Материалът е публикуван във в. "Сега", бр. 223/22 септември 2018 г.

ПЕТ ИСТОРИИ ОТ ЙОТО ПАЦОВ

ЪГЛЕН. В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

Преди няколко години смених изкушенията на столицата с удоволствията на селския живот. А моето село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Хората, като ги погледнеш – всякакви, като навсякъде. Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракия, биенето на прасета в див и питомен вариант и ловенето на риба увенчава битието на автентичния ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато още четиригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите „Аз, дедо, като бех моряк…“ ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:

-           Ей, аркадаш, влез да видиш как заметува моя! - и в очите му блестеше върховна гордост.

Това май предопредели и професионалния ми път в живота – журналистиката. При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече трета ракия, НакатаДончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение да разкаже своя вариант протяга ръце към него и стене почти в несвяст:

-           Млъкни, ще се спукам!

Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще разкажеш на нея. Пък и това, което слагаме на масата вече е все с вкус на оскъдица и мизерия, но което разказваме не се влияе от потребителски кошници и инфлационни индекси…

Занимаването със заметуване от ранна младенческа възраст често, както при мен, определяше и жизнения път на някои наши съселяни, а и основните им умения. Христо Вълков - Пурека например бе стигнал до такива висоти в това изкуство, че когато в ролята си на партиен секретар в Комитета за култура трябваше да напише годишният отчетен доклад и ние изразихме обяснимо безпокойство дали ще се справи, той махна пренебрежително с ръка:

-           Нема страшно, аз доклад за култура и от бобено зръно ще спетърам!

ЧЕРНОБИЛ. ИЗКУШЕНИЕТО НА УЖАСА

В средата на май 1986 г. бяхме в командировка в Киев. При тръгването от България имахме вече смътна представа за случилото се в Чернобил на 26 април, и още във влака решихме да се доберем до повече информация за тази трагедия. В зоната на Чернобил влязохме с кореспондента на българското радио Любен Антонов на 20 май – т.е. три и половина седмици след взрива. Колегите от киевската телевизия ни разказаха каквото знаеха за трагедията, така че бяхме наясно с радиационната опасност, но неустоимо беше изкушението да сме първите чуждестранни журналисти там. После, когато видяхме мъртвия Припят, Гудзевати, Гавронщина, други села, когато се срещнахме с момчетата – милиционери, пожарникари и военни, които умираха в болницата в Макаров, ни стана истински страшно. Но продължихме да диктуваме информациите си. В българската преса излизаха откъслечни съобщения от тях, но агенции като ЮПИ и Ройтерс публикуваха пълния текст.

Първото, което видяхме, бяха военните камиони-цистерни, които миеха пътищата, вероятно за да отстранят радиоактивната прах. Това бяха мобилизирани войници - запасняци, призовани специално за тази работа. На нашата кола, която ни предостави българското консулство в Киев, се вееше българския трикольор. Когато ни видя, едно момче с пехотна униформа буквално ни препречи пътя с камиона си, скочи от кабината и на архаичен български започна да ни говори: – "Братя българи, от дека сте, айде да си хортуваме!". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа неща, които след това видяхме и с очите си - в тези части бяха мобилизирани българи, гагаузи, татари, молдовани... После бяхме по селата - там хора вече нямаше, така че слизахме от колата, влизахме в къщите... Приличаше ми на някакво виртуално мародерство, срам ме беше. И сега настръхвам, като си помисля за тези хора, които са били принудени за минути или часове да изоставят дома си, живота си... И друго, което се набиваше на очи – живели бяха в изключителна бедност, непозната в България по онова време. Та впечатленията ми са отчайващо грозни, особено на фона на безсрамната демагогия на местните власти, които правеха всичко възможно да ни убедят, че не се е случило кой знае какво. Например когато влязохме в Макаров – пуст град, в центъра пред културния дом беше опънат голям плакат „Ласкаво просимо” – „добре дошли“ на украински, а под плаката две майки се разхождаха с колички в тази замряла пустош. Изумих се, реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма бебета. Каква беше моята изненада, когато се приближихме и видяхме, че в количките има бебета!

В болницата в Макаров се срещнахме с момчета, милиционери и пожарникари, които живееха последните дни от живота си, умираха от лъчева болест, след като съзнателно се бяха жертвали, за да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали ранени и мъртви другари... Помня, че имаше един младеж на 22 години, той знаеше, че умира, беше от Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих отишъл до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да и казваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи после".

ГАНГ. НЕБЕСНАТА БЛАГОДАТ

В първите години на новото хилядолетие се озовах на най-многолюдния религиозен празник в историята на човечеството – Маха Кхумба Мела в Индия. В околностите на Алахабад се бяха събрали около 90 милиона души…

Нагазвам в кафявата вода, размътена от милионите нозе на хората около мен. Мъжете са само с препаски, жените – задължително със сари, децата – голи и невероятно щастливи, въпреки че водата е студена и аз настръхвам. Плитчините се простират на повече от 500 м, а в края им са закотвени лодки. Около мен хората са коленичили или седнали във водата, кланят се, като потапят и главата си, пеят и говорят в скороговорка мантри, децата се гмуркат и плискат. Продължавам към лодките, откъдето облечени в тютюневи униформи войници, въоръжени с автомати “Томпсън” от началото на миналия век, махат с ръце и ми викат нещо. Това е отцеплението – те пазят да не се навлиза в талвега на реката, защото Ганга взема своите жертви тук всеки ден. Ето го Сангама – откъм мен е жълто-кафявата вода на Ганга, която в средата на талвега се среща с яснозелената вода на Ямуна. Виждам го на около триста метра от мен, но трябва и да го почувствам, затова се пускам от хлъзгавото бамбуково гребло на гемията и плувам натам, към линията между кафявата и зелената вода, защото точно там се влива и небесната благодат, донесена от незримата Сарасвати. Чувствам се лек и вдъхновен, много бързо стигам линията на сливането. И тук се стряскам така, че спирам да плувам – усещането е като от електрически удар, аз нямам понятие за физическото естество на това чувство. Разлика в температурата на по-топлата Ганга и по-студената Ямуна? Психологически феномен от постигането на заветна цел? Или все пак – небесната енергия на Сарасвати? Тук всичко е възможно. С изненада разбирам, че въпреки объркването си не съм потънал, възстановявам дишането си и тръгвам обратно. Спокойствието отново е в мен, заедно с удовлетворението – нещо се случи. Ето защо съм тук. Да ми се случи точно това. Сангамът ме прие. Пак греба към лодките, вече на километър от мястото, където влязох в талвега. Облегнати на бамбуковите мачти ме гледат същите тютюневи чернокожи момчета с автомати и ми се усмихват. Когато приближавам, ми подават гребло и ме изтеглят на палубата. Тупат ме по мокрия гръб, разглеждат миниатюрното разпятие на гърдите ми, питат “Кристос?”, и когато отговарям утвърдително, сключват длани за поклон пред челата си. Всеки човек е храм на своя Бог, а Бог е един за всички хора. Събирам и аз длани пред челото си и им се покланям по тяхному...

БЕРКОВСКО. ЖИВОТЪТ Е ПИСАТЕЛ

В началото на 70-те работех в Агенция по печата „Новости” и по инициатива на Йордан Радичков моя шеф Николай Никитушкин и аз бяхме поканени на лов в едно село близо до Берковица. Помня пълната луна, огъня близо до една плевня извън селото, в жаравата на който домакините заровиха подницата с питата и сложиха скарата, помня и лицата на Емилиян Станев и Йордан Радичков в отблясъците на пламъците, вяло поддържащи вечния си спор за това кой е по-голям ловец от двамата. Тогава от тъмницата край нас изникна дрипава фигура с черно лъскаво лице, стар циганин с бели зъби, светнали в усмивка:

- Ей, хора, дайте една пушка и малко джепане, да гръмна тая луна да се не блещи, че не дава на циганчетата да спят, все гледат що шаваме с майка им под чергата...

Засмяхме се, сглобихме едно чифте и му го дадохме с един патрондаш изостанали от пъдпъдъчия лов патрони...

Така ще запомня тази далечна вече нощ – тъмния силует на порутената плевня, пред която заметнати с черджета са се скупчили циганчетата, ние около огъня, кой с цигара, кой с манерка с вино в ръка, а на двайсетина метра от нас циганина, вирнал пушката към луната пълни небето с пъдпъдъчи съчми...

Та като видя сега сипаничавото сигурно от изстрелите лице на месеца, все за тогава се сещам, и си спомням фразата, която Емилиян Станев каза, взрян в циганина:

- Няма по-велик писател от живота...

БАЛКАНЪТ И БЛИЗНАЦИТЕ

С Дончо Цончев посред дебела зима сме на прасета в Троянско някъде, сняг до пояс, студ свиреп. Направили сме две гонки, смръзнали сме се по пусиите – в гората нищо не шава, кучета и гоначи не могат да изгазят долищата. Тръгнахме да се прибираме с джипа. Тъкмо Дончо разпаса патрондаша и шофьорът наби спирачки – диря. Голям нерез наскоро пресякъл пътя. Скочи Дончо, вкара в първата цев бренеке, ама май не му се вярваше кой знае колко, че ще стигне глигана, та сложи в другата ситен патрон някакъв – да удари поне някоя сврака, та барем да гръмне този ден. Тръгна. После разправя - по едно време се усетил, че е сам – никой не тръгна след него. И като завил по дирята към дола, изведнъж го видял – глиган като биволица, чер и бял от снега, стои до една дъбица и го гледа в очите. Дигнал  за миг пушката Дончо и забил бренекето в плешката му. Нереза клекнал от изстрела, изхвърлил се като на пружина и потънал в дола. Пристъпил Дончо да види какво е направил, и гледа – кръв по снега, кръв в дирята, а в кората на дъбицата  лъщи неговото бренеке. Ами сега? Че трябва да го добива – трябва, ама с какво? Помислил, извадил ножа и изчоплил куршума от кората. А той сериозен куршум, от руските “Байкал”, месингов. Изсипал Дончо сачмите от ситния патрон, вкарал на тяхно място куршума, подгънал колкото може с ножа ръба на патрона и го глобнал в първата цев. Тръгнал по кървавата диря из дола, и след десетина минути вдясно изпращял храсталака – те ти го нереза, уема по нанагорнището. Пак дигнал пушката Дончо, повел го, гръмнал, и този път нямало празно – паднал като отсечен. Претичахме ние, наобиколихме животното, Дончо клекна за снимка и тогава един от по-младите викна:

- Ей, хора, тоя е друг, я гледайте къде свива кървавата диря!

И вярно – тръгнахме по нея и след трийсетина метра намерихме първия глиган, по който Дончо стрелял, издъхнал по-нататък в дола...

- Та така – с един и същи куршум два глигана гътнах – разказваше после Дончо. – Но да ви кажа, в тази история имаше и нещо кармично – и двата по двеста кила, и глигите им по двайсет и осем сантиметра, и двата еднакви откъдето и да ги погледнеш, и двата с еднакво бяло петънце на върха на левото ушо – близнаци, значи. Така им било писано – от един и същи куршум да паднат...

ЖИВОПИСНИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА ХРИСТО КРАЛЕВ

Йото ПАЦОВ

Големите творци сами създават света, който обитават. Той често е на границата на човешкото познание, но често ги и надхвърля, за да ни позволи да надникнем в онези духовни пространства, в които законите на битието и представите на човека избледняват в почти непоносимата светлина на духовното извисяване. С особена страст това прави и Христо Кралев, който дава зрим образ на космическата хармония, без при това да напуска мистериалната територия на българската душевност и традиция. Да се постигне това със средствата на фигуралната композиция е като да стигнеш протуберансите на Слънцето с крилете на Икар, но той го прави, при това, за разлика от Икар, успешно.

Пространствата, в които щедрият талант на Христо Кралев прави живописните си открития, е лесно да бъдат намерени – той самият ги е обозначил в емблематичния си цикъл за стихиите на земята, водата, огъня и въздуха. „Стихия на земята” е миниатюрна по размери, но огромна по смислов обем панорама на оплодотворената от човека планета, където централната фигура е символното начало на сливането между жената и земята – един необичаен, но много въздействащ прочит на мита за земята-майка, разказван от зората на човечеството в образи като тези на Вилендорфската и другите кроманьонски Венери. „Стихия на водата” с жеста на ръцете ни подсеща за броенето на пари и за поговорката за Гергьовския дъжд, в който всяка капка е жълтица – и как да е иначе, след като физическата основа на живота ни е предимно водата. „Стихия на огъня” със своя парещ колорит прави предметна връзката, за която ни говори „Изумрудната скрижала” на Хермес Трисмегист за еднаквостта на това, което е Горе и това, което е Долу – горе с огнените коне от слънчевата колесница, долу с нестинарските мистерии на българката. „Стихия на въздуха” гърми в медните тръби на духовия оркестър, в който полъхът на вятъра и полетът на птицата пораждат усещането за вечно движение и незрима мелодия.

Общо взето в работите на Христо Кралев отчетливо се проследява очевидната двупластовост на човешкото съществувание – епицентърът на творческия акт е сакралното, мистичното, окръжено от битийното, като и двете стигат до епичното. Това е възпяване – на „Хлябът”, на „Изгрева”, на „Извора”, на съня на Луната… Цикличността на сезоните в нашите средни ширини в тези творби далеч надхвърля рамките на годишните времена и се превръща в апотеоз на тържеството на човешкото начало в обитавания свят с неговите неизменни атрибути – „Сезони”, „Скреж”, „Зимата”, „Жетварска песен”, „Лято”, „Бяла тишина” … Една друга тематична група създава усещане за историческа и духовна безкрайност – „Пълнолуние”, „Тракийска земя”, „Спомен за Рая”, „Жега”, „Цветница” …

Христо Кралев напълно пренебрегва модерните теми на технологичната цивилизация с нейната рационална атрибутика, защото територията на творчеството му е българската вечност, където конюнктурното и епизодичното са само лъскава и кичозно ярка опаковка на често лишени от истинско съдържание и стойност бързопреходни миражи. В същото време перфектната му живописна техника постига степени на въздействие, в които очите са само средство, емоциите – само повод, разумът – само начин за непосредствено възприемане на създадения от него неимоверно богат и дълбок свят на вечния човек.

И още нещо - физическата форма на творбите постига чрез използването на архитектурни /в някои случаи – антропоморфни/ елементи една допълнителна монументалност, която  ситуира живописния разказ в епицентъра на човешкото мироздание.

И ако човек наистина непредубедено и с открито сърце и чиста душа възприеме тази очарователна и дълбока живопис, непременно ще възкликне като мен:

-          Благодаря, че Господ ме дари с възможността да те срещна, Христо Кралев!

БЛИЗНЕТА

Разказ

Йото ПАЦОВ

Цеката и Цанка се прибраха в Ъглен на Богоявление, когато цялото село бе струпано на брега на Вита, при Цаловските върби, да вади кръста. Старият поп Петко, царство му небесно, навремето хвърляше в замръзналия вир сребърния кръст, с който служеше, голите мъже по половин час трошеха леда и далдисваха да брабарат по дъното, докато го извадят. Сега отец Евгений хвърляше дървен кръст, който не потъваше, та да е по насгода да го стигнат и извадят, та никакво далдисване не ставаше, само газене и плуване. Ама празникът си е празник, и когато Цеката и Цанка спряха на площада да си напазаруват, разбраха от магазинерката Мая, че всички са на Цаловските върби. Възвиха и те натам, спряха до трафопоста при Пепи Парашутката, където на масичка и на няколко пейки бяха наредени чайници с греяна ракия и чинии с нарязано кисело зеле за оказване на първа помощ на героите, които вадеха кръста, и влязоха сред хората да гледат и те. Случиха тъкмо навреме да видят как попът възсука ръкава на десницата си, замахна и запрати кръста в средата на вира, и в същия миг десетината юнаци се хвишнаха кой направо от брега, кой от полегналите във водата върби, обрамчени от плетеницата на тънкия лед. Настана плуване, пляскане и пръхтене, пръв до кръста стигна Мето Въджишки, и веднага някой от другарите му натисна главата под водата, а в тълпата на брега освен ръкопляскания се чуха и отчетливи пожелания за майка му циганска. Е, пуснаха го да изплува, наизлизаха от водата настръхнали и посинели, завиха се кой в каквото и пристъпиха към благинките пред Пепи, която започна да пълни подложените чашки от дебело стъкло. Включиха се и зяпачите, и попа, и кметицата, та си стана едно всенародно веселие, в центъра на което, все още гол, по плувки, мокър и щастлив, с гъша от студа мургава кожа и белозъба усмивка се опиваше от триумфа си Мето. В едната си ръка държеше кръста, в другата – чашката, та благославяше насъбралите се с едната или с другата, както му идваше отръки. И като видя наедрялата Цанка, която трябваше до месец да роди, пристъпи до нея и сложи кръста на корема и, та и бъдещото бебе да отвземе от ледената и светла благодат на този ден.

А след месец Цанка близни две момченца. Обади се от болницата в Луковит на Цеката, той пощуря, сглоби пушката, изскочи в двора и гърмя, докато имаше патрони в патрондаша, а наоколо като разноцветни свещици димяха в снега празните гилзи. Другарите му не се забавиха, надойдоха с шишета и мезета, насядаха, и се почна. Не можеха да се начудят и те, и Цаката – как така преди два месеца докторите бяха казали, че бебето е едно, момченце, а сега се пръкнаха две! Случилото се изискваше незабавен компетентен анализ, и никой нямаше намерение да го отлага, затова Тачо Кашмерски, като женен за медицинска сестра, демек – на ти с медицината - откри пренията:

- Като ги е гледал доктора с оная машинка сигурно са били едно зад друго, та ги е взел за едно!

- Да бе, скрило се е, те на жмичка са си играли там! – удря контрата Вальо Витски.

- Ами ако са се били слепили като ония, сиамските близнаци, а пък после са се разделили? – пита нерешително Васката Драгански, той още е ерген, не ги разбира тези работи.

 - Слепените са си слепени, тех после докторите ги делат, гледат и броят – два крака на това, два – на другото, две ръце, две очи, две уши – всеко да си има комплект, после режат, шият и ги пускат да си живеят поотделно – светва с начетеност Шошата.

- Не е такъв нашия случай – казва Цаката. – Казаха едно – родиха се две, егати докторите!

- Случват се такива неща, Божа работа е то, докторите предполагат, Бог разполага! – казва Вальо Витски, сам удивен от богословското си прозрение.

- Ей, верно бе, нали виде как Мето и сложи кръста на тумбака, помниш ли! – възклицава Тиката Альов. – И баш на Водици!

Както е известно, чудото обяснява всичко и не се нуждае от доказателства, затова пращат Драганския да вика Мето, та да го черпят за участието му в изпълнението на божествената промисъл. Той пристига запъхтян, Васката по пътя вече му е казал какво чудо е станало, и той преди още да честити на Цеката близнаците, вика от вратата:

- Ей, хора, ми кръста е у нас, поп Генчо ми го даде се за мен! И каквото са ми напращели четири овчици, още довечера ще ги пипна с кръста!

- Да бе, ей, човек, мини през нас, че кравата ми е телна! – вдява идеята Тачо Кашмерски. – Па и кокошките можеш да ливосаш с кръста, че им слабо носенето нещо...

- Ти така и пари можеш да изкараш – обажда се прагматично Шошата. – Ако стане де.

- Никакви пари! – отсича Вальо Витски. – Това е от Бога, кръст е това, не ти е лисица някаква или друга гад, та да сбираш яйца с кожата и дрипава, както миналата пролет!

- Аз да не съм некакъв изедник бе, Вальо – обижда се Мето. – Лев нема да зема от никого, само да се напълни селото с близнета, та да видим и ние бел ден!

Още на другия ден Мето Въджишки с кръста, който е вързал с тънък синджир на врата си, напълно забравил, че всъщност е мюсюлманин, обикаля снощните си сътрапезници, влиза из обори и кошари, курници и кочини, слага кръста по главите и където дойде на дърпащите се животни, говори нещо, от което се разбира само:

- А дано, дай Боже, да близниш, да се не яловиш, лошо нищо да нема, само да е здраве и берекет...

Научават се и други, викат го, канят го, и когато се прибира привечер вкъщи телефонът му звъни до среднощ...

А когато близниха първите благословени от него овце, когато и кравата на Тачо Кашмерски отели две теленца като писани – Преслава и Емилия, започнаха да го канят и в Садовец, и в Дерманци, и къде ли не, да идват с коли да го вземат, и той не отказва, като е свободен, разнася кръста на синджира, където и да ходи, но то се не носи, не можеш заман на всички да слугуваш... Затова един ден скова едно сандъче, окачи го на вратницата си и в него изправи кръста – който иска – да заповяда с добитък ли, с бременна жена ли, с каквото обича. Идваха хора и с пари, пипаха ги с кръста, но не се доказа, че парите могат да близнят като овцете.

Така до напролет животинското поголовие в околията се удвои. По едно време кръстът изчезна от вратницата на Мето, но на другата вечер си беше пак на мястото – разбра се, че от Тодоричане го били взели да обиколят народонаселението и добитъка му, и си го върнаха, колкото и да е чудно. Така кръстът мине - не мине време и пак замине нанякъде, но винаги се връща, защото и други чакат, голяма нужда се яви от близнене на всичко, пък и как иначе да насмогне българинът или циганинът примерно на масрафа си без чудо и без Божия намеса? Нема начин. И затова стои си кръстът на вратницата на Мето, и ако имате нужда от близнета – деца, ярета, магарета или каквото там се ражда – заповядайте, нема проблем.

А Цанка и Цеката кръстиха едното си близне Марин, на дедо му Марин, бащата на Цеката, а другото – Методи, на Мето Въджишки. Та той ходи да пита поп Генчо като е от друга вяра и друга боя дали има пречка малкото да му вика кръстник, като порасне.

Доколкото разбра, май няма.

http://www.nabore.bg/statia/smartta-na-goliya-980-33

АЗ СЪМ ТУК

Разказ от

Йото ПАЦОВ
/На снимката - Цеката и Ханко/

Ето - отпуши се. Че то си беше жива мъка - кръстосваме по черните пътища покрай кукурузи и слънчогледи, и най-вече покрай стърнищата, и в ушите ни звъни призивен и предизвикателен вик:

- Аз съм тук, аз съм тук!

За който не знае - така вика пъдпъдъкът през лятото, обозначава се един вид, но тръгнеш ли да го дириш - ще хванеш Михаля. То е пъргаво пиле, бегач от класа, шмугва се в кощрявата, гледа те подигравателно през преплетените треволяци и току пак се обади: "Аз съм тук, аз съм тук...". А ти, ако си немаш работа и му уйдисаш - може и да замръкнеш, без да си зърнал и перце от крилце. Затова сега казвам - отпуши се. Слънцето напече баирите на изток, облаците възвряха, стърнището лъсна с милионите кристали на росата, Ханко откачи Хектор от повода и му рече приятелски:

- Дай!

Няма глезотии, тръскане на крака, пръхтене и подвиване на опашка - Хектор си знае работата. Чевръсто снове в щира и троскота, нищо, че е прогизнал още от първите крачки, рови с нос из омекналата от росата жълта слама, и тъкмо когато вече сме прихванали пушките и сме затаили дъх - застива. Предният крак е сгънат грациозно, опашката е изпружена, главата е сведена - Хектор за миг от живо и весело куче се е превърнал в каменно изваяние, но то е само до мига, в който Ханко тихо, но с напрежение в гласа му виква пак, но този път почти шепнешком:

- Дай!

Като освободена пружина Хектор се спуска напред, като изстрелян от тетива пъдпъдъкът излита нагоре и встрани, крилата му пърпорят неистово, докато изстрелът на Цеката го събаря в острото стърнище. Хектор вече е при него, рови в тревата, намира го, подхвърля го, за да го прихване с уста по-добре, и го носи на Ханко. Цеката се засмива тихичко, както той си го прави, но Ханко е железен - подхвърля му пъдпъдъка, Цеката го обесва на висулката, зарежда и казва:

- А сефте!

Тръгваме пак след пъдпъдъчите песни, слънцето е хванало коловоза си през лятното небе, и далеч преди да прехвърли Балкана патрондашите ни вече са олекнали, а висулките са натежали, Хектор едва насмогва да повтаря в някакво опиянение този невероятен ловен спектакъл - търсене, стойка, дай, изстрел, намиране, носене... Не му омръзва, не ни омръзва и на нас, но по висулките ни вече тегнат по десетина пъдпъдъка, и Ханко дава команда:

- Другото - за лакомите. Хайде, дружина!

Стигнали сме края на безконечната нива, зад черния път започва друга, но ние възвиваме към колите, въпреки че от отсрещното стърнище звучи призивното:

-Аз съм тук, аз съм тук!

Ние също. Дай Боже - завинаги.

ПРЕЗ ВИРЧЕТО КЪМ ВАЛЧЕТО

 

                                                          Разказ от Йото ПАЦОВ

   

  "През вирчето към валчето" - така си пееше Ванчо Жулето, яхнал върху едно чердже острия гръб на магарицата Ружа. Горд - майка му Геката като никога му разреши да облече старата брезентова немска винтяга на баща му, защото ръмеше тих пролетен дъждец, под който земята и реката набъбваха и се пълнеха с мирис на върбова мъзга, улицата лъщеше като следа на огромен лигав охлюв, а мокри врабци и лястовици накокошинени чирикаха и цвъркаха под стрехите. В десницата си стискаше дървената дръжка на котлеварка с кокоша манджица, в лявата държеше едновременно месалче с питка и полупци и повода на Ружа. Нахлупил накриво каскетчето, закопчал винтягата до брадичката си, язди Ванчо към Лешница да занесе ядене на татко си, който днес реже лозето им там, завива по Шагерската улица, която сега се казва "Христо Ботев", и понеже не му се обикаля по моста ще мине направо през реката към големия камък до ниската пещера отсреща - на него викат Валчето - та затова си и пее:

    - През вирчето към валчето, през вирчето към валчето - и е много горд, защото е постигнал такава безупречна рима, но за да го разберете, трябва да сложите правилно ударението и в двете думи на "е", както правят ъгленчани. Пее му се на него, на Ружа пък и се играе, та стиска и опъва повода яко да я държи в пътя.

   Спускат се по брега къде в тръс, къде с подхлъзване и Ружа нагазва във вадата. После прерушват ракитите, червените пръчки ги шибат с тежки капки - много важно, той е с винтягата, дето нито вода я мокри, нито огън я гори, нито тръни я късат. Нагазват във вира, отляво Горния мост е надвиснал над Вита и трите му свода са като тунели към дъждовната пелена оттатък. Гази Ружа, Ванчо посвива крака да не намокри обувките си, минават. И когато по хлъзгавото слазало до Валчето /с ударение на "е", нали се разбрахме!/ се качват към ливадата, Ванчо вижда по брега към тях да препуска яко магаре - Марко на Васата Василчовски, озъбен и хриптящ от нетърпение, а какво мисли да прави си личи по някои вторични полови белези и най вече по някои много внушителни първични. Вкопчва се той в повода, бие с пети тумбака на Ружа, но тя оставя усилията му да я пришпори без никакво внимание, повила е врат към неочаквано изпратения и от пролетта ухажор, защото и нея в този миг я е сполетяла благословията на любовта от пръв поглед. Вкопава копита Ружа в калната трева, запъхтяния Марко без никакви увертюри се озовава отзад и ловко я възсяда, въпреки псувните и крясъците на Ванчо, и предните му копита улучват огромните брезентови джобове на винтягата. Така Жулето се озовава смазан между двамата, почти сплескан от смрадливата потна нежност на Марко, от козината на животните се вдига пара, легнал е на гърба на Ружа, гръбнакът и шава и размества ребрата му, под ребрата на Марко кокалите му пращят, гривата и влиза в очите и устата му, но той предано не изпуска котлеварката и я крепи с протегната настрани ръка, а с другата, без да пуска месала и повода, се опитва да откопчае бакелитовите копчета, та ако може да се изхлузи от винтягата, в чиито джобове е глобнал копитата си Марко. Почти е смазан от мощните тласъци, но още не е изпитал най-страшното - понесен във вихъра на магарешката си страст Марко в сюблимния миг с хриптене го захапва нежно за врата и Ванчо се смръзва от ужас, усетил, че само след секунда фаталният любовник ще му откъсне главата.

    Разминава му се, слава Богу. С ритане и блъскане Марко най-сетне успява да скъса джобовете и с облегчение се свлича от магарицата. Ванчо лежи още миг, после, все още без да вярва, че му се е разминало, се изправя и чува как пукат разместените му кокали. Чувства се сдъвкан и изплют, и то си е така. Подскача от ужас, когато чува победния рев на Марко, но вложил целия си възторг от победата на любовта в безкрайна ария с много хълцане, хриптене и нежни трели на хлабав банциг, Марко най-после млъква, загърбва любимата си и посяга към мокрия пролетен трънак. Ружа тръсва глава, за да премести опияненото си съзнание от висотите на осъществената нега в дъждовната реалност. Котлеварката е непокътната, месалчето също, Ванчо тъжно оглежда опустошенията по винтягата с провиснали отпрани джобове, деква на Ружа, злобно я ритва с пети в тумбака, защото знае какъв бой ще го дере бай Петко за съсипаната дреха.

    Тръгват.

    И пролетта върви покрай тях.

Л И Ц Е М Е Р И Е

Л И Ц Е М Е Р

Разказ от Йото ПАЦОВ

Никой не става такъв, какъвто иска.

Знам ли какво са мислили мама и тате, ама ето - нито ръцете ми са ръце, нито краката ми са крака, нито главата ми е глава. Недъгъв отвсякъде. Децата ги е гнус от мен, големите ми се подмазват, не виждат, демек, че съм сакат и нефелен, правят се, че не забелязват колко съм разкривен. И докато нашите от ягодите изкарваха нещо, та имаше чалъм поне изпити да вземам като частен ученик - иди-дойди. Ама откакто циганите напънаха градините, та не можем своето си да приберем - съвсем се мръкна. Нема пари за бензин, за книги, за инвалидна количка, за нищо. Добре, че докторката Росица издейства тази количка, полагала ми се по някаква си европейска програма - берекет версин. Макар че с нея де да ида - нанадоле към центъра е опасно да се не сурна в дола, нанагоре се влача половин час и кучетата ме начаколат да ме гътат и да ме ядът - страх и насам, и натам. Това, казва ми Валчо, е страхът от смъртта, той идва с раждането и си отива кой знае кога. Мисля по този въпрос. И мисля, че Валчо не е прав. Страхът от смъртта за мен не е страх. Защото смъртта за мен не предстои. Тя е настанала. Другите не знаят какво е това. А аз знам.

Не бях като другите деца.  Не знам какво е да тичам, да ходя в гората, да се катеря по дървета за шепа дуди, череши или зарзалии, да газя по хлъзгавите камъни и да брабарам по подмолите за мренки и кленчета. Валчо казва - това е живота. Точно което Господ на мен ми отне. Значи това, което имам аз - това е смъртта. Да ме занесе тате вечер в леглото, пет пъти да ме попита на коя страна да ме сложи, как да ме обърне, да ми светне ли нощната лампа, да ми донесе ли водица. Да ми каже, че щом натисна бързото копче - и той ще дойде. За какво да го натискам? Докато бях малък го виках - знаех вече колко лошо става, като се напикая в леглото. Никой не ми се караше - случва се, не бери грижа, нема да се стискаш я, бял кахър... И мама, и тате приказваха така, че разбирах - те си вярваха. Оставаше да повярвам и аз - че няма лошо ръцете и краката да са ти сгърчени в непрекъсната вечна конвулсия, която не само прави невъзможно да похванеш каквото и да било, но и да усетиш мъхестата буза на прасковата, сочната гладкост на динята, дъхавото пръхкаво лице на пъпеша, здрависването с другаря си, от което пукат кокалчетата на пръстите... А за Венета от отсрещната къща и за нейните трапчинки на бузите няма какво и да говорим. Господи, даде ми толкова мъка, че няма друг на света, който да я изтърпи, но как можа да ми пратиш и Венета!

Майка не можа да разбере, че не трябва да ме жали.  Нея трябва да жалят, защото Господ я наказа с такъв син. Като бях малък, не разбирах какво е с толкова много майчина обич да обгърнеш такова грозно и недъгаво нещо като мен. После си мислех, че така Господ е наказал и нея, и татко, за някакъв техен тежък грях. Още по-после си мислех, че именно аз съм грехът, с който Господ ги е наказал заради смелостта им да се обичат. То беше преди да разбера, че Господ не наказва и не мрази, не награждава и не обича - той според мен само ни обрича на нещо и въобще не се интересува точно на какво. Оттогава не го уважавам много. Но съм му благодарен, защото така или иначе той кара хората да се движат насам - натам, а ако не е така, няма да има никакъв смисъл аз да стоя на вратницата и да махам на преминаващите коли. Стоя така вече три години, и вече вярвам, че ще стоя още триста, защото хората се радват, че им махам, и аз се радвам, когато ми махнат и те.

Това, да ви кажа, от моя страна си е чисто лицемерие. И то не защото малко им завиждам на тия в колите. Да, ще ми се да съм като тях - асфалт до края на света, моторът ръмжи, вятарът вее пух от тополите, мъгли от балканите и облаците с бурите, слънцето се крие и се показва зад баирите... Но всъщност не е това. Аз съм си тук, и знам, че тук ще си остана. Но все се надам, че един ден ще махна за здрасти на поредната кола, и нейният шофьор не само ще ми махне в отговор, но и ще даде мигач, ще натисне спирачките и ще отбие отсреща. И Венета ще слезе от колата, ще отключи ръждясалата вратница, и ще си влезе у тях. С мъжа си и с децата си. Най-добре да са две момиченца - досущ като нея, с кафяви очи, със сплетена на две плитчици златна косица, с трапчинки на бузките.  И всеки ден тя ще ги изпраща до вратницата, когато тръгват на училище.

Всъщност в нашето село училище вече няма.

А аз се уча да пуша.

Не за да се правя на мъж.

А защото на цигарите пише: "Пушенето убива".