ТРИ МУЦУНИ

разказ

Йото ПАЦОВ

Първо да ви кажа, че ако се чудите кого не сте поздравили на влизане в сградата – това съм аз. Аз съм и този, с когото пътувахте в интимна близост в автобуса, и когото ръгахте в ребрата да ви стори място, защото ви е длъжен. Именно мен засякохте на светофара, за да ме изпреварите, и затова ми показахте средния си пръст. Мен именно напсувахте в супермаркета, защото ме прередихте. Точно заради мен се прицелихте в локвата толкова сполучливо, че колелата на колата ви я изплискаха цялата върху новото ми яке и кадифените ми панталони. Аз съм този, който ви дразни с походката си на сакат охлюв, когато е на зебрата, поради което се налага да форсирате така, че да блъснете ребрата ми с огледалото. Аз съм причината за вашето справедливо негодувание от това, че сте некадърен да си намерите хубава работа, да свалите готино гадже, да възпитате свестни деца, да купите апартамент в Лозенец, да построите къща в Драгалевци, да почивате на остров Сулавеси, да откраднете някой и друг милион, да се къпете сутрин и да ходите с чисти дрехи. Каквото и добро да не ви се случи – все аз съм причината, и затова не ви се сърдя – псувайте ме, ритайте, ръгайте, пререждайте ме и ме тикайте в ъгъла... Не съм за жалене, защото за разлика от вас аз имам всичко, което искам – пукайте се!

Какво е то ли?

На първо място – моето най-вярно същество, чията обич и преданост аз с нищо не съм заслужил, ако не се брои дълбоката ми благодарност за това, че Господ ме е сподобил с такъв приятел – Беркут. Въпреки азиатското си име това е чистокръвно българско гонче, професор по глиганите и същински змей за лисици и чакали, което никакъв дракаш и буетак не може да спре, когато хване дирята. Ще върти, ще суче осмици, от девет дола нерезите ще подбере и ще ми ги докара като на тепсия – гръмни си който си искаш по избор! Умен, пъргав, съобразителен, само дето не приказва. Сутрин като препашем патрондашите и сглобим пушките първата му работа е да опре лапи на корема ми и да надзърне какви патрони съм наредил – та да знае какво да гони днеска! На един лов ми го откраднаха едни, разбрахме ние, гонихме ги, ама избягаха. И какво – е го, иде си след десетина дни Беркут, капистра за бик влачи на врата си, и носи пале в уста – не само скъсал синджира и избягал, не само намерил пътя през половин България, ами си харесал и едно дребосъче досущ като него, та го донесъл да го възпитава за наследник...

На второ място – най-послушното и най-безотказното нещо, което безмълвно изпълнява и най-щурите ми приумици – любимата ми колица Алба. Няма да ви кажа каква марка е, не че ще завиждате, а поради антирекламните виждания на редактора. Но къде ли не съм я карал да ме кара, къде ли не съм я качвал да ме качва и къде ли не съм и поверявал и любимата, и Беркут, и себе дори!

Веднъж пред един брод на Доспатска река гледам – водата като кристал бистра, дъното – на педя, давай, мила, минахме я! Нищо подобно, оптическа измама, педите се оказаха пет, кристалната вода се оказа ледена, особено като нахлу в купето през отворените прозорци и стигна гърдите ми, моторът изхърка като заклан и аз много пъргаво се озовах на покрива без да отварям вратата. Беркут изплува до брега и отпраши из прахоляка към Сърница, след час доведе едно момче с трактор, момчето се казваше Халил, тракторът – Юмезе, момчето далдиса та върза колата, аз далдисах та освободих от скорост, тракторът хвърли малко чер пушек към несправедливото небе и ни изтегли. Полежахме с Халил на слънце, пийнахме от неговото шише боровинкова ракия, за мезе подъвкахме тревички, водата спря да шурти, после спря да тече, след това спря да капе от колата, Халил каза – време е, аз врътнах ключа и моторът запали.

Е, мога да ви разправям за главоломни пътувания из снежни планини, по каменисти урви и над скални пропасти, дълбоки до оня свят, по сипеи и горски пътища, по които дори виетнамките едва пъплят, но едва ли е нужно. Важно е друго – никъде не ме остави и не ме изостави, не прояви каприз и глезотия, не се обиди и не се разсърди – не колица, а чисто злато! Ако знаете колко пъти ми е идвало като се върнем въпреки каквато и да е разумна вероятност откъдето сме тръгнали, преди да сваля окървавената раница и калъфа с пушката, да ги целуна по муцуните – запъхтяния от радост Беркут и потъналата в праха на приключението Алба!

И винаги съм усещал, че и на тях им се иска да ме целунат по муцуната – все трябва да съм някакъв по-така, че да ги заслужа, нали?

А дали съм ги целувал, няма да ви кажа – мъже сме все пак...