Но това, за загадката на щъркелите, ви го съобщавам мимоходом, макар и с тайната надежда някой кадърен орнитолог да се хване и да види къде е отговорът. Орнитолозите са странни хора, можете да ги познаете по това, че винаги са вирнали бради и се взират в небето, за да разпознават хвъркатите загадки на планетата, поради което често се спъват в паважа на всекидневието. Освен това мразят филми с индианци, защото индианските вождове са с корони от пера, и като изчислят наум колко символа на Съединените щати са оскубали те, за да спретнат короната си, направо им става лошо от справедлив екологичен гняв. Също така обаче са и против избиването на индианците в минали времена, а и днес, ако някой тръгне, недай Боже, да ги избива. Върви ги разбери...
Въпреки повсеместната неграмотност по отношение на щъркелите все пак живеем в просветена страна, и това мине – не мине време и си проличи по нещо. Ето например в един наш градец с часовникова кула кметът решил да направи празника на българската просвета и култура напълно незабравим, като накара и безсловесните твари, в случая щъркелите от часовниковата кула, да споделят радостта на първолаците и техните баби и дядовци. Да, ама десетина дни преди датата, когато кметът се сетил за това, неговият заместник, който отговарял за екологията, решил да смени неугледното гнездо на щъркелите с ново и вместо преплетените клони и фъндъците жълта трева, из които щъкали врабци и цвъкали с пълно пренебрежение по пешеходците, да сложи екологично и естетично гнездо от арматурно желязо, полиуретанови ленти и синтетичен мокет – бил останал от последния ремонт на заседателната зала.
И така един прекрасен майски ден общинските служители след сигнала на стрина Дака, която била оставена да варди кога щъркелите ще тръгнат по свои работи и ще оставят двете си рожби да се греят кротко на слънцето, се изсипали на площада. От близките улици изпълзели от засадата си пожарна кола, автокран и линейка, а въпросният екологичен зам. кмет, застанал на балкона на кабинета си на втория етаж тържествено извадил пурата от устата си и дал сигнал за започване на акцията с изконния български вик:
- Екшън!
Пожарната проточила дългата си стълба, един мустакат пожарникар се качил най-горе, над часовника, след кратка борба и красноречиви охкания успял да прибере двете ъгловати щъркелски рожби в специално приготвените брезентови торби, като оставил само главите им да стърчат отвън, и много внимателно ги спуснал с въже в ръцете на колегите си. Там ги поела стрина Дака, чистачката на общината, която се изчервявала до заекване, когато и кажели, че е хигиенистка, и взела да ги гали по главиците и да нарежда с надеждата Бог да убие душманите, че те рожби немат ли, че кой пипа щрък - все е на кърък, и че каквото на другите правиш – ще те стигне и теб. В това време обаче полъхнал вятър, колкото да поеме прахоляка и оскубаните фъндъци ланшна и по-ланшна трева, които сривал мустакатия от щръчето гнездо, и да ги зафичи в отворения прозорец на екокмета. Като съборил и клоните на земята, мустакатият дал знак и автокранът му подал новото гнездо, проектирано от общинския архитект и украсено от дизайнерката, която шиела роклите на кметицата, с пайети и разни други скъпоценни камъни, та изглеждало като луксозен и много празничен леген. Нагласил го той на мястото му, заварил го яко за стойката на антената на мобилните телефони, и дал знак. Общинските чиновници изтръгнали от грижовните ръце на стрина Дака торбите с щъркелчетата, пак ги вързали с въжетата и мустакатият ги изтеглил горе едно по едно и ги настанил в новия им модерен дом. Честито!
Свършила мъката на екшъна и започнало ежедневието, както си му е и реда. И първото неприятно откритие на общинарите било, че дъртите щъркели не щели да кацнат в новото гнездо, въпреки че когато долетели до площада, единият носел водна змия, а другият – жаба тежкоатлет за гладните си рожби. Покръжили наоколо, покръжили, после отлетели зад ъгъла да изядат каквото носели, та да не ги гледат хората, и пак се върнали да кръжат в крайна почуда и недоумение. Въртели се те около легена с пайетите, въртели глави щъркелчетата наспоред тях и протягали шии, и отваряли клюнове, и зяпали към небето...
Облак останали без гнезда врабци пърхал наоколо сред възмутено цвъртене, и така до мръкнало, когато щъркелите отлетели тъжни нанякъде, щъркелчетата клюмнали глави в покруса, а врабците се отправили към маслобойната да разкажат за това безобразие на другата птича гад в зърнените силози.
Как е спала с такава мъка на сърце стрина Дака историята не казва, но факт е, че рано сутринта тя осъмнала пред общината, взела от дежурния ключа за кулата, дотътрила артрита си по тясната каменна стълба до покрива, отворила капандурата там и видяла рошавите и неугледни щръчета да мигат насреща и. Пак започнала да ги оплаква и да кълне вагабонтите, и бръкнала в джоба на престилката си, та извадила четири кремвирша, обелила ги и с голям труд ги натикала в червените клюнове – по два на всяко. Живнали животинките, попригладили пера, а стрина Дака слязла на площада да смете каквото било останало от щръчето гнездо. Напълнила един найлонов чувал със слама, пирей, паламида и кощрява, и каквото друго било останало, и го зататрузила по стълбите на кулата нагоре. После през капандурата стиска по стиска наредила треволяка под щъркелчетата, и така три пъти, докато не скрила красотите на легена. После отишла при екокмета, и му казала:
- Екстра я свършихте, господин Тинков, направо бравос! И айде, аз ще кандисам да ги храня, той кмета е милозлив, ще даде пари за кремвирши, ама като дойде време да се учат да летят – ти ще ги учиш, че мене тоя артрит гледай как ме е вчепчил, не мога до покрива да стигна, камо ли да фръкна оттам да им показвам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар