Йото ПАЦОВ

ПЕРЕКЕНДЕ

Разказ

Откакто Васката завърши техникума в Угърчин майка му и татко му така и очите му не видяха. Отпъна се по големия свят и се затри по градовете некъде. Чак след две-три години Нешко, роднина на бай Първан и кака Пенка се прибра по село и им каза, че срещнал сина им във Варна – сервитьорче в някаква моряшка кръчма. Заем му поискал, и нали Нешко предния ден бил слязъл от кораба, видял се с пари – дал му. Не им стана драго и на двамата, че техна кръв слугува по пристанищата на който мине, а още по-малко – че проси от познати. Бай Първан, като наля ракийката да почерпи гостенина, въздъхна:

-          Чичов, пари аз не съм ти искал и немам да ти давам. Който ти е искал – той да ти ги връща. А наздраве!

Чукнаха се, пийнаха. На Нешко май не му се приказваше много-много за Васката, но Пенка успя да изкопчи от него, че бил отслабнал и почернял в лицето, че не му било весело, че се оплаквал от немотията… За село не давал и дума да се издума – никога немало да кандиса да го подмета трактора по къра, да страхува по гората за крадени дърва, да рине на свинете и да среща козите на долния мост в жега и в порой…

-          Гражданин ще става – въздъхна пак бай Първан. – И що не, може. Само че да му бех одялал с теслата мързела и лакомията навреме… Ама той се усети, че искам човек да го правя, та хвана пътя, завалията…

След тая вест в къщата им се мръкна. Кака Пенка гледаше като минава през предната стая да не поглежда към снимката на Васката в униформата на техникума, окачена на стената. Ама все не издържаше, поглеждаше, колкото да я надуе на плач. А пък видеше ли я да хлипа, бай Първан я навикваше:

-          Какво за жив човек си зинала да ревеш! Да беше ревала като му вземаше бележки от докторката да му извиняваш отсъствията и като му буташе скришом кайметата та да е с хората… Е го де е – с хората, те на масата, той – диван-чапраз…

После – по-зле. Дойде си в отпуска Ради от Рудозем – чак там го намерил Васката, пари да му иска, че имал борч към банката и щели да го опандизат ако не се издължи. Казал, че ако не успее да му ги върне до Великден баща му щял да продаде трактора и да му ги даде. После се обади Тиката от Пловдив, и той роднина – и него завлякъл, бил борчлия на едни разбойници, главата му щели да откъснат, та аман-заман, жив да си, род сме, спасявай ме, бако Тико, а пък татко като продаде трактора… После се отби Невенка, учителка в Плевен – и от нея взел, та тя да ги пита кога ще може да и ги върне, че дъщеря щяла да жени през май… Трети, пети, десети – навървиха се хора всекакви, кой изгорял със сто, кой с хиляда, щото го пожалили, пък и нали познават бай Първан и кака Пенка, честни и свестни, кой да мисли, че синдакът им е такъв келеметор…

После – от зле по-зле. Залюбил се с някаква от циментовия, счетоводителка, отговаряла и за взаимоспомагателната каса. Та какво я е омагьосал – измъкнала тя от касата всички пари на хората и забягнала с него по Варна. Ударили го на живот, но и това не им стигало, та той се забъркал с някакви трафиканти, участвал в купуването на два буса и отпрашили за Турция, бежанци да карат нелегално – три хиляди долара парчето! Спипали ги още преди Малко Търново, бежанците – в общежитието, той и акраните му по късата процедура - в пандиза.

Чак от затвора един ден писа на майка си и на татко си, и то пак за пари – вземал на вересия цигари от бюфетчията на затвора, ама май не само цигари, оня надул да си плаща, скръцнали му със зъби, че ще го осакатят, ако не се издължи, та да му пратят, а пък той, като излезе след някоя и друга година – право на село, пали трактора и докато не ги изработи – нема ни да яде, ни да спи.

-          Ти син ли си ми бе, сине – викаше към портрета бай Първан. – Немам аз син такъв, в джинса ни такова нема! С каква ме дамга зачегари бе, Господи, та такова да се роди и отчува!

Тази вечер седяха на масата по-дълго.Свършиха новините, започна някакъв филм по телевизията. Те и не поглеждаха екрана. Бай Първан се бе втренчил в чашката с ракията, пиеше и доливаше като в унес, кака Пенка така и не пипна вилицата, тавичката с мусаката отдавна бе изстинала. Ръцете в скута, погледа – в нищото:

-          Какво ще правим, Първане, ще му пращаме ли пари?

-          Аз пари за перекендета немам !

Опита се да го каже натъртено, ама се получи пресекливо и тънко, и затова – жалостиво. Гърлото му се сви и за да не изхлипа пак посегна към ракията. Пийна, обърса си мустаците:

-          И нема да ревеш. Да сме ревали като сме го раждали.

 *    *   *

След два месеца пред къщата им спря полицейски автомобил. Двамата полицаи слязоха и потропаха. Още щом ги видя на вратницата кака Пенка разбра защо са дошли, краката и се подкосиха, та едва смогна да им отвори. По-младият я прихвана под ръка, поведе я, по-старият ги превари и отвори вратата на стаята. Бай Първан четеше вестник на масата, като ги видя се изправи, свали очилата и пак седна. Седна и кака Пенка. Тогава по-старият полицай започна да говори и думите му се биеха в стените, търсеха накъде да вземат, за да стигнат до стаята на Васката, където бе сричал читанката, до сайванта, където правеха корабчета от дръгове царевица с другарчетата си, до Гълъбския геран, където бе най-хубавата пързалка през зимата, до Цаловските върби, от които скачаха във Вита и се къпеха до посиняване, до къщата на мънинката Цвети, по която въздишаха всички момченца от Шагерската махала…

Васката бе умрял.

Катафалката го докара на другия ден, шофьорът попита в центъра къде е къщата на родителите му и спря пред вратницата. Потропа. Бай Първан отвори, зад него надничаше кака Пенка. И двамата – със сухи очи, с вкоравени лица.

-          Не щем го тука! – проръмжа ли, излая ли бай Първан. - Жив го чакахме, не дойде, мъртъв го не щем.

И захлопна вратницата.

Шофьорът се видя в чудо. Беше отворил задния капак да свалят сандъка с покойника, сега го затвори, повъртя се насам-натам, запали цигара и пристъпи към хората, насядали на пейката пред отсрещната къща:

-          Е каква стана тя? Накъде сега да го карам тоя сиромах, като майка му и татко му го не щат?

То за смърт всеки помага, не е като за живота – казваше дедо Тано. Та той именно отвори вратницата на неговата къща, пометоха под сайвана и на пометеното на две бояджийски дървени магарета сложиха ковчега с покойника. Жените се разтичаха – паница с жито, да има де да се бодат свещите, цветенца, нов чаршаф – да му завият очите в трапа, вино и вода за преливката. Събраха се съседи, викаха Драганските близнаци, спазариха се с тях да копаят гроба без пари, само за пиенето и каквито парици се съберат от ковчега. Само че май никой не спази обичая да слага дребни суми в чинийката на гърдите на покойника, а единия от Драганските се позасмя:

-          Той пътнинката си е събрал още приживе, не го мислете…

Та така – вечерта го закараха с камиончето на Влади от железарския магазин и го заровиха в гроба на прадедо му, побиха чамовия кръст с името му, сложиха китките около него.

А у тях кака Пенка, подпухнала от плач, избърса праха от кандилцето в ъгъла, непалено от смъртта на свекърва и насам, сипа му от специалното шишенце божигробски зехтин и драсна кибрита. Пламъчето, треперливо като гласеца и, освети скръбните лица на Богородица и Младенеца на иконата:

-          Богородице мила, не знам как да ти се помоля, дано ме чуеш, майка си и ти, как нема да ме чуеш… Пратихме ти момчето си, което не можахме – ти да го направиш. Дано  се научи там, при теб, че първо са хората, после са парите…