АЗ СЪМ ТУК

Разказ от

Йото ПАЦОВ
/На снимката - Цеката и Ханко/

Ето - отпуши се. Че то си беше жива мъка - кръстосваме по черните пътища покрай кукурузи и слънчогледи, и най-вече покрай стърнищата, и в ушите ни звъни призивен и предизвикателен вик:

- Аз съм тук, аз съм тук!

За който не знае - така вика пъдпъдъкът през лятото, обозначава се един вид, но тръгнеш ли да го дириш - ще хванеш Михаля. То е пъргаво пиле, бегач от класа, шмугва се в кощрявата, гледа те подигравателно през преплетените треволяци и току пак се обади: "Аз съм тук, аз съм тук...". А ти, ако си немаш работа и му уйдисаш - може и да замръкнеш, без да си зърнал и перце от крилце. Затова сега казвам - отпуши се. Слънцето напече баирите на изток, облаците възвряха, стърнището лъсна с милионите кристали на росата, Ханко откачи Хектор от повода и му рече приятелски:

- Дай!

Няма глезотии, тръскане на крака, пръхтене и подвиване на опашка - Хектор си знае работата. Чевръсто снове в щира и троскота, нищо, че е прогизнал още от първите крачки, рови с нос из омекналата от росата жълта слама, и тъкмо когато вече сме прихванали пушките и сме затаили дъх - застива. Предният крак е сгънат грациозно, опашката е изпружена, главата е сведена - Хектор за миг от живо и весело куче се е превърнал в каменно изваяние, но то е само до мига, в който Ханко тихо, но с напрежение в гласа му виква пак, но този път почти шепнешком:

- Дай!

Като освободена пружина Хектор се спуска напред, като изстрелян от тетива пъдпъдъкът излита нагоре и встрани, крилата му пърпорят неистово, докато изстрелът на Цеката го събаря в острото стърнище. Хектор вече е при него, рови в тревата, намира го, подхвърля го, за да го прихване с уста по-добре, и го носи на Ханко. Цеката се засмива тихичко, както той си го прави, но Ханко е железен - подхвърля му пъдпъдъка, Цеката го обесва на висулката, зарежда и казва:

- А сефте!

Тръгваме пак след пъдпъдъчите песни, слънцето е хванало коловоза си през лятното небе, и далеч преди да прехвърли Балкана патрондашите ни вече са олекнали, а висулките са натежали, Хектор едва насмогва да повтаря в някакво опиянение този невероятен ловен спектакъл - търсене, стойка, дай, изстрел, намиране, носене... Не му омръзва, не ни омръзва и на нас, но по висулките ни вече тегнат по десетина пъдпъдъка, и Ханко дава команда:

- Другото - за лакомите. Хайде, дружина!

Стигнали сме края на безконечната нива, зад черния път започва друга, но ние възвиваме към колите, въпреки че от отсрещното стърнище звучи призивното:

-Аз съм тук, аз съм тук!

Ние също. Дай Боже - завинаги.