Иде ми наум и това, че и тази случка е като заек в кукуруза – трябва да пуснеш кучето, да го насъскаш, т.е., както сега се казва – да го мотивираш, и като далдиса в кощрявата да щракнеш пушката, да сложиш пръст на предпазителя и да чакаш да лавне и да изскубне дългоухия от буетака на спомените. Е, направих го, и като сега виждам Ванчо Жулето да се кикоти и да мята пръст пред смаяния големец:
- Ей, ти май си правиш джумбиш с мен, а, другарю генерал!?
Работата всъщност беше такава – директорът на ремонтния завод, където работеше като фрезист Жулето, беше си канил гост от София – коскоджамити генерал от Строителни войски, който осигурявал поръчки за завода, пращал войници и инженери да правят пътя до селата наоколо, даже помогнал на сина на заместника да влезе в железопътното, вкарал го зорлем, демек, ние ли да не знаем, че и тройката в дипломата му беше много. Полезен, значи, човек, важен. И затова, разгеле октомврийско време, сиромашко лято, а пък зайците по нашия край се прескачат – давай, Ванчо, води ни на лов, Жуле, и гледайте да спретнете нещо по-така в приемната на кооперацията или на ладовина по гората, братко, като за свои хора, анадъмо?
- Анадък, другарю директор – отговаря Жулето и пита като как да организира лова, колко хора да пише в бележката и кои именно.
- Генерала, мене и тебе – отговаря директорът. – Земи и Наката Дончов с Кобра и Пламен Пора с Баяр, да ни дигат, че не са ловци, ще додат без пушки, да не стане сакатлък нещо.
После, докато вади шишета от шкафа и ги реди в касетата, казва:
- Ей, Иване, той е в години вече, генерала... Дали не можеш да направиш нещо предварително, та да си не тръгва без заек, сиромаха, че знаеш ли как им се радва... А пък е наш човек, разбираш, полезен човек, не е грехота за него и зае да му ударим... Що не видиш нещо предварително така да нагласиш, а? Ужким че той го е гръмнал, а?
Жулето е стиснал левата половина на джуките си, както му е адет когато се сети за нещо весело, вдига касетата с пиенето, подсмива се и вика:
- Може, може, другарю директор, що да не може, айде, аз ще ходя, та да шавна по светло да приготвя работата, и утре по съмнало при кантона, нали?
- Така, така, давай, до сабахлем, там сме, не бери грижа...
Още преди съмнало на другата заран при кантона на пътното Жулето с щръкнала на гърба пушка, Наката и Пора с кучетата посрещат уазката с директора и генерала – сънени и измръзнали под брезента. Сглобяват пушките, препасват патрондашите, провесват манерките, а Жулето откача свойта:
- Греяна, другарю генерал, сетих се, че ще измръзнете в тоя ветрилник...
Близва генералът, вдига вежди в приятна изненада и опъва по-здрава глътка. Директорът поема манерката, дръпва и той, подава я на следващия. Наката и Пора вече са я опитали, ама не отказват. И ще повторят, ако Жулето не им махва с ръка:
- Айде, през Ресавските колиби, оттам – през Големата рудина, ще ядем на Нешовското кладенче, Ханко ще приготви каквото съм му казал.
Тръгват петимата в нишка по шосето, а когато завиват през ливадите се редят на леса – най-ляво е Ванчо, после е Наката с Кобра, в средата – генерала, до него – Пора с Баяр и накрая – директорът.
Кучетата шаралеят пред тях, мокри от росата, нетърпеливи и настървени. Минават орането, обущата им стават на буци мокра пръст, едва стъпват от бразда в бразда задъхани и потни и излизането на тревата е облегчение. Само след петдесет метра клиновете и кубинките им лъщят, измити от обилната роса. Храсталакът ги посреща с едри капки ледена влага, която прониква навсякъде, дори под гумираното яке на генерала. Влагата като че ли е накарала всичко живо да се свие на сушина, нито пиле се обажда, нито клонче помръдва. Само петимата крачат тежко след кучетата, подгизнали от росата отвън и от пот под дрехите, комай загубили вече надежда да видят заек. Но когато излизат от поредната сечина Баяр лавва кратко, Кобра повтаря, а Жулето сочи към крушата в орането:
- Е го, другарю генерал, давай!
Дали вижда нещо генералът не е ясно, но енергично вдига пушката и гръмва, като че ли напосоки, сподирен от нов вик на Жулето, почти слял се с изстрела:
- Дай пак!
Дръпва и втория спусък генерала и този път се вижда как удря ствола на крушата така, че цял облак сребърни капки и златни листа падат на земята. Втурват се всички натам, но първи са директорът и генералът, другите позабавят крачка, кучетата вече са под дървото, скимтят и обикалят нервно. А когато там пристъпват и другите, генералът застива, нелепо спрял с насочена към заека в краката му празна пушка, а директорът псува дълго и завъртяно:
- А бе, Жуле, аз на тебе мога ли...
Не е ясно може ли, не може ли, но сцената наистина е достойна за финал на тежка драма – Жулето, Наката и Пора се въргалят по земята от смях, давят се от кикот, посиняли и останали без дъх, директорът, почервенял като тухла четворка бълва псувни, а генералът продължава да плаши мъртвия заек в краката си, който го гледа право в очите, с изправени с клечки уши и подпряна на четал главица, и със загаснала цигара в устата...
Ето тогава Жулето сложи точка на случката, ама си подписа и уволнението с тази точка, като се изправи пред големеца:
- Ей, ти май си правиш джумбиш с мен, а, другарю генерал!?
А в понеделник сутринта, когато мина през портала в осем часа, директорът чу откъм съблекалните нестроен хор мъжки гласове с най-невероятната за това място мелодия, но с нови думи:
- Зайченцето старо пуши си цигара, мамата му стара - кой ли го накара?
Няма коментари:
Публикуване на коментар