Йото ПАЦОВ

ФОТЕТО

Разказ

 На една от снимките бе той във войнишка зимна униформа, с къса трилинейка с изправен щик при нозе, лъснат и сериозен, даже сурово намръщен, както се и полага на истински воин отпреди петдесет години. Тази, както и други снимки от живота му бяха подредени в скромни рамчици по стената на първата стая, по-скоро стайче, където държеше обувки, ботуши, туршии, буркани с мед и шишета с ракия, тикви и сплитове лук и чесън, а на закачалката – шуба, мушама, излиняла ватенка и някакви сетрета с прокъсани ръкави и отпрани яки, каскет и бомбе. През външната врата на стайчето се излизаше на малка тераса с разнебитени дървени перила, в далечния ъгъл на която бе дислоцирал артилерията – черешово топче, но истинско, не от панаирджийските бутафории. Казват, че от време на време го зареждал с димен барут, тапа от парцали и глинено гюле с валчест камък от Вита вътре – такива гюлета бяха наредени покрай стената на тераската да съхнат на есенното слънце – и гърмял към лещака по отсрещния склон.

Другата врата на тераската водеше към собата, както я наричаше той – доста голяма продълговата стая с маса под прозореца на късата стена срещу вратата, с два стола на масата и пет-шест покрай стените. Тук бе и леглото му, по-скоро гнездото му, защото май никога не го бе оправял след спане и тялото му бе направило овална вдлъбнатина в дюшека.Сред отметнатите завивки се виждаше и родопско одеяло, и колибарска кабаница, и балканджийска черга. Печката бе почти в средата на стаята с камара цепеници до нея, и веселият огън хвърляше отблясъци през прогорените ламарини по тавана и стените. Но в къщата на Фотето стените не бяха стени, а визуална хроника на последния половин век в този балкански край. Снимките – почти всичките в рамки, някои дори със стъкла – ги покриваха комай от пода до тавана, плътно една до друга, но все пак без никакъв ред. Така беше с двете срещуположни стени, третата, с прозореца, бе приютила само няколко семейни портрета на старци с мустаци и калпаци и бабички с пошове и нарисувани нанизи пендари, с обточени с гайтани контохчета и бели кенарени ризи.

Май никой вече не помнеше името му – викаха му Фотето, пък и той напълно се бе слял с професията си на фотограф, че така се и представяше на редките нови посетители в горската му къща. Потъналите в прах фотоапарати – един „Зенит”, един „Фед” и една „Екзакта”, наредени на перваза на прозореца гледаха навън като слепи просяци – лентите останаха в миналия век, във фотолабораторията сега прибираше вечер кокошките, във ваничките за проявител и фиксаж им сипваше жито и водица. Но преди да настъпи разрухата той извади на хартия всички снимки на хората, които познаваше и които го бяха канили да снима на сватби, кръщенета, задушници, изпратки, курбани, погребения и всякакви други препятствия в живота човешки. След като затвори ателието долу, в градчето, пренесе всичко тук, в горната махала. Ровеше из кашоните с негативите, после приготвяше разтворите и копирния апарат, оглеждаше всичко да му е наръки в тъмницата на фотолабораторията и когато се протегнеше към ключа на лампата, казваше заклинанието:

-          Гаси, животът почва!

Така през светлия квадрат на апарата като в машина на времето преминаваха мъже, жени и деца, живи и мъртви, весели и кахърни, бедни и богати, добри и лоши… И всички те отиваха по стените, но не както дойде, а според едно важно правило, което Фотето ми обясни така:

-          Животът се живее каращисано, момче, защото Господ ни е пратил тука да ни види какво струваме. Всекакви хора има, различни модели, едни са добри – залъка си да топнеш, други са лоши – в катран да нагазиш. Та аз добрите ги слагам на лявата стена, и затова тя свети, видиш ли каква е засмяна! А лошите – на дясната. Слънце там не стига никога – да си живуркат в тъмницата. Та кой каквото си е дробил – това да си сърба…

  *   *   *

Този ден се връщах от лов, по снежните била горе вятърът бе изцедил от мен всякаква топлинка, и първата къща, до която стигнах в Горната махала, бе тази на Фотето. Прозорчето на собата светеше, от комина се вдигаше дим в мразовития въздух и аз само дето не се затичах надолу по склона, за да стигна по-скоро до топлото. Стъпих на  пътя и тогава го видях, че излезе на тераската, накокошинен в шубата и наложил бомбето на главата си. Не ме виждаше. Насипа от една консерва барут в гърлото и на подсипа на черешовото топче, натъпка парцали в дулото с дряновата тояга, която му служеше за шомпол, после търкулна вътре едно от глинените си гюлета. Пак се върна в къщата и след миг излезе, стиснал в лявата си ръка машата, защипала въглен. Изправи се до топчето, отдаде чест и поднесе въглена към подсипа. Бликна дим, после гърмът изхвърли към дола бял облак, чу се как гюлето удари в лещака отсреща. Фотето, изправен в пушека, пак отдаде чест, и се прибра.

Пристъпих и аз, потропах, влязох. Заварих го да кове с чукче джамджийско пиронче на светлата стена, тази на добрите хора. Поздравихме се, той заби пирончето, остави чука на масата, после откачи от тъмната стена едно портретче, показа ми го мимоходим и го закачи на светлата. Плесна с ръце – доволен, после ми посочи стола до масата:

-          А бакалъм!

Седнах аз, и позачуден от действията му, го попитах:

-          Какво, станал е добър, та го премести?

-          Хич не беше добър, сиромаха – отговори ми той. – Ами го преместих, щото ми се обадиха, че умрел, Бог да го прости. Аз така правя. Добрият, като умре – той си е добър, Господ има за него грижа, нема какво аз да го мисля. Ама лошият, като умре, умира и лошотията му с него. И понеже сам се е наказал, докато е бил жив – крал, лъгал, мамил, псувал, бил, пил на усвес, никого не пожалил, на никого не помогнал, всичко осмърдел, влачил и трупал – какво да го наказва и Господ! Та аз, да подсетя Господа да не го тура в трънето, че той в трънето е бил цел живот – гръмна с топчето, да чуе, и му преместя портретчето – да види. И съм сигурен, че ще ме послуша, щото, нали знаеш, Господ е милостив. Като мене.

Налива Фотето сливовицата в чашките, аз вече съм се отвърнал, пийваме, бодваме от  туршийката. И аз го питам:

-          Фоте, като гледам, твойто портретче го няма ни на светлата, ни на тъмната стена. Отвънка си го сложил, в стайчето. Що така бе, Фоте? Как да разбера аз сега ти добър ли си, лош ли си?

-          Аз съм на изчакване, затова съм отвънка – засмива се Фотето. – Ама съм спазарил Трифончо, съседчето, като ритна бъкъла да гръмне с топчето за всеки случай и да ми сложи потртретчето вътре, на добрата стена. Та да подсети Господа, че той мигар само мене мисли…

Йото ПАЦОВ

ПЕРЕКЕНДЕ

Разказ

Откакто Васката завърши техникума в Угърчин майка му и татко му така и очите му не видяха. Отпъна се по големия свят и се затри по градовете некъде. Чак след две-три години Нешко, роднина на бай Първан и кака Пенка се прибра по село и им каза, че срещнал сина им във Варна – сервитьорче в някаква моряшка кръчма. Заем му поискал, и нали Нешко предния ден бил слязъл от кораба, видял се с пари – дал му. Не им стана драго и на двамата, че техна кръв слугува по пристанищата на който мине, а още по-малко – че проси от познати. Бай Първан, като наля ракийката да почерпи гостенина, въздъхна:

-          Чичов, пари аз не съм ти искал и немам да ти давам. Който ти е искал – той да ти ги връща. А наздраве!

Чукнаха се, пийнаха. На Нешко май не му се приказваше много-много за Васката, но Пенка успя да изкопчи от него, че бил отслабнал и почернял в лицето, че не му било весело, че се оплаквал от немотията… За село не давал и дума да се издума – никога немало да кандиса да го подмета трактора по къра, да страхува по гората за крадени дърва, да рине на свинете и да среща козите на долния мост в жега и в порой…

-          Гражданин ще става – въздъхна пак бай Първан. – И що не, може. Само че да му бех одялал с теслата мързела и лакомията навреме… Ама той се усети, че искам човек да го правя, та хвана пътя, завалията…

След тая вест в къщата им се мръкна. Кака Пенка гледаше като минава през предната стая да не поглежда към снимката на Васката в униформата на техникума, окачена на стената. Ама все не издържаше, поглеждаше, колкото да я надуе на плач. А пък видеше ли я да хлипа, бай Първан я навикваше:

-          Какво за жив човек си зинала да ревеш! Да беше ревала като му вземаше бележки от докторката да му извиняваш отсъствията и като му буташе скришом кайметата та да е с хората… Е го де е – с хората, те на масата, той – диван-чапраз…

После – по-зле. Дойде си в отпуска Ради от Рудозем – чак там го намерил Васката, пари да му иска, че имал борч към банката и щели да го опандизат ако не се издължи. Казал, че ако не успее да му ги върне до Великден баща му щял да продаде трактора и да му ги даде. После се обади Тиката от Пловдив, и той роднина – и него завлякъл, бил борчлия на едни разбойници, главата му щели да откъснат, та аман-заман, жив да си, род сме, спасявай ме, бако Тико, а пък татко като продаде трактора… После се отби Невенка, учителка в Плевен – и от нея взел, та тя да ги пита кога ще може да и ги върне, че дъщеря щяла да жени през май… Трети, пети, десети – навървиха се хора всекакви, кой изгорял със сто, кой с хиляда, щото го пожалили, пък и нали познават бай Първан и кака Пенка, честни и свестни, кой да мисли, че синдакът им е такъв келеметор…

После – от зле по-зле. Залюбил се с някаква от циментовия, счетоводителка, отговаряла и за взаимоспомагателната каса. Та какво я е омагьосал – измъкнала тя от касата всички пари на хората и забягнала с него по Варна. Ударили го на живот, но и това не им стигало, та той се забъркал с някакви трафиканти, участвал в купуването на два буса и отпрашили за Турция, бежанци да карат нелегално – три хиляди долара парчето! Спипали ги още преди Малко Търново, бежанците – в общежитието, той и акраните му по късата процедура - в пандиза.

Чак от затвора един ден писа на майка си и на татко си, и то пак за пари – вземал на вересия цигари от бюфетчията на затвора, ама май не само цигари, оня надул да си плаща, скръцнали му със зъби, че ще го осакатят, ако не се издължи, та да му пратят, а пък той, като излезе след някоя и друга година – право на село, пали трактора и докато не ги изработи – нема ни да яде, ни да спи.

-          Ти син ли си ми бе, сине – викаше към портрета бай Първан. – Немам аз син такъв, в джинса ни такова нема! С каква ме дамга зачегари бе, Господи, та такова да се роди и отчува!

Тази вечер седяха на масата по-дълго.Свършиха новините, започна някакъв филм по телевизията. Те и не поглеждаха екрана. Бай Първан се бе втренчил в чашката с ракията, пиеше и доливаше като в унес, кака Пенка така и не пипна вилицата, тавичката с мусаката отдавна бе изстинала. Ръцете в скута, погледа – в нищото:

-          Какво ще правим, Първане, ще му пращаме ли пари?

-          Аз пари за перекендета немам !

Опита се да го каже натъртено, ама се получи пресекливо и тънко, и затова – жалостиво. Гърлото му се сви и за да не изхлипа пак посегна към ракията. Пийна, обърса си мустаците:

-          И нема да ревеш. Да сме ревали като сме го раждали.

 *    *   *

След два месеца пред къщата им спря полицейски автомобил. Двамата полицаи слязоха и потропаха. Още щом ги видя на вратницата кака Пенка разбра защо са дошли, краката и се подкосиха, та едва смогна да им отвори. По-младият я прихвана под ръка, поведе я, по-старият ги превари и отвори вратата на стаята. Бай Първан четеше вестник на масата, като ги видя се изправи, свали очилата и пак седна. Седна и кака Пенка. Тогава по-старият полицай започна да говори и думите му се биеха в стените, търсеха накъде да вземат, за да стигнат до стаята на Васката, където бе сричал читанката, до сайванта, където правеха корабчета от дръгове царевица с другарчетата си, до Гълъбския геран, където бе най-хубавата пързалка през зимата, до Цаловските върби, от които скачаха във Вита и се къпеха до посиняване, до къщата на мънинката Цвети, по която въздишаха всички момченца от Шагерската махала…

Васката бе умрял.

Катафалката го докара на другия ден, шофьорът попита в центъра къде е къщата на родителите му и спря пред вратницата. Потропа. Бай Първан отвори, зад него надничаше кака Пенка. И двамата – със сухи очи, с вкоравени лица.

-          Не щем го тука! – проръмжа ли, излая ли бай Първан. - Жив го чакахме, не дойде, мъртъв го не щем.

И захлопна вратницата.

Шофьорът се видя в чудо. Беше отворил задния капак да свалят сандъка с покойника, сега го затвори, повъртя се насам-натам, запали цигара и пристъпи към хората, насядали на пейката пред отсрещната къща:

-          Е каква стана тя? Накъде сега да го карам тоя сиромах, като майка му и татко му го не щат?

То за смърт всеки помага, не е като за живота – казваше дедо Тано. Та той именно отвори вратницата на неговата къща, пометоха под сайвана и на пометеното на две бояджийски дървени магарета сложиха ковчега с покойника. Жените се разтичаха – паница с жито, да има де да се бодат свещите, цветенца, нов чаршаф – да му завият очите в трапа, вино и вода за преливката. Събраха се съседи, викаха Драганските близнаци, спазариха се с тях да копаят гроба без пари, само за пиенето и каквито парици се съберат от ковчега. Само че май никой не спази обичая да слага дребни суми в чинийката на гърдите на покойника, а единия от Драганските се позасмя:

-          Той пътнинката си е събрал още приживе, не го мислете…

Та така – вечерта го закараха с камиончето на Влади от железарския магазин и го заровиха в гроба на прадедо му, побиха чамовия кръст с името му, сложиха китките около него.

А у тях кака Пенка, подпухнала от плач, избърса праха от кандилцето в ъгъла, непалено от смъртта на свекърва и насам, сипа му от специалното шишенце божигробски зехтин и драсна кибрита. Пламъчето, треперливо като гласеца и, освети скръбните лица на Богородица и Младенеца на иконата:

-          Богородице мила, не знам как да ти се помоля, дано ме чуеш, майка си и ти, как нема да ме чуеш… Пратихме ти момчето си, което не можахме – ти да го направиш. Дано  се научи там, при теб, че първо са хората, после са парите…

Йото ПАЦОВ

ПАЧАВРА

разказ

Научих, че потеклото и е от моето село по времето, когато беше любовница на директора на електрокарния завод и по съвместителство – негова секретарка. Класика. Директорът си имаше поуве хнала женичка и две дечица комай на нейната възраст. Видях я за пръв път на един банкет – точно по това време започнаха да прекръстват банкетите на делови обяд или още по-модерното тим-билдинг. Нуши се беше облякла като ученичка, точно както се пее в песенчицата: „Пустите моми шуменки, всичките с бели гуменки”. Само че гуменките и не бяха само бели, а изпъстрени с пришити шарени пластмасови маргаритки – човек не можеше да откъсне поглед от краката и, предвидливо оголени от миниатюрната и бяла поличка до чувство на неудобство и дори срам у околните. Като че ли за да компенсира свръхсексуалната гледка на неприлично голите си стройни крака и немирно дупе Нуши беше облякла розова копринена блузка с такова деколте, че всеки мъж в нейно присъствие незабавно ставаше разноглед. На шията си, удивително чиста и гладка за трийсет и пет годишна жена, бе провесила на сребърна верижка сребърна ръчица, сръчно свита в проточен между двете кълбета крем-карамел среден пръст. Вечерният и грим с трагични сценични отенъци подчертаваше перверзната и порочност на дърта Лолита, а потното и в лятната вечер тяло излъчваше мощен поток скъпи аромати и евтини феромони във всички посоки на битието... Екстра беше – с тази опалена от летния загар кожа с цвят на благороден бронз, със синьо-лилавите си огромни безсрамни очи, със сплетената си на две невинни ученически плитчици тъмноруса коса...

Така поддържаше „агиттаблото” си, както казваше моята леля Сийка, цял живот. Беше намерила правилната пропорция между разврат и успех и нищо не можеше да я спре. За да си осигури софийско жителство ожени за себе си един мухльо-инженер с апартамент до кино „Изток”, който работеше в автобусните превози. Свали го във влака. Качи се на гара Червен бряг, мина през вагоните, видя го да седи сам до прозореца в едно купе и седна срещу него – крак връз крак, кокетно наведена главица, бързи, ама не много, погледи изпод бретона, цигарата в лявата ръка с изпружено кутре. До Мездра той вече и държеше ръката и докосваше колената и, трепереше и заекваше, запъваше се като на изпит по съпромат и бръщолевеше за любов от пръв поглед. В София слязоха прегърнати, взеха такси до кино „Изток”. Апартаментът беше на третия етаж в нова кооперация на ул. „Атанас Далчев”,  докато той сложи на масата шише коняк и подходящи чаши тя огледа хола, спалнята, банята и кухнята и остана доволна. Одобрението и пролича още след първата глътка, но му позволи само задъхано опипване и няколко целувки – недей така, за каква ме вземаш, та ние едва се познаваме, нека не избързваме…

Не избързаха много – остана да спи при него – тя в спалнята, той на дивана в хола, усети го през нощта, че отваря вратата и я гледа, но не посмя да пристъпи. На другата вечер и двамата вече бяха в банята, в кухнята, на спалнята, на дивана – тя го зашемети със секс, какъвто той не бе подозирал, че съществува. И след седмица се ожениха.

Само година след това настъпиха промените и скоро бе отменено и софийското жителство. Това обезсмисли инженерното и завоевание, но тя не изпадна в униние. Бързо се ориентира към една от нароилите се партийни централи и скоро от момиче за всичко стана фактор в качеството си на любовница на партийния лидер. Майстор беше да избива пари – от банки, фондове, предприятия, търговски дружества. И не само за партията – беше се разбрала да прибира комисионна десет процента, колкото прибираше и председателя. Бързо установи контакти със силните на деня – някои групировки, които не слизаха от първите страници на вестниците, но не потъна в тях, ако не се броят сексинцидентите, както ги наричаше наум, по билярдни маси и в сепаретата на банкетните зали, а понякога – и в тоалетните. Усети се навреме и успя да се спаси, като прие предложението на директора на електрокарния да му стане секретарка с всичките произтичащи от това последствия. Едно от тях беше, че след година се сдоби с ведомствен апартамент в Мусагеница, за който нито мухльото, нито партийният лидер разбраха. След три години го обявиха за продажба и тя го купи. Там се срещаше с директора, обикновено сутрин преди работа, после в края на работния ден лидерът я караше в един мотел край Искъра, а вечер се отдаваше на законния си съпруг.  Е, не че всеки ден, но имаше и такива натоварени дни. Неуморният  и сексуален труд се материализира и в кокетна виличка във Владая – подарък от лидера, та най-после се избави от погнусата си да се въргаля в пожълтелите чаршафи на мотела.

Всичко беше добре, но тя си мечтаеше за места, които предлагат още по-големи възможности, и при това съзнаваше, че хубостта, както всичко на този свят, е до време. За да придаде някакво приличие на ламтежите си обичаше да повтаря: „Парите са свобода и прогрес”. Пълнеше гардероба си с предизвикателни дрешки и скъпи обувки, каквито изискваше професионалната и специализация на луксозна пачавра, ровеше в интернет из сайтовете на далечни екзотични земи, учеше английски. И когато усети, че е готова, подаде молба за развод. След епична борба успя да докаже в съда, че в изплащането на банковия заем за апартамента е участвала и тя, та се наложи мухльото да продаде жилището и да раздели парите с нея. После продаде старата къща на покойните си родители във Врътеник. Продаде и виличката, и така спетъра първоначален капитал за великото преселение на народите, както наум наричаше начинанието си. Не възникнаха проблеми и с американската виза, та в един хубав ден от входовете на Терминал 2 тя изпрати въздушна целувка на мъгливата София и без да извести никого за заминаването си, отлетя за Париж. От летище „Шарл Дьо Гол” до „Джон Ф. Кенеди” в Ню Йорк, оттам – до Сан Франциско, после – до Оаху. Когато зърна под крилото на самолета изумрудните долини, плешивите била на хълмовете и овалните кратери на вулканите сред сребърния безкраен океан, въздъхна с облекчение…

По това време – около две години след нейното бягство - аз вече се бях прибрал на село, и то не заради чистия въздух и здравословния живот, а за да ближа раните си от несполучилите си начинания. И тук, благодарение на процедили се сведения от другата страна на планетата, научих нещичко за нея. Очевидно хавайските и планове се осъществяваха успешно, и това сигурно бе станало причина да се похвали на своя съученичка – Венета, акушерка в общинската болница. Писала бе, че живее в разкошна къща в Кахала, Хонолулу, със собствена градина с море от цветя, че е женена за някой си Аладер Хироа, трийсет години по-голям от нея, но затова пък собственик на консервна фабрика и няколко риболовни кораба. От снимката, която акушерката показваше с удоволствие на който поиска, Нуши се бе изправила – бая поналяла фигурата и физиономията, до седнал в необятно плетено кресло разплут в огромно тяло чер полинезиец. При вида му бабичките се кръстеха и призоваваха – „Варди, Боже!”.  Не знам какво точно искаха да кажат, защото тя изглеждаше щастлива и спокойна…

Минаха години.

И в един пролетен ден тя се появи в село. Беше в пищна черна рокля, пребрадена с черен шал, със скръбна физиономия – очевидно полинезиецът се беше споминал. От предишните времена бяха останали само превземките и – бузите, задните части, гърдите очевидно не се справяха с гравитацията, и затова дълбоките и деколтета и късите и поли изглеждаха карикатурно. Пък и не се съгласуваха добре с демонстрацията на дълбок траур, но пък и кой ли вярваше на театралната и печал…

Дом в селото Нуши вече отдавна нямаше, та от Хаваите - с два необятни куфара с което и бе останало след разделянето на наследството на дебелия Хироа на цялото му племе – се прибра в къщата на Венета, която живееше със семейството си в апартамент в Луковит. Това, разбира се, даде неизчерпаема възможност на бабичките по пейките да обсъждат нейното житие в диапазона от „ох, сиромашката, без дете, без коте” до „животеца си профука, хак и е, дано си събере краката най-после…”.  

Е, такива намерения като обозначените в последната фраза Нуши определено нямаше. Без да обръща внимание на приказките тя зачести в къщата на Начко, който живееше сам откакто погреба жена си миналата година. С него се имаха още от деца, въпреки че в онези години тя се кикотеше подигравателно на несмелите му опити да и хване ръката или да пипне косите и. Як и работлив, целият побелял, но все още пълен с ищах за живот, Начко сновеше по къра с каруцата и по двора, зиме с шофьорска шуба от добрите времена, лете с избеляла армейска гимнастьорка от разпродажите. Гледаше си кобилата Генка, шопара Гошо, трийсетина кипри кокошчици начело с петела Златан, двайсетина кошера, сливова градина, малък малинаж по Миньовското… Чувах и аз, че Нуши го обикаля, след това – че и той наминава към Венетината къща, и не само да свърши некоя мъжка работа по двора, ами и вечер с шишето ракия и един книжен плик с още топли яйчица. Подсмихвах се наум – голям шегаджия е животът, след като може да те запокити от плажа на Ханаума Бей Бийч на Врътенишкото пръдище…

Видях ги един ден – седнали и двамата на капрата в каруцата, дръгливия кон се спъва по нанагорнището в облак мухи, каруцата трополи. Помислих си – каква пасторална картина!

И в същия момент ми светна, че Начко има къща на два ката във Врътеник, апартамент в Плевен, и че чака от ден в ден да изпрати брата на баща си, който береше душа в собствената си кооперация на „Дондуков” в София, а други наследници освен него нямаше…

МАМКА ТИ, ЧОВЕЧЕ! 

Разказ от Йото ПАЦОВ

Тъпо ли ти е, човече?

Никой не идва на този свят само колкото да се разходи из него, да се налюска, да се наплюска. Гледам те и се чудя – от животът ти файда като от смок пикня. Учи в Борован, в Бяла Слатина, в Угърчин. Какво завърши – и ти не знаеш, ако въобще нещо си завършил, де. Работи по Тетевен, по Ботевград, по Плевен, даже и в Кипър ходи – нито прокопса, нито се задържа някъде. Ама и тези, при които си работил нещо не усетих да дават зор да те задържат. Прибра се в Ъглен да продаваш чалъми, да седиш пред магазина на Робчо и да смучеш мастика. С айрян. И булка доведе – тя си гледа бебето вкъщи и смуче уиски. Така била научена, гражданка, демек. От Павликени. Те в Павликени без уиски не сядат на масата. А пари откъде? Кипърските отидоха за един очукан опел последна употреба, за количка за бебето и за един сандък инструменти. Каквото хартиса – изсмукаха го уискито и мастиката. И цигари, разбира се. Двамата – по две кутии днеска, като отворите прозореца да не удушите бебето пушек се вдига като от запалено бунище…

Кофти ли ти е, човече?

И като нема накъде – тръгна по строителство. Нали каквото е читаво из село заби из Бавария, Саксония, Валенсия, Мурсия… Останаха двама-трима майстори, а работа – море. Къщите повечето са прехвърлили петдесетте, че и по на сто има. Гредоред, дялан камък в основите, кирпич… Покриви провиснали, мертеци и греди направени от мушиката на дантела, мазилка се рони, тавани се подкорещили, стени и подове се разкривили, дюшемета и черчевета изгнили. Камбаната бие през ден, като се съберем сутрин под черницата на площада първо се питаме кого ще изпращаме днес. Така се докара работата, че няма хора трап за поредния покойник да изкопаят – едни негодни, други негодници, както казва бай Дако. Ама ти и с това се хвана – як и глупав, като иманяр. Земята се спекла на керемида, четири месеца не е валяло – блъскай, душо, да ти дойде акъла в главата. Ама и това не е работа – веднъж-дваж в седмицата по 30 – 40 лева – за мастика ли, за уиски ли, за цигари ли – за кое по-напред. Верно, мрът хората на зареда, ама и те намаляха, дето вика баба Вида – то и за покойници в Ъглен май не останаха хора. Та дето ще се ослушваш за камбаната всяка заран – хвана се със строителство. Само че и пари немат хората – държавата дава пенсийки на дъртите като за бог да прости, който още работи по Луковит докача повечко, ама като сметнеш колко чакат на заплатицата му…

Гадно ли ти е, човече?

Та така и тримата май увиснахте на пенсийката на майка ти. И на градинката и. Баба Цонка кьопава – иде до фитирията с патерицата, там я бодне в земята и после се подпира на мотиката. Домати, краставици, тикви, пипер, патладжан, боб, зеле – всичко иска пипане. Отделно кокошки, патици, гъски, прасето Гошо. И всичко я гледа в ръцете. Като влезе в двора, като я налетят с крякане и кудкудякане пилците – ще я съборят. Гладни. Гошо и той врещи и се бие в дъските на кочината – да го ожалиш. Как насмогва да ги изхрани – никой не знае. Най-малко ти. Да си косил коприва и люцерна, да си купувал смески и кукуруз? Да си им сипал водица, да си им поринал, да си им помел? Или жена ти? Нема такава работа!

Какво направи, като свършихте покрива на Цеката? Каквото и друг път. Разделихте парите с другарите си, ти качи жената и бебето в опела и отпрашихте за Плевен. Дрешки, обувки и обущета, два стека цигари, три бутилки уиски – пей, сърце! На майка ти – нищо. Че трябва да се плаща ток, вода – тя да му мисли. Че е свършила лекарствата – нали си бра летоска билки? Така му дириш чалъма ти на тоя живот… Ама татко ти си отиде без време още след войниклъка, та нема кой да вземе топоришката и да ти отупа пепеля…

Гнусно ли ти е, човече?

Е, после си отиде циганското лято, свършиха слънчевите дни, никой вече не смееше да прави покрив, че стана дъждовно. Нема работа, нема пари. Нема уиски. Лежиш с Мила по цел ден пред телевизора, тя кърми бебето когато се сети, майка ти готви, та ви слага, а в останалото време прави зимнината – киселото зеле, царската туршия, киселите краставички, печените чушки, белените домати, лютеницата, сплитовете лук и чесън, сушените сливи, увитите във вестник ябълки и сливи… Даже два казана ракия опече – един сливова и един гроздова - от асмата. Ти не щя да и помогнеш даже да прекара пращината и дървата – ракия ние не пием! Най-голям зор баба Цонка видя с пилците – остави шест кокошчици за яйца, друго всичко закла, оскуба, опърли, изкорми, наряза, нареди в буркани и ги вари два дни в ператника на двора, в който преди това бе сварила компотите от праскови, сливи, малини и грозде… Нареди всичко по рафтовете в зимника, и като приключи се спря на вратата и се засмя – толкова драго и беше да вдиша този въздух с аромат на кисело зеле, ябълки, чубрица и сминдух от китките, окачени по гредите. Ще се изпролети, нема страшно!

Само че  хубавото води лошото, както е известно. Някъде в средата на ноември баба Цонка не можа да стане от леглото, нещо я затикна в гърдите, сили нямаше ръка да вдигне, даже да те викне на помощ не можа. Само че ти се зачуди как така я нема по двора и влезе да я видиш. Веднага разбра, че тя бере душа, и се обади на бърза помощ. Дойде линейката от Луковит с една оправна фелдшерка, качиха майка ти и заминаха.

Срамно ли ти е, човече?

Държаха баба Цонка две седмици в болницата, та даврандиса, колкото и да не ти се вярваше. Така и не отиде да я видиш. Първо се оправда с това, че дойдоха от водоснабдяването с един багер, изкопаха трап пред вратницата и спряха водата за къщата – не искаха и да чуят да чакат, че не бяхте плащали повече от две години. После пък братът на Мила се обади, че намерил работа по Германия, та да идете вие в Павликени в неговата къща, че докато се върне след година-две циганите и папер нямало да оставят от нея. Късмет! Дето ще стоите без вода в Ъглен – айде в Павликени! Та на два курса прекарахте багажа си и до шушка цялата зимнина, дори двете дамаджани с ракията,  че да почнете живота си на чисто! И не се сети, че с мръсотия нищо чисто се не почва. Така беше чул от Лабавото: от дърто влачиш  додето шава. И не ти дойде наум какво ще стане с майка ти, когато се върне от болницата. Ако се върне, де. Като завари зимника празен, вратите зейнали, раклата с родопските одеяла празна, пердетата свалени, дори кофите, метлата и машата пред печката отнесени…

И как да ти дойде наум, като човешкото в теб се е спекло като земята в гробищата?

Майка си затри, човече…

Материалът е публикуван във в. "Сега", бр. 223/22 септември 2018 г.

ПЕТ ИСТОРИИ ОТ ЙОТО ПАЦОВ

ЪГЛЕН. В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

Преди няколко години смених изкушенията на столицата с удоволствията на селския живот. А моето село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Хората, като ги погледнеш – всякакви, като навсякъде. Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракия, биенето на прасета в див и питомен вариант и ловенето на риба увенчава битието на автентичния ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато още четиригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите „Аз, дедо, като бех моряк…“ ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:

-           Ей, аркадаш, влез да видиш как заметува моя! - и в очите му блестеше върховна гордост.

Това май предопредели и професионалния ми път в живота – журналистиката. При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече трета ракия, НакатаДончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение да разкаже своя вариант протяга ръце към него и стене почти в несвяст:

-           Млъкни, ще се спукам!

Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще разкажеш на нея. Пък и това, което слагаме на масата вече е все с вкус на оскъдица и мизерия, но което разказваме не се влияе от потребителски кошници и инфлационни индекси…

Занимаването със заметуване от ранна младенческа възраст често, както при мен, определяше и жизнения път на някои наши съселяни, а и основните им умения. Христо Вълков - Пурека например бе стигнал до такива висоти в това изкуство, че когато в ролята си на партиен секретар в Комитета за култура трябваше да напише годишният отчетен доклад и ние изразихме обяснимо безпокойство дали ще се справи, той махна пренебрежително с ръка:

-           Нема страшно, аз доклад за култура и от бобено зръно ще спетърам!

ЧЕРНОБИЛ. ИЗКУШЕНИЕТО НА УЖАСА

В средата на май 1986 г. бяхме в командировка в Киев. При тръгването от България имахме вече смътна представа за случилото се в Чернобил на 26 април, и още във влака решихме да се доберем до повече информация за тази трагедия. В зоната на Чернобил влязохме с кореспондента на българското радио Любен Антонов на 20 май – т.е. три и половина седмици след взрива. Колегите от киевската телевизия ни разказаха каквото знаеха за трагедията, така че бяхме наясно с радиационната опасност, но неустоимо беше изкушението да сме първите чуждестранни журналисти там. После, когато видяхме мъртвия Припят, Гудзевати, Гавронщина, други села, когато се срещнахме с момчетата – милиционери, пожарникари и военни, които умираха в болницата в Макаров, ни стана истински страшно. Но продължихме да диктуваме информациите си. В българската преса излизаха откъслечни съобщения от тях, но агенции като ЮПИ и Ройтерс публикуваха пълния текст.

Първото, което видяхме, бяха военните камиони-цистерни, които миеха пътищата, вероятно за да отстранят радиоактивната прах. Това бяха мобилизирани войници - запасняци, призовани специално за тази работа. На нашата кола, която ни предостави българското консулство в Киев, се вееше българския трикольор. Когато ни видя, едно момче с пехотна униформа буквално ни препречи пътя с камиона си, скочи от кабината и на архаичен български започна да ни говори: – "Братя българи, от дека сте, айде да си хортуваме!". Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа неща, които след това видяхме и с очите си - в тези части бяха мобилизирани българи, гагаузи, татари, молдовани... После бяхме по селата - там хора вече нямаше, така че слизахме от колата, влизахме в къщите... Приличаше ми на някакво виртуално мародерство, срам ме беше. И сега настръхвам, като си помисля за тези хора, които са били принудени за минути или часове да изоставят дома си, живота си... И друго, което се набиваше на очи – живели бяха в изключителна бедност, непозната в България по онова време. Та впечатленията ми са отчайващо грозни, особено на фона на безсрамната демагогия на местните власти, които правеха всичко възможно да ни убедят, че не се е случило кой знае какво. Например когато влязохме в Макаров – пуст град, в центъра пред културния дом беше опънат голям плакат „Ласкаво просимо” – „добре дошли“ на украински, а под плаката две майки се разхождаха с колички в тази замряла пустош. Изумих се, реших, че тази постановка не може да е толкова истинска – фалшът предполага, че в количките няма бебета. Каква беше моята изненада, когато се приближихме и видяхме, че в количките има бебета!

В болницата в Макаров се срещнахме с момчета, милиционери и пожарникари, които живееха последните дни от живота си, умираха от лъчева болест, след като съзнателно се бяха жертвали, за да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали ранени и мъртви другари... Помня, че имаше един младеж на 22 години, той знаеше, че умира, беше от Ташкент, беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах, че бих отишъл до Ташкент при неговата майка и да й разкажа какво се е случило. Той ми каза: "Не е нужно да и казваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка, (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи после".

ГАНГ. НЕБЕСНАТА БЛАГОДАТ

В първите години на новото хилядолетие се озовах на най-многолюдния религиозен празник в историята на човечеството – Маха Кхумба Мела в Индия. В околностите на Алахабад се бяха събрали около 90 милиона души…

Нагазвам в кафявата вода, размътена от милионите нозе на хората около мен. Мъжете са само с препаски, жените – задължително със сари, децата – голи и невероятно щастливи, въпреки че водата е студена и аз настръхвам. Плитчините се простират на повече от 500 м, а в края им са закотвени лодки. Около мен хората са коленичили или седнали във водата, кланят се, като потапят и главата си, пеят и говорят в скороговорка мантри, децата се гмуркат и плискат. Продължавам към лодките, откъдето облечени в тютюневи униформи войници, въоръжени с автомати “Томпсън” от началото на миналия век, махат с ръце и ми викат нещо. Това е отцеплението – те пазят да не се навлиза в талвега на реката, защото Ганга взема своите жертви тук всеки ден. Ето го Сангама – откъм мен е жълто-кафявата вода на Ганга, която в средата на талвега се среща с яснозелената вода на Ямуна. Виждам го на около триста метра от мен, но трябва и да го почувствам, затова се пускам от хлъзгавото бамбуково гребло на гемията и плувам натам, към линията между кафявата и зелената вода, защото точно там се влива и небесната благодат, донесена от незримата Сарасвати. Чувствам се лек и вдъхновен, много бързо стигам линията на сливането. И тук се стряскам така, че спирам да плувам – усещането е като от електрически удар, аз нямам понятие за физическото естество на това чувство. Разлика в температурата на по-топлата Ганга и по-студената Ямуна? Психологически феномен от постигането на заветна цел? Или все пак – небесната енергия на Сарасвати? Тук всичко е възможно. С изненада разбирам, че въпреки объркването си не съм потънал, възстановявам дишането си и тръгвам обратно. Спокойствието отново е в мен, заедно с удовлетворението – нещо се случи. Ето защо съм тук. Да ми се случи точно това. Сангамът ме прие. Пак греба към лодките, вече на километър от мястото, където влязох в талвега. Облегнати на бамбуковите мачти ме гледат същите тютюневи чернокожи момчета с автомати и ми се усмихват. Когато приближавам, ми подават гребло и ме изтеглят на палубата. Тупат ме по мокрия гръб, разглеждат миниатюрното разпятие на гърдите ми, питат “Кристос?”, и когато отговарям утвърдително, сключват длани за поклон пред челата си. Всеки човек е храм на своя Бог, а Бог е един за всички хора. Събирам и аз длани пред челото си и им се покланям по тяхному...

БЕРКОВСКО. ЖИВОТЪТ Е ПИСАТЕЛ

В началото на 70-те работех в Агенция по печата „Новости” и по инициатива на Йордан Радичков моя шеф Николай Никитушкин и аз бяхме поканени на лов в едно село близо до Берковица. Помня пълната луна, огъня близо до една плевня извън селото, в жаравата на който домакините заровиха подницата с питата и сложиха скарата, помня и лицата на Емилиян Станев и Йордан Радичков в отблясъците на пламъците, вяло поддържащи вечния си спор за това кой е по-голям ловец от двамата. Тогава от тъмницата край нас изникна дрипава фигура с черно лъскаво лице, стар циганин с бели зъби, светнали в усмивка:

- Ей, хора, дайте една пушка и малко джепане, да гръмна тая луна да се не блещи, че не дава на циганчетата да спят, все гледат що шаваме с майка им под чергата...

Засмяхме се, сглобихме едно чифте и му го дадохме с един патрондаш изостанали от пъдпъдъчия лов патрони...

Така ще запомня тази далечна вече нощ – тъмния силует на порутената плевня, пред която заметнати с черджета са се скупчили циганчетата, ние около огъня, кой с цигара, кой с манерка с вино в ръка, а на двайсетина метра от нас циганина, вирнал пушката към луната пълни небето с пъдпъдъчи съчми...

Та като видя сега сипаничавото сигурно от изстрелите лице на месеца, все за тогава се сещам, и си спомням фразата, която Емилиян Станев каза, взрян в циганина:

- Няма по-велик писател от живота...

БАЛКАНЪТ И БЛИЗНАЦИТЕ

С Дончо Цончев посред дебела зима сме на прасета в Троянско някъде, сняг до пояс, студ свиреп. Направили сме две гонки, смръзнали сме се по пусиите – в гората нищо не шава, кучета и гоначи не могат да изгазят долищата. Тръгнахме да се прибираме с джипа. Тъкмо Дончо разпаса патрондаша и шофьорът наби спирачки – диря. Голям нерез наскоро пресякъл пътя. Скочи Дончо, вкара в първата цев бренеке, ама май не му се вярваше кой знае колко, че ще стигне глигана, та сложи в другата ситен патрон някакъв – да удари поне някоя сврака, та барем да гръмне този ден. Тръгна. После разправя - по едно време се усетил, че е сам – никой не тръгна след него. И като завил по дирята към дола, изведнъж го видял – глиган като биволица, чер и бял от снега, стои до една дъбица и го гледа в очите. Дигнал  за миг пушката Дончо и забил бренекето в плешката му. Нереза клекнал от изстрела, изхвърлил се като на пружина и потънал в дола. Пристъпил Дончо да види какво е направил, и гледа – кръв по снега, кръв в дирята, а в кората на дъбицата  лъщи неговото бренеке. Ами сега? Че трябва да го добива – трябва, ама с какво? Помислил, извадил ножа и изчоплил куршума от кората. А той сериозен куршум, от руските “Байкал”, месингов. Изсипал Дончо сачмите от ситния патрон, вкарал на тяхно място куршума, подгънал колкото може с ножа ръба на патрона и го глобнал в първата цев. Тръгнал по кървавата диря из дола, и след десетина минути вдясно изпращял храсталака – те ти го нереза, уема по нанагорнището. Пак дигнал пушката Дончо, повел го, гръмнал, и този път нямало празно – паднал като отсечен. Претичахме ние, наобиколихме животното, Дончо клекна за снимка и тогава един от по-младите викна:

- Ей, хора, тоя е друг, я гледайте къде свива кървавата диря!

И вярно – тръгнахме по нея и след трийсетина метра намерихме първия глиган, по който Дончо стрелял, издъхнал по-нататък в дола...

- Та така – с един и същи куршум два глигана гътнах – разказваше после Дончо. – Но да ви кажа, в тази история имаше и нещо кармично – и двата по двеста кила, и глигите им по двайсет и осем сантиметра, и двата еднакви откъдето и да ги погледнеш, и двата с еднакво бяло петънце на върха на левото ушо – близнаци, значи. Така им било писано – от един и същи куршум да паднат...

ЖИВОПИСНИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА ХРИСТО КРАЛЕВ

Йото ПАЦОВ

Големите творци сами създават света, който обитават. Той често е на границата на човешкото познание, но често ги и надхвърля, за да ни позволи да надникнем в онези духовни пространства, в които законите на битието и представите на човека избледняват в почти непоносимата светлина на духовното извисяване. С особена страст това прави и Христо Кралев, който дава зрим образ на космическата хармония, без при това да напуска мистериалната територия на българската душевност и традиция. Да се постигне това със средствата на фигуралната композиция е като да стигнеш протуберансите на Слънцето с крилете на Икар, но той го прави, при това, за разлика от Икар, успешно.

Пространствата, в които щедрият талант на Христо Кралев прави живописните си открития, е лесно да бъдат намерени – той самият ги е обозначил в емблематичния си цикъл за стихиите на земята, водата, огъня и въздуха. „Стихия на земята” е миниатюрна по размери, но огромна по смислов обем панорама на оплодотворената от човека планета, където централната фигура е символното начало на сливането между жената и земята – един необичаен, но много въздействащ прочит на мита за земята-майка, разказван от зората на човечеството в образи като тези на Вилендорфската и другите кроманьонски Венери. „Стихия на водата” с жеста на ръцете ни подсеща за броенето на пари и за поговорката за Гергьовския дъжд, в който всяка капка е жълтица – и как да е иначе, след като физическата основа на живота ни е предимно водата. „Стихия на огъня” със своя парещ колорит прави предметна връзката, за която ни говори „Изумрудната скрижала” на Хермес Трисмегист за еднаквостта на това, което е Горе и това, което е Долу – горе с огнените коне от слънчевата колесница, долу с нестинарските мистерии на българката. „Стихия на въздуха” гърми в медните тръби на духовия оркестър, в който полъхът на вятъра и полетът на птицата пораждат усещането за вечно движение и незрима мелодия.

Общо взето в работите на Христо Кралев отчетливо се проследява очевидната двупластовост на човешкото съществувание – епицентърът на творческия акт е сакралното, мистичното, окръжено от битийното, като и двете стигат до епичното. Това е възпяване – на „Хлябът”, на „Изгрева”, на „Извора”, на съня на Луната… Цикличността на сезоните в нашите средни ширини в тези творби далеч надхвърля рамките на годишните времена и се превръща в апотеоз на тържеството на човешкото начало в обитавания свят с неговите неизменни атрибути – „Сезони”, „Скреж”, „Зимата”, „Жетварска песен”, „Лято”, „Бяла тишина” … Една друга тематична група създава усещане за историческа и духовна безкрайност – „Пълнолуние”, „Тракийска земя”, „Спомен за Рая”, „Жега”, „Цветница” …

Христо Кралев напълно пренебрегва модерните теми на технологичната цивилизация с нейната рационална атрибутика, защото територията на творчеството му е българската вечност, където конюнктурното и епизодичното са само лъскава и кичозно ярка опаковка на често лишени от истинско съдържание и стойност бързопреходни миражи. В същото време перфектната му живописна техника постига степени на въздействие, в които очите са само средство, емоциите – само повод, разумът – само начин за непосредствено възприемане на създадения от него неимоверно богат и дълбок свят на вечния човек.

И още нещо - физическата форма на творбите постига чрез използването на архитектурни /в някои случаи – антропоморфни/ елементи една допълнителна монументалност, която  ситуира живописния разказ в епицентъра на човешкото мироздание.

И ако човек наистина непредубедено и с открито сърце и чиста душа възприеме тази очарователна и дълбока живопис, непременно ще възкликне като мен:

-          Благодаря, че Господ ме дари с възможността да те срещна, Христо Кралев!

БЛИЗНЕТА

Разказ

Йото ПАЦОВ

Цеката и Цанка се прибраха в Ъглен на Богоявление, когато цялото село бе струпано на брега на Вита, при Цаловските върби, да вади кръста. Старият поп Петко, царство му небесно, навремето хвърляше в замръзналия вир сребърния кръст, с който служеше, голите мъже по половин час трошеха леда и далдисваха да брабарат по дъното, докато го извадят. Сега отец Евгений хвърляше дървен кръст, който не потъваше, та да е по насгода да го стигнат и извадят, та никакво далдисване не ставаше, само газене и плуване. Ама празникът си е празник, и когато Цеката и Цанка спряха на площада да си напазаруват, разбраха от магазинерката Мая, че всички са на Цаловските върби. Възвиха и те натам, спряха до трафопоста при Пепи Парашутката, където на масичка и на няколко пейки бяха наредени чайници с греяна ракия и чинии с нарязано кисело зеле за оказване на първа помощ на героите, които вадеха кръста, и влязоха сред хората да гледат и те. Случиха тъкмо навреме да видят как попът възсука ръкава на десницата си, замахна и запрати кръста в средата на вира, и в същия миг десетината юнаци се хвишнаха кой направо от брега, кой от полегналите във водата върби, обрамчени от плетеницата на тънкия лед. Настана плуване, пляскане и пръхтене, пръв до кръста стигна Мето Въджишки, и веднага някой от другарите му натисна главата под водата, а в тълпата на брега освен ръкопляскания се чуха и отчетливи пожелания за майка му циганска. Е, пуснаха го да изплува, наизлизаха от водата настръхнали и посинели, завиха се кой в каквото и пристъпиха към благинките пред Пепи, която започна да пълни подложените чашки от дебело стъкло. Включиха се и зяпачите, и попа, и кметицата, та си стана едно всенародно веселие, в центъра на което, все още гол, по плувки, мокър и щастлив, с гъша от студа мургава кожа и белозъба усмивка се опиваше от триумфа си Мето. В едната си ръка държеше кръста, в другата – чашката, та благославяше насъбралите се с едната или с другата, както му идваше отръки. И като видя наедрялата Цанка, която трябваше до месец да роди, пристъпи до нея и сложи кръста на корема и, та и бъдещото бебе да отвземе от ледената и светла благодат на този ден.

А след месец Цанка близни две момченца. Обади се от болницата в Луковит на Цеката, той пощуря, сглоби пушката, изскочи в двора и гърмя, докато имаше патрони в патрондаша, а наоколо като разноцветни свещици димяха в снега празните гилзи. Другарите му не се забавиха, надойдоха с шишета и мезета, насядаха, и се почна. Не можеха да се начудят и те, и Цаката – как така преди два месеца докторите бяха казали, че бебето е едно, момченце, а сега се пръкнаха две! Случилото се изискваше незабавен компетентен анализ, и никой нямаше намерение да го отлага, затова Тачо Кашмерски, като женен за медицинска сестра, демек – на ти с медицината - откри пренията:

- Като ги е гледал доктора с оная машинка сигурно са били едно зад друго, та ги е взел за едно!

- Да бе, скрило се е, те на жмичка са си играли там! – удря контрата Вальо Витски.

- Ами ако са се били слепили като ония, сиамските близнаци, а пък после са се разделили? – пита нерешително Васката Драгански, той още е ерген, не ги разбира тези работи.

 - Слепените са си слепени, тех после докторите ги делат, гледат и броят – два крака на това, два – на другото, две ръце, две очи, две уши – всеко да си има комплект, после режат, шият и ги пускат да си живеят поотделно – светва с начетеност Шошата.

- Не е такъв нашия случай – казва Цаката. – Казаха едно – родиха се две, егати докторите!

- Случват се такива неща, Божа работа е то, докторите предполагат, Бог разполага! – казва Вальо Витски, сам удивен от богословското си прозрение.

- Ей, верно бе, нали виде как Мето и сложи кръста на тумбака, помниш ли! – възклицава Тиката Альов. – И баш на Водици!

Както е известно, чудото обяснява всичко и не се нуждае от доказателства, затова пращат Драганския да вика Мето, та да го черпят за участието му в изпълнението на божествената промисъл. Той пристига запъхтян, Васката по пътя вече му е казал какво чудо е станало, и той преди още да честити на Цеката близнаците, вика от вратата:

- Ей, хора, ми кръста е у нас, поп Генчо ми го даде се за мен! И каквото са ми напращели четири овчици, още довечера ще ги пипна с кръста!

- Да бе, ей, човек, мини през нас, че кравата ми е телна! – вдява идеята Тачо Кашмерски. – Па и кокошките можеш да ливосаш с кръста, че им слабо носенето нещо...

- Ти така и пари можеш да изкараш – обажда се прагматично Шошата. – Ако стане де.

- Никакви пари! – отсича Вальо Витски. – Това е от Бога, кръст е това, не ти е лисица някаква или друга гад, та да сбираш яйца с кожата и дрипава, както миналата пролет!

- Аз да не съм некакъв изедник бе, Вальо – обижда се Мето. – Лев нема да зема от никого, само да се напълни селото с близнета, та да видим и ние бел ден!

Още на другия ден Мето Въджишки с кръста, който е вързал с тънък синджир на врата си, напълно забравил, че всъщност е мюсюлманин, обикаля снощните си сътрапезници, влиза из обори и кошари, курници и кочини, слага кръста по главите и където дойде на дърпащите се животни, говори нещо, от което се разбира само:

- А дано, дай Боже, да близниш, да се не яловиш, лошо нищо да нема, само да е здраве и берекет...

Научават се и други, викат го, канят го, и когато се прибира привечер вкъщи телефонът му звъни до среднощ...

А когато близниха първите благословени от него овце, когато и кравата на Тачо Кашмерски отели две теленца като писани – Преслава и Емилия, започнаха да го канят и в Садовец, и в Дерманци, и къде ли не, да идват с коли да го вземат, и той не отказва, като е свободен, разнася кръста на синджира, където и да ходи, но то се не носи, не можеш заман на всички да слугуваш... Затова един ден скова едно сандъче, окачи го на вратницата си и в него изправи кръста – който иска – да заповяда с добитък ли, с бременна жена ли, с каквото обича. Идваха хора и с пари, пипаха ги с кръста, но не се доказа, че парите могат да близнят като овцете.

Така до напролет животинското поголовие в околията се удвои. По едно време кръстът изчезна от вратницата на Мето, но на другата вечер си беше пак на мястото – разбра се, че от Тодоричане го били взели да обиколят народонаселението и добитъка му, и си го върнаха, колкото и да е чудно. Така кръстът мине - не мине време и пак замине нанякъде, но винаги се връща, защото и други чакат, голяма нужда се яви от близнене на всичко, пък и как иначе да насмогне българинът или циганинът примерно на масрафа си без чудо и без Божия намеса? Нема начин. И затова стои си кръстът на вратницата на Мето, и ако имате нужда от близнета – деца, ярета, магарета или каквото там се ражда – заповядайте, нема проблем.

А Цанка и Цеката кръстиха едното си близне Марин, на дедо му Марин, бащата на Цеката, а другото – Методи, на Мето Въджишки. Та той ходи да пита поп Генчо като е от друга вяра и друга боя дали има пречка малкото да му вика кръстник, като порасне.

Доколкото разбра, май няма.