ПРЕЗ ВИРЧЕТО КЪМ ВАЛЧЕТО

 

                                                          Разказ от Йото ПАЦОВ

   

  "През вирчето към валчето" - така си пееше Ванчо Жулето, яхнал върху едно чердже острия гръб на магарицата Ружа. Горд - майка му Геката като никога му разреши да облече старата брезентова немска винтяга на баща му, защото ръмеше тих пролетен дъждец, под който земята и реката набъбваха и се пълнеха с мирис на върбова мъзга, улицата лъщеше като следа на огромен лигав охлюв, а мокри врабци и лястовици накокошинени чирикаха и цвъркаха под стрехите. В десницата си стискаше дървената дръжка на котлеварка с кокоша манджица, в лявата държеше едновременно месалче с питка и полупци и повода на Ружа. Нахлупил накриво каскетчето, закопчал винтягата до брадичката си, язди Ванчо към Лешница да занесе ядене на татко си, който днес реже лозето им там, завива по Шагерската улица, която сега се казва "Христо Ботев", и понеже не му се обикаля по моста ще мине направо през реката към големия камък до ниската пещера отсреща - на него викат Валчето - та затова си и пее:

    - През вирчето към валчето, през вирчето към валчето - и е много горд, защото е постигнал такава безупречна рима, но за да го разберете, трябва да сложите правилно ударението и в двете думи на "е", както правят ъгленчани. Пее му се на него, на Ружа пък и се играе, та стиска и опъва повода яко да я държи в пътя.

   Спускат се по брега къде в тръс, къде с подхлъзване и Ружа нагазва във вадата. После прерушват ракитите, червените пръчки ги шибат с тежки капки - много важно, той е с винтягата, дето нито вода я мокри, нито огън я гори, нито тръни я късат. Нагазват във вира, отляво Горния мост е надвиснал над Вита и трите му свода са като тунели към дъждовната пелена оттатък. Гази Ружа, Ванчо посвива крака да не намокри обувките си, минават. И когато по хлъзгавото слазало до Валчето /с ударение на "е", нали се разбрахме!/ се качват към ливадата, Ванчо вижда по брега към тях да препуска яко магаре - Марко на Васата Василчовски, озъбен и хриптящ от нетърпение, а какво мисли да прави си личи по някои вторични полови белези и най вече по някои много внушителни първични. Вкопчва се той в повода, бие с пети тумбака на Ружа, но тя оставя усилията му да я пришпори без никакво внимание, повила е врат към неочаквано изпратения и от пролетта ухажор, защото и нея в този миг я е сполетяла благословията на любовта от пръв поглед. Вкопава копита Ружа в калната трева, запъхтяния Марко без никакви увертюри се озовава отзад и ловко я възсяда, въпреки псувните и крясъците на Ванчо, и предните му копита улучват огромните брезентови джобове на винтягата. Така Жулето се озовава смазан между двамата, почти сплескан от смрадливата потна нежност на Марко, от козината на животните се вдига пара, легнал е на гърба на Ружа, гръбнакът и шава и размества ребрата му, под ребрата на Марко кокалите му пращят, гривата и влиза в очите и устата му, но той предано не изпуска котлеварката и я крепи с протегната настрани ръка, а с другата, без да пуска месала и повода, се опитва да откопчае бакелитовите копчета, та ако може да се изхлузи от винтягата, в чиито джобове е глобнал копитата си Марко. Почти е смазан от мощните тласъци, но още не е изпитал най-страшното - понесен във вихъра на магарешката си страст Марко в сюблимния миг с хриптене го захапва нежно за врата и Ванчо се смръзва от ужас, усетил, че само след секунда фаталният любовник ще му откъсне главата.

    Разминава му се, слава Богу. С ритане и блъскане Марко най-сетне успява да скъса джобовете и с облегчение се свлича от магарицата. Ванчо лежи още миг, после, все още без да вярва, че му се е разминало, се изправя и чува как пукат разместените му кокали. Чувства се сдъвкан и изплют, и то си е така. Подскача от ужас, когато чува победния рев на Марко, но вложил целия си възторг от победата на любовта в безкрайна ария с много хълцане, хриптене и нежни трели на хлабав банциг, Марко най-после млъква, загърбва любимата си и посяга към мокрия пролетен трънак. Ружа тръсва глава, за да премести опияненото си съзнание от висотите на осъществената нега в дъждовната реалност. Котлеварката е непокътната, месалчето също, Ванчо тъжно оглежда опустошенията по винтягата с провиснали отпрани джобове, деква на Ружа, злобно я ритва с пети в тумбака, защото знае какъв бой ще го дере бай Петко за съсипаната дреха.

    Тръгват.

    И пролетта върви покрай тях.