Йото ПАЦОВ

ПАЧАВРА

разказ

Научих, че потеклото и е от моето село по времето, когато беше любовница на директора на електрокарния завод и по съвместителство – негова секретарка. Класика. Директорът си имаше поуве хнала женичка и две дечица комай на нейната възраст. Видях я за пръв път на един банкет – точно по това време започнаха да прекръстват банкетите на делови обяд или още по-модерното тим-билдинг. Нуши се беше облякла като ученичка, точно както се пее в песенчицата: „Пустите моми шуменки, всичките с бели гуменки”. Само че гуменките и не бяха само бели, а изпъстрени с пришити шарени пластмасови маргаритки – човек не можеше да откъсне поглед от краката и, предвидливо оголени от миниатюрната и бяла поличка до чувство на неудобство и дори срам у околните. Като че ли за да компенсира свръхсексуалната гледка на неприлично голите си стройни крака и немирно дупе Нуши беше облякла розова копринена блузка с такова деколте, че всеки мъж в нейно присъствие незабавно ставаше разноглед. На шията си, удивително чиста и гладка за трийсет и пет годишна жена, бе провесила на сребърна верижка сребърна ръчица, сръчно свита в проточен между двете кълбета крем-карамел среден пръст. Вечерният и грим с трагични сценични отенъци подчертаваше перверзната и порочност на дърта Лолита, а потното и в лятната вечер тяло излъчваше мощен поток скъпи аромати и евтини феромони във всички посоки на битието... Екстра беше – с тази опалена от летния загар кожа с цвят на благороден бронз, със синьо-лилавите си огромни безсрамни очи, със сплетената си на две невинни ученически плитчици тъмноруса коса...

Така поддържаше „агиттаблото” си, както казваше моята леля Сийка, цял живот. Беше намерила правилната пропорция между разврат и успех и нищо не можеше да я спре. За да си осигури софийско жителство ожени за себе си един мухльо-инженер с апартамент до кино „Изток”, който работеше в автобусните превози. Свали го във влака. Качи се на гара Червен бряг, мина през вагоните, видя го да седи сам до прозореца в едно купе и седна срещу него – крак връз крак, кокетно наведена главица, бързи, ама не много, погледи изпод бретона, цигарата в лявата ръка с изпружено кутре. До Мездра той вече и държеше ръката и докосваше колената и, трепереше и заекваше, запъваше се като на изпит по съпромат и бръщолевеше за любов от пръв поглед. В София слязоха прегърнати, взеха такси до кино „Изток”. Апартаментът беше на третия етаж в нова кооперация на ул. „Атанас Далчев”,  докато той сложи на масата шише коняк и подходящи чаши тя огледа хола, спалнята, банята и кухнята и остана доволна. Одобрението и пролича още след първата глътка, но му позволи само задъхано опипване и няколко целувки – недей така, за каква ме вземаш, та ние едва се познаваме, нека не избързваме…

Не избързаха много – остана да спи при него – тя в спалнята, той на дивана в хола, усети го през нощта, че отваря вратата и я гледа, но не посмя да пристъпи. На другата вечер и двамата вече бяха в банята, в кухнята, на спалнята, на дивана – тя го зашемети със секс, какъвто той не бе подозирал, че съществува. И след седмица се ожениха.

Само година след това настъпиха промените и скоро бе отменено и софийското жителство. Това обезсмисли инженерното и завоевание, но тя не изпадна в униние. Бързо се ориентира към една от нароилите се партийни централи и скоро от момиче за всичко стана фактор в качеството си на любовница на партийния лидер. Майстор беше да избива пари – от банки, фондове, предприятия, търговски дружества. И не само за партията – беше се разбрала да прибира комисионна десет процента, колкото прибираше и председателя. Бързо установи контакти със силните на деня – някои групировки, които не слизаха от първите страници на вестниците, но не потъна в тях, ако не се броят сексинцидентите, както ги наричаше наум, по билярдни маси и в сепаретата на банкетните зали, а понякога – и в тоалетните. Усети се навреме и успя да се спаси, като прие предложението на директора на електрокарния да му стане секретарка с всичките произтичащи от това последствия. Едно от тях беше, че след година се сдоби с ведомствен апартамент в Мусагеница, за който нито мухльото, нито партийният лидер разбраха. След три години го обявиха за продажба и тя го купи. Там се срещаше с директора, обикновено сутрин преди работа, после в края на работния ден лидерът я караше в един мотел край Искъра, а вечер се отдаваше на законния си съпруг.  Е, не че всеки ден, но имаше и такива натоварени дни. Неуморният  и сексуален труд се материализира и в кокетна виличка във Владая – подарък от лидера, та най-после се избави от погнусата си да се въргаля в пожълтелите чаршафи на мотела.

Всичко беше добре, но тя си мечтаеше за места, които предлагат още по-големи възможности, и при това съзнаваше, че хубостта, както всичко на този свят, е до време. За да придаде някакво приличие на ламтежите си обичаше да повтаря: „Парите са свобода и прогрес”. Пълнеше гардероба си с предизвикателни дрешки и скъпи обувки, каквито изискваше професионалната и специализация на луксозна пачавра, ровеше в интернет из сайтовете на далечни екзотични земи, учеше английски. И когато усети, че е готова, подаде молба за развод. След епична борба успя да докаже в съда, че в изплащането на банковия заем за апартамента е участвала и тя, та се наложи мухльото да продаде жилището и да раздели парите с нея. После продаде старата къща на покойните си родители във Врътеник. Продаде и виличката, и така спетъра първоначален капитал за великото преселение на народите, както наум наричаше начинанието си. Не възникнаха проблеми и с американската виза, та в един хубав ден от входовете на Терминал 2 тя изпрати въздушна целувка на мъгливата София и без да извести никого за заминаването си, отлетя за Париж. От летище „Шарл Дьо Гол” до „Джон Ф. Кенеди” в Ню Йорк, оттам – до Сан Франциско, после – до Оаху. Когато зърна под крилото на самолета изумрудните долини, плешивите била на хълмовете и овалните кратери на вулканите сред сребърния безкраен океан, въздъхна с облекчение…

По това време – около две години след нейното бягство - аз вече се бях прибрал на село, и то не заради чистия въздух и здравословния живот, а за да ближа раните си от несполучилите си начинания. И тук, благодарение на процедили се сведения от другата страна на планетата, научих нещичко за нея. Очевидно хавайските и планове се осъществяваха успешно, и това сигурно бе станало причина да се похвали на своя съученичка – Венета, акушерка в общинската болница. Писала бе, че живее в разкошна къща в Кахала, Хонолулу, със собствена градина с море от цветя, че е женена за някой си Аладер Хироа, трийсет години по-голям от нея, но затова пък собственик на консервна фабрика и няколко риболовни кораба. От снимката, която акушерката показваше с удоволствие на който поиска, Нуши се бе изправила – бая поналяла фигурата и физиономията, до седнал в необятно плетено кресло разплут в огромно тяло чер полинезиец. При вида му бабичките се кръстеха и призоваваха – „Варди, Боже!”.  Не знам какво точно искаха да кажат, защото тя изглеждаше щастлива и спокойна…

Минаха години.

И в един пролетен ден тя се появи в село. Беше в пищна черна рокля, пребрадена с черен шал, със скръбна физиономия – очевидно полинезиецът се беше споминал. От предишните времена бяха останали само превземките и – бузите, задните части, гърдите очевидно не се справяха с гравитацията, и затова дълбоките и деколтета и късите и поли изглеждаха карикатурно. Пък и не се съгласуваха добре с демонстрацията на дълбок траур, но пък и кой ли вярваше на театралната и печал…

Дом в селото Нуши вече отдавна нямаше, та от Хаваите - с два необятни куфара с което и бе останало след разделянето на наследството на дебелия Хироа на цялото му племе – се прибра в къщата на Венета, която живееше със семейството си в апартамент в Луковит. Това, разбира се, даде неизчерпаема възможност на бабичките по пейките да обсъждат нейното житие в диапазона от „ох, сиромашката, без дете, без коте” до „животеца си профука, хак и е, дано си събере краката най-после…”.  

Е, такива намерения като обозначените в последната фраза Нуши определено нямаше. Без да обръща внимание на приказките тя зачести в къщата на Начко, който живееше сам откакто погреба жена си миналата година. С него се имаха още от деца, въпреки че в онези години тя се кикотеше подигравателно на несмелите му опити да и хване ръката или да пипне косите и. Як и работлив, целият побелял, но все още пълен с ищах за живот, Начко сновеше по къра с каруцата и по двора, зиме с шофьорска шуба от добрите времена, лете с избеляла армейска гимнастьорка от разпродажите. Гледаше си кобилата Генка, шопара Гошо, трийсетина кипри кокошчици начело с петела Златан, двайсетина кошера, сливова градина, малък малинаж по Миньовското… Чувах и аз, че Нуши го обикаля, след това – че и той наминава към Венетината къща, и не само да свърши некоя мъжка работа по двора, ами и вечер с шишето ракия и един книжен плик с още топли яйчица. Подсмихвах се наум – голям шегаджия е животът, след като може да те запокити от плажа на Ханаума Бей Бийч на Врътенишкото пръдище…

Видях ги един ден – седнали и двамата на капрата в каруцата, дръгливия кон се спъва по нанагорнището в облак мухи, каруцата трополи. Помислих си – каква пасторална картина!

И в същия момент ми светна, че Начко има къща на два ката във Врътеник, апартамент в Плевен, и че чака от ден в ден да изпрати брата на баща си, който береше душа в собствената си кооперация на „Дондуков” в София, а други наследници освен него нямаше…