разбирам причината му. Там, до ръждясалия пилон на ръждясалото стоманено въже двама от лудите са закачили трикольора и сега го вдигат бавно и тържествено с почти непоносимо скърцане. Ефрейтор Карамитев се е обърнал натам и продължава да отдава чест с ръка до слепоочието, аз също се изпъвам в стойка мирно и стоим така пред тоягите на почетния караул, докато знамето най-накрая стига върха на мачтата, скърцането престава, вятърът изплющява във флага и зад нас с още по-голям подем, разчленено и мощно, повторено стократно от скалите наоколо ечи:

“А дружината запява
песен зарад бой
и байряка се развява
гордо с лева свой.

Парахода веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:

- Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята цалунете,
дето ще да мрем!

И от радост упоени
пред левския стяг
всички падат на колени
на светия бряг.”

Свърши песента, свърши церемонията. Пак ме наобиколиха Пилота, Ефрейтора, знаменосците, гвардейците. И ме питат:
- Хареса ли ти, братко?
А на мен очите ми пълни със сълзи и сърцето – с обич. Казах им, каквото можах, без да хлипам.
И когато се изкачвах завой след завой по стръмнините, за да изляза от дефилето на лудницата в нормалния свят, се чух да пея:

“...Ний във битки не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи-
гладни сме за бой!...”