ПОЕТ СЛАДКОДУМЕН

Навръх празника на българската писменост и култура бях много приятно изненадан от една рецензия за моята стихосбирка “Курбан” от един от най-изтъкнатите български литературни критици – Петър Велчев, поместена на 12 стр. на седмичното издание на Съюза на българските писатели в. “Словото днес”, бр. 17 /565/, 22 май 2008 г. Ето я:

ДНЕВНИК НА КРИТИКА

Петър ВЕЛЧЕВ

ПОЕТ СЛАДКОДУМЕН

Свикнали сме с правилото, което и статистиката потвърждава, че хората, занимаващи се с литература, започват като поети, а впоследствие преминават към драматургия или проза. Ала нали най-хубавото на правилата е, че имат изключения. А пък и случаите не са малко. Един от тях е Йото Пацов. След няколко успешни, бих казал, ярки белетристични книги – сборника разкази “Петелът кълве звездите” /1991/, романа “Лъжикерван” /2002/ и очерковия сборник “Учителите” /2005/ - той издаде първата си стихосбирка. Имам чувството, че няма да бъде последна, защото авторът явно вече е спечелен за каузата на поезията.

Творбите, събрани в стихосбирката “Курбан”, очевидно са създавани успоредно с белетристичното творчество на Йото Пацов. И това е оказало определено въздействие върху разработването на темите, маниера на писане, образната система и т.н. Дори заглавието на книгата повече приляга на роман или по-скоро на повест, отколкото на лирика. А в самата лирическа тъкан на творбите са вплетени тук-там осезаеми сатирични нишки – остроумието, както е известно, е характерно за добрата проза. В своите стихове Йото Пацов е не по-малко сладкодумен, отколкото в плътната си, предметна, сочна белетристика. Ето например как ни разказва той за един пикник сред любимата природа на родното си село Ъглен:

Два бръмбара блестящи нападат кашкавала,

Един молец пърпори над сочната пържола,

Слънчев лъч провисва от букови върхари,

пъстървите клюкарки в ручея ромолят.

Твоите устни имат вкус на дива ягода.

Затвори очите си, че ще потъна в тях.

Някъде сред Винаги и точно тук, сред Всякога

Най-непредсказуемо спря ме твоят смях.

“На Т.”

Ритъмът на стиха често пъти е по-освободен от изискванията на класическата силаботоника, римите са ту традиционно пълни, ту приблизителни – неща, които придават по-голяма непринуденост. Впрочем една по-голяма овладяност на стиха е желателна като задача на бъдещето.

Книгата на Йото Пацов “Курбан” се чете на един дъх не само защото повечето стихотворения са кратки, а най-вече защото в тях сякаш няма нищо излишно, никакви орнаменти и украшения. Написана е с любов към човека и човешкото присъствие в света и с възхищение от българския бит, история и прелестна природа. И завладява читателя с богатството от мотиви и образи, с лаконично точния си език и умерена, овладяна метафоричност. Например:

Светът ще стигне може би за двама ни.

Като паница ягоди в сметана го усещам,

Като река, съблякла снеговете от балканите,

Във вирове да охлади телата ни горещи.

Но тук, в бетона, сред стъкла и автобуси,

Във мястото, и от врабчетата напуснато,

Наоколо се щурат хората навъсени,

Като монети от разкъсан джоб разпръснати.

“София”

Поезията на Йото Пацов е многообразна и многобагрена в своите теми и форми. В нея откриваме и пейзажни творби, и селски идилии, и социално-граждански стихотворения, и произведения, разкриващи умението на автора да се вживява в духа на народопесенната поезия /цикъла “Ъглен” и “Ъгленски заметувки”/, и лирико-сатирични епиграми /цикъла SMS/. Всичко това е пронизано от преклонение към изконно българското и определена доза ирония към кълченията и гримасите на сегашната епоха. Всичко това е концентрирано около монолитния морално-нравствен център на авторовата личност, който, струва ми се, най-добре, най-остро се разкрива в стихотворението, дало заглавие на цялата книга:

За враг си мечтая – по-гневен да бъда

Когато приятел ще трябва да съдя.

Свисти по точилото листа на ножа.

Ще свличам ли с него нечия кожа?

И нож ли съм аз, или съм точило?

На помен ли тръгвам или на венчило?

Не зная – курбанът все блее оттатък,

Денят е безкраен, животът е кратък.

«Курбан»

Поезията на Йото Пацов ме накара да си спомня за швейцарския философ и нобелов лауреат за мир Алберт Швайцер, въвел категорията «страхопочитание пред живота». Защото поетът смята за висша ценност самия живот, т.е. онова съкровено, което пребивава зад външните форми, отвъд човешката суетня. Става дума за света на природата – въпреки че доста я замърсихме с нашите псевдоцивилизационни напъни, и света на селото – въпреки че почти напълно го унищожихме от глупост и от алчност. Една особена идиличност – в най-добрия смисъл на думата – владее чувствата, мислите и спомените на Йото Пацов и сякаш е неговият идеал:

Шарени гърбове стадата полюшват,

Пристъпват ситно в прашната вечер,

На всяка стъпка пиринчени чанове

Като пендари звънят отсечено.

Преметнал ръце на тоягата яка,

Овчар пред стадото песен провлача.

Като Хистос е – на тоягата разпнат,

А върбите като Марии плачат.

«Ъглен»

След такива стихове просто нямам какво да добавя. Мога само да се радвам, че имах възможност неотдавна да се запозная и с Йото Пацов, и с неговата проза и поезия. От сърце му пожелавам да продължава да бъде и талантлив, и жизнерадостен, и сладкодумен художник на българското слово.