УГЪРЧИНКАТА Разказ от Йото ПАЦОВ

Всички така и викат – Угърчинката. Истинското и име малцина знаят, цяло село и най-вече мъжа и и викат по родното и място. Питам го веднъж: - Лака, защо така, не се ли обижда жената? - Кво ще се обижда – чуди се той. - Аз в началото така започнах да и викам, че Угърчин е град, там хората нема господине, нема другарю – гражданино си викат, та човек заман е като в следственото. Та и аз така – да знаят ъгленчани, че не е некоя селянка загубена, ами е от градски сой, по-бамбашка... После въздиша тежко и донажда: - То, кво да ти кажа, и по убава можех да взема, ама нали и на мене ми толкова ъкъла... Да ида булка да дира по къси гащи! Не съм ли да ме пребие човек? И с тия къси гащи къде да вървя – по крайчеца, из по-сиромашките къщи, дето хората нема толкова да ми придирят. Така я намерих, та се зехме, ама още ме е яд – ако се бех догодил да си обуя панталон като хората, щех да ида по в центъра, та можеше и некоя даскаличка да докача, знае ли човек! На тия приказки Угърчинката отговаря с безмълвно проклетисване с ръка, рядко ще се обади, та да внесе градска яснота в облите ни селски глави: - Е така заметува трийсет години, че и повече, и как го не хвана съклет! Децата отгледахме, изучихме и оженихме, внуци ни пораснаха, а той още даскалички бълнува... То, ако питаш Лаката Цончов на мераците внуците не пречат, както той доказва непрекъснато с личния си пример. Подели сме разговор за него и Угърчинката на скалата над Въловата дупка, облегнали сме пушките на една круша дивачка и сме пуснали шишето на Пора по кръга. До пътя са двата глигана, които паднаха днес, и към тях опъват каишите гончетата, още разлютени и попотени от лова. Тук е и Лаковия Баяр – не куче, ами змей – още снощи като се уговаряхме къде да ги дирим Лаката вика: - От мен да знаете – на лов без куче е като на сватба без булка, ама на глигански лов без Баяр е все едно и младоженеца да го нема! Взехме го, разбира се, и наистина Баярката се отчете дебело – той намери и дигна прасетата в най-гъстия дракаш и цял ден гони с такова настървение, че плувна в бяла пяна. Сега чакаме стопанина му – такава ни е уговорката, към четири да дойде с каруцата да ни натовари, че до село са към пет километра. А и прасетата като сложиш... - Ей, нема го тоя шашкънин! – Казва Пижо Смока без яд и си гледа часовника. - Ами ако нещо Угърчинката се е присетила да го натири я на воденица, я на друга стран ще има да си висим тука... – Добавя Панко Мерудията и надига шишето. - Да бе, ще го натири – оспорва брат му Цоло. – Барем ти си им комшия, я ми кажи, има ли в Кашмер махала некой да не му е стъпила жена на врата? Само у тех петел пее, Лаката може и да е попрехвърлил, ама още се не дава. - Верно – потвърждава Пижо, те с Лаката са приятели от деца, другите са по-млади и не ги знаят добре работите. - Панко, ти като си такъв готвач, та равен немаш от Дунава до Балкана барем, я ми кажи – какво готви Угърчинката у тех? – Включва се и Камен Пора. - Кво готви – като всички, каквото дал господ – отговаря Панко неуверено. - Не е баш така – обяснява авторитетно Пора. – Само месо! У тех друго се не яде! Нали като му беше прилошало един ден и докторката каза, че е дигнал кръвното, Угърчинката решила да му готви постно, че месото много вредно било. Набрала зелен боб, че се случило по това време, и сложила тенджерата на огъня. И той като влезъл в кухнята вирнал нос, подушил, отхлупил тенджерата, хвърлил капака, зел я и я излял във фитирията с пипера, и и заръчал кораво – друг път да не се гласи с фуражи и силажи да го гледа. Те затова се имат, защото тя го уважава – прави непререкаемия извод Пора, тъй като не е уверен в логическите способности на другарите си. - А, нема спор, и тя го слуша, и той я уважава – пак взема думата Пижо. – Аз нали помня като се жениха – голема сватба беше! Лаката с бела найлонова риза, разгърден и навил ръкавите, Угърчинката и тя в бело пременена, па кофи с ракия и с вино, каси с бира, с жълта и червена лимонада, в казаните врът чорби и гозби, на площадчето пред тях и по двете улици проснати трапези – село пълно, сватба богата! И като мина данданията на другия ден сме се сбрали все негови акрани в кръчмата при бай Иван Алайджийски да чакаме да разказва – как е минала първата брачна нощ? И е го, иде, ръцете в джобовете, намига ни със стъкленото и се смее с неговото си око. Кво стана бе, Лака? Кашмер, кво може да стане в Кашмер махала – отговаря. И ни разправя – как отишли в спалнята с Угърчинката, как тя бързешком се съблекла и се мушнала в леглото, и той как почнал да сваля първо ризата, после панталоните, ама бавно, да види тя, че е с нов потник и гащи, даже и етикетите оставил да се мандахерцат, за да няма съмнение... Смеем се ние, подаваме си шишето, гледаме към пътя, откъдето трябва да се чуе трополенето на каруцата, а Пижо продължава: - И като си легнал при нея първо се навел, та изтърсил от главата си стъкленото око да го сложи в чашката, та да не му тежи нощес. И Угърчинката писнала: “Мале, мале, Лака, ми ти си бил кьорав бе!”. А той я успокоил – “Бе аз съм кьорав, ами ти мигар видиш, като си ме взела с тоя джам!”... Сега вече всички се кикотят, и така, със смях посрещат задалата се най после каруца с Лаката на капрата, който маха отдалеч с каскета и вика: - Ей, хора, да знаете че голем зор видех! Легнахме с Угърчинката да починем малко следобяд, и като дойде време да тръгвам – кво да видя! Както се въртела в съня си дигнала крак, та ме затиснала! И аз кво да правя – чаках я повече от час да се събуди, да я не стресна! И сложил без да иска финал на тази сладка раздумка за любовта, Лаката слиза да ни помага да товарим прасетата, после и ние се качваме, хванали поводите на кучетата изкъсо, и с широк кръг през жълтата ливада каруцата се връща на пътя и тръгва към залязващото слънце покрай кривите колони на дъбиците, а жабите и щурците вече поемат вечерната песен за вечната си любов към недостижимите звезди.