Сборникът с разкази „Чудото с българина (2012 г.) На Йото Пацов бе отмината с хладнокръвно, преднамерено мълчание.
А тази книга е с особено значение за съвременната българска литература, тя е показателна за състоянието на разказа в съвременния български литературен процес.
Разказът в историята на българската литература, това поне е безспорно, има най-високи постижения – достатъчно е да припомним подлаганите на систематична забрава имена на Вазов, Елин Пелин, Йовков, Васил Попов и Йордан Вълчев.
Ако разглеждаме разказа като непрекъсваема, а само дообогатявана традиция, разбира се.
В тази поредица от блестящи автори на разкази своето място заема и Йото Пацов, поне със сборника си „Чудото с българина”.
Защото тези разкази са продължение на традициите да се създават разкази за съдбата на българина. Подобен сборник бе „Старопланински легенди” на Йордан Йовков.
Някога, когато отшуми поредната идеологическа вълна разказите на Йоцо Пацов от "Чудото на българина" ще бъдат оценени по достойнство.
Това няма как да не се случи – святата българска литература, бе заливана от вълните на „модернизирането”, налагано от кръга „Мисъл”, вълната на символизма, цунамито на соцреализма. Литературата ни ще преживее и вълната на псевдомодернизма, налаган много по-систематично даже и от соцреализма...
И тогава ще се вгледаме в останките след поредната ни битка за духовно оцеляване в нашата литература и една от книгите към които непременно ще се обърнем ще е тя – „Чудото с българина”, сборникът с разкази на Йото Пацов.
Разказите в този сборник, макар и неравностойни, прошепват магията на българското. Винаги съм се чудел защо българските писатели не са се обръщали към богатството на апокрифната книжнина, където един от върховете й е именно „Чудото с българина”. Вероятно причината е в невежеството на българските писатели по отношение на историята на българската книжнина...
(Впрочем ужасяващ пример в това отношение е признанието на един от агитпропчиците на псевдомодернизма у нас, Владимир Левчев, че прочел цикъла народни песни за Крали Марко, когато бил командирован в Щатите, където явно са му открили, че има и такъв образ в нашия фолклор...)
Разказите на Йото Пацов са само опит в литературата ни да се върне тя към нашите корени- към такива фундаментални събития в съзнанието ни като турското робство, войните през ХХ век (останали бели петна в литературата ни, уви...).
Йото Пацов е сред малцината български разказвачи осмелили се да изпробват създаването на тип „мистичен разказ”, още една тъй пренебрегвана възможност на разказа. Неговият разказ „Смертию смерть поправ” е добър опит в това отношение, но шедьовърът му е „Аника”. От тук нататък този разказ трябва задължително да присъства във всяка антология на българските мистични разкази.
И веднага в съзнанието ми изплува отдавна гнетящ ме проблем – отсъствието на антологии на разкази в българската литературна действителност. Вярно е, че всяка антология е съизмерване, но защо българските читатели са лишени от правото да сравняват събраните в една книга разкази на различни автори?
Промяната в литературата след 89-та аз си я представях като освобождаване от оковите на идеологията, като запълване на празнотите , които се бяха породили в резултат на този идеологически контрол. А се случи нещо друго – един идеологически контрол, марксическият, бе заменен с друг, контрол – неолибералният. Тепърва предстои да се оценява коя идеология нанесе по-големи разрушения в литературата ни.
Именно този непознат по мащабите си нов идеологически контрол – неолибералният, бе с такова разрушително въздействие, че не допусна, както това се случи в Русия, например, литературата да се раздели на две спорещи помежду си общества – неолиберали и традиционалисти (в смисъл, продължители, а защо не и обновители, на традициите в нашата свята литература).
Сега в публичното пространство на литературния ни живот дефилират някакви безпомощни и бездарни текстове, определяни нагло като „разкази”, които нямат нищо общо нито с традициите на разказа у нас, нито даже с литературата, а са част от пропагандната машина на неолиберализма...
Но българският разказ оцеля, неопровержимото доказателство са разказите на Йото Пацов в сборника „Чудото на българина”.
Стоян ВЪЛЕВ
14 май 2013
ЧУДОТО С РАЗКАЗА ПРЕЗ 2012 Г. СЪТВОРИ ЙОТО ПАЦОВ В СБОРНИКА СИ „ЧУДОТО С БЪЛГАРИНА”
Сборникът с разкази „Чудото с българина (2012 г.) На Йото Пацов бе отмината с хладнокръвно, преднамерено мълчание.
А тази книга е с особено значение за съвременната българска литература, тя е показателна за състоянието на разказа в съвременния български литературен процес.
Разказът в историята на българската литература, това поне е безспорно, има най-високи постижения – достатъчно е да припомним подлаганите на систематична забрава имена на Вазов, Елин Пелин, Йовков, Васил Попов и Йордан Вълчев.
Ако разглеждаме разказа като непрекъсваема, а само дообогатявана традиция, разбира се.
В тази поредица от блестящи автори на разкази своето място заема и Йото Пацов, поне със сборника си „Чудото с българина”.
Защото тези разкази са продължение на традициите да се създават разкази за съдбата на българина. Подобен сборник бе „Старопланински легенди” на Йордан Йовков.
Някога, когато отшуми поредната идеологическа вълна разказите на Йоцо Пацов от "Чудото на българина" ще бъдат оценени по достойнство.
Това няма как да не се случи – святата българска литература, бе заливана от вълните на „модернизирането”, налагано от кръга „Мисъл”, вълната на символизма, цунамито на соцреализма. Литературата ни ще преживее и вълната на псевдомодернизма, налаган много по-систематично даже и от соцреализма...
И тогава ще се вгледаме в останките след поредната ни битка за духовно оцеляване в нашата литература и една от книгите към които непременно ще се обърнем ще е тя – „Чудото с българина”, сборникът с разкази на Йото Пацов.
Разказите в този сборник, макар и неравностойни, прошепват магията на българското. Винаги съм се чудел защо българските писатели не са се обръщали към богатството на апокрифната книжнина, където един от върховете й е именно „Чудото с българина”. Вероятно причината е в невежеството на българските писатели по отношение на историята на българската книжнина...
(Впрочем ужасяващ пример в това отношение е признанието на един от агитпропчиците на псевдомодернизма у нас, Владимир Левчев, че прочел цикъла народни песни за Крали Марко, когато бил командирован в Щатите, където явно са му открили, че има и такъв образ в нашия фолклор...)
Разказите на Йото Пацов са само опит в литературата ни да се върне тя към нашите корени- към такива фундаментални събития в съзнанието ни като турското робство, войните през ХХ век (останали бели петна в литературата ни, уви...).
Йото Пацов е сред малцината български разказвачи осмелили се да изпробват създаването на тип „мистичен разказ”, още една тъй пренебрегвана възможност на разказа. Неговият разказ „Смертию смерть поправ” е добър опит в това отношение, но шедьовърът му е „Аника”. От тук нататък този разказ трябва задължително да присъства във всяка антология на българските мистични разкази.
И веднага в съзнанието ми изплува отдавна гнетящ ме проблем – отсъствието на антологии на разкази в българската литературна действителност. Вярно е, че всяка антология е съизмерване, но защо българските читатели са лишени от правото да сравняват събраните в една книга разкази на различни автори?
Промяната в литературата след 89-та аз си я представях като освобождаване от оковите на идеологията, като запълване на празнотите , които се бяха породили в резултат на този идеологически контрол. А се случи нещо друго – един идеологически контрол, марксическият, бе заменен с друг, контрол – неолибералният. Тепърва предстои да се оценява коя идеология нанесе по-големи разрушения в литературата ни.
Именно този непознат по мащабите си нов идеологически контрол – неолибералният, бе с такова разрушително въздействие, че не допусна, както това се случи в Русия, например, литературата да се раздели на две спорещи помежду си общества – неолиберали и традиционалисти (в смисъл, продължители, а защо не и обновители, на традициите в нашата свята литература).
Сега в публичното пространство на литературния ни живот дефилират някакви безпомощни и бездарни текстове, определяни нагло като „разкази”, които нямат нищо общо нито с традициите на разказа у нас, нито даже с литературата, а са част от пропагандната машина на неолиберализма...
Но българският разказ оцеля, неопровержимото доказателство са разказите на Йото Пацов в сборника „Чудото на българина”.
Стоян ВЪЛЕВ
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар