ТОРБА

разказ


Йото ПАЦОВ

С почит към моя покоен приятел йеросхимонах Пахомий, библиотекарят на Зографския манастир, българин, който бди над нас във Вечността

Отец Йосиф е на възрастта на Спасителя, носи вълнена селска торба, тъкана на дървен стан или в Южна България, или в Северна Гърция. В такава торба поп Минчо Кънчев е носил прочутите си шарани, отец Матей Преображенски - книгите и тюфекчийските си инструменти, поп Грую Бански - джепането и оня карадаг, с който се канел да пръсне като на куче главата на султана. Не съм виждал такава торба от детството си, и затова преглъщам на сухо, защото си спомням как под някоя джанка на Пацовското прадядо ми Христо вадеше от нея пита хляб, сирене и лук, да хапнем, докато превали жаравата, та да имаме сили после пак да сечем с мотиките бурена в лозето. Трошеше питата на коляно, сиренето - с пръсти, а лукът разрязваше на кръст, той плачеше с бели сълзи, дядо сипваше на кръста сол, завиваше го в кърпата, която винаги носеше чиста в пояса си, и го смачкваше с юмрук. По-сладко не съм ял никога.

Само че за моя прадядо Христо църковниченето се изчерпваше с кръста в лука и с кръста, който правеше с разкривени пръсти преди да си плюе на ръцете и да хване ралото, мотиката, наджака или сърпа – все едно, каквото и да похванеше, все беше Божа работа, и затова на всеки поздрав – добра среща и добра стига, добрутро и помози Бог, нашият селянин в ония бедни и прости времена винаги отвръщаше с убеденост:

- Дал ти Бог добро!

Торбата на калугера също като дедовата е пълна с ядене, само че това не е пита и лук, сирене и сланина – опазил ни Господ, Великденски пости са, каква сланина! В нея има много по-привлекателни неща – консерви омар и калкан, риба тон и сайра, веян и пушен паламуд, рокфор и ементал, десетина горнооряховски суджука и пет-шест смядовски луканки, пастърмица и бански бабек... Някои от нещата ни даде тайно библиотекарят на Зографския манастир дядо Пахомий, други си носим от България, но да ги ядем отец Йосиф не дава, защото е грехота. В Света гора сме дошли на поклонение с шестима ученици от горните класове на семинарията, но отецът, на когото е възложено да бъде духовният водач на групата забравил, че светогорските обитатели следват Юлианския календар, и поради това наблъскахме в чанти и раници всякакви благини. Така мислехме да се възнаградим за току-що приключилите в семинарията и въобще в България Великденски пости, пък и да осигурим необходимата енергия за обикалянето по светогорските манастири. Трагичното откритие, че от единия пост сме попаднали на друг, още по-ужасен, защото тук календарът закъснява с 13 дни от нашия, направо ни подкоси краката. Пряко следствие бе това, че за да ликвидира възможностите за дяволски съблазни, на които аз като мирянин, макар и учител по църковнославянски и литература, и семинаристите като неукрепнали все още във вярата сме подвластни, отец Йосиф събра в торбата си гореописаните продукти и тя изду бузи като влюбен жабок. И от този миг човек можеше да го срещне навсякъде презрамчен и да види как тя се поклаща на гърба му с някакво издевателско самодоволство. А най-гадното бе това, че калугерът и в тоалетната ходеше с нея...

Трябва да призная – имаше ден, в който и аз убеждавах семинаристите, че ще трябва да издържим, че в чужд манастир със свой устав се не ходи, че постенето в България си остава там, сега трябва да пазим реда на тези почтени монаси тук... Но когато се оказа, че цял ден и комай цяла нощ трябва да присъстваме на безконечните служби в старата църква, където, както и навсякъде в манастира, нямаше ток, че яденето бе само веднъж на ден, в девет сутринта, и в чорбицата, която сипваха в паниците, имаше всякакви зеленчуци, дори краставици, но нямаше и помен от застройка и подправки, разбрах, че така няма да се кара. Настина, благодарение на дядо Пахомий калугерите мен ме сайдисваха с по някоя чаша гъсто черно вино, макар и да ме изгониха от своята трапеза да не би да я оскверня с присъствието си, но семинаристите закъсваха пред очите ми. И как не – на седемнайсет - осемнайсет кой може да кара на една бистра зеленчукова чорбица дни наред? И то след като е постил четирийсет дни? Неудържимо тревожно стана когато Златко се струполи насред голямото повечерие пред чудотворната икона на свети Георги Зограф, и се свести напълно едва когато послушникът Валери тайно му мушна в устата парче по парче цял шоколад... Не че отец Йосиф с торбата не беше там – там беше, но как да бръкне в торбата, като бе така погълнат от благочестивото усилие да измоли прошка и небесна помощ за този гладен грешник Златко...

Та дали от молитвите на калугера или от шоколада на Валерката Златко давръндиса, но аз разбрах, че да се уповавам на Божията помощ и калугерската милост за изхранването на учениците е доста пресилено, и на другия ден заявих, че ще ги водя към брега да изучаваме местната флора и фауна, та да ги освободи отец игумена от църковна служба. Получих разрешението с колективна въздишка на облекчение от братята, за половин час заведох младежите до Арсаната, пристана на Зограф, развих двете детски въдички, които предвидливо бях купил в Солун, извадих от плитчината няколко миди и един морски таралеж за стръв, строшихме ги с моя нож, нанизахме нежното хлъзгаво месце на белите кукички и със Светльо заметнахме към дълбокото в изумрудното огледално море. Веднага започна да дърпа здраво, и ние с огромно самообладание, като че цял живот сме ловили риба на брега на Халкидики, наченахме да вадим рибе след рибе – едните вретеновидни и сребърни, другите плоски и направени като от тъмно злато. Другите прекосиха заблатеното място вдясно от Арсаната, където зографската рекичка се влива в морето, и накладоха огън, и като се згоря, нахвърляха рибките на жаравата още живи. Сол, разбира се, бяхме си свили от магерницата на манастира, носехме си и вода, та си направихме истински пир. Дори и десерт намерихме – узрялите червени плодове на огромните опунции, оградили плажа като с жива бодлива стена от валчести зелени пити...

Така подкарахме постите по-поносимо – нощем от една на друга служба, малко сън след два, ставане в шест, служба, ядене в девет на чорбица, служба, и вместо следобедна почивка – риболов на Арсаната. Добре, че дедо Пахомий ни влизаше в положението с по някоя консерва риба, октопод или калмари, с по някой хляб и кутия бонбони, но риболовът ни осигуряваше основното препитание. Постепенно станахме истински майстори, подбирахме точната стръв и търсехме предпочитаната риба, но все пак ни глождеше съзнанието, че правим нарушение...

След пет дни обаче убедеността ни, че никой в манастира не подозира за нашите риболовни подвизи, рухна по най-неприятния начин. Прибирахме се както обикновено на две групи – едните по старата пътека покрай рекичката, а другите – по автомобилния път, когато пред средновековната дъбова врата на манастира ни посрещна отец Йосиф:

- Изиди, Сатана! Виждам ти рогата! Тласна невинните души в гибел и пропаст, чистото замени с нечисто, духът с риба, осквернител на децата и поругател на светинята! За едното ядене продаде душата си и поведе невинните след себе си в порок и зломишление! Господ ще ти въздаде и ще те отстъпи на твоя другар Сатаната, да се топиш в геената огнена в плач и скърцане със зъби...

Мале, мале, мале! Като се изправил пред мен на фона на тази старовремска порта, под маслините, черноризеца кълне, вдигнал кльощави ръце и провесил като черни чували ръкавите на расото, с килната калимявка и препрошната през гърдите връв на торбата, едва ли не с пяна на устата, не спира дори дъх да си поеме, гълта думи и изригва праведен гняв, и да има чалъм, още сега ще прати семинаристите да съберат дърва и да струпат клада за мен, та огънят да пречисти мръсната ми гладясала за риба душица!

- Чакай, отче, млад си още, ама с толкова ярост нищо чудно без време да си докараш я болестта инфаркт, я болестта инсулт, спри се бе, човек! – жаля го аз и му говоря напълно резонно, но разум в него и преди нямаше особено, а сега май не е останал никак, та тирадата продължава, и аз се оглеждам към древните маслини – от толкова клетви дали няма да изсъхнат, горките...

В това време от портата излиза дядо Пахомий, гърбавичък и немощен в посивялото и побеляло от старост расо, с щръкнала редичка сива косица под калимявката, с развяна на два кичура бяла брада, и с немощна ръчица захлупва устата на Йосиф, като стига до него:

- Млъкни, богохулнико! Трийсет души трийсет години хляб да ти пекът пак нема да го стигнеш, какво подскачаш като петле недоклано, яд те е, че твоите деца е нахранил, докато ти се чудиш как на Господа да се харесаш! Нема харесване Господ за такива като тебе, че ни срам имаш, ни съвест! Тук са все хора, избрали пустинята светогорска за възвисяване на душата, а ти от душата си си направил пустиня! Млъкни и се махни, проклетнико!

Гълчи старецът, и както говори така бута с ръце извисилият се над него поч ервенял от гняв и от обида млад монах към портата, накрая го принуждава да влезе в манастира и тогава се обръща към нас:

- То не трябва и да се говори това, че е голяма срамота, срамотия на срамотиите, и аз не знам човек как живее след такова нещо, а той вас взел да гълчи. Слязох следобед до неговата килия, да го питам дали днес ще водим децата в библиотеката. Тропнах, бутнах вратата, гледам – седнал нашия на масата, отворил торбата, и като наредил сирене и салами, и като набива, та му плющят ушите... Ходил оня ден след вас, видел ви, че ловите риба, и затова отворил торбата... Днес така, заран така. Поизял каквото имало в нея, и за да не видите, че е отъняла, сложил вътре едни обуща и намачкани вестници... Та вие сте му виновни, да знаете. Срам, срам, срамотия на срамотиите...