СОМ НА СИНДЖИР На Тинко Пеев - Жабешки Разказ от Йото ПАЦОВ

Под бързея се ловят най-пъргавите риби - суха лескова пръчка, лека като паздерка, за плувка — тъничко парченце царевичак, бела въдичка от ситните, за стръв - червейче изпод камъните във вира. Стои Данчо Брулето на белия камък, гледа плувката как се гмура в бързея и ловко издърпва дръвичето нагоре - като камшик. Сребърната рибка описва кръг над главата му, той я посреща с длан и щом я докосне, тя затрептява като вретено, гъне се и се мята да се откачи. Пуска я той в торбичката, оправя червейчето, замахва с пръчката и запраща плувката в бързея. Като диригент стои на белия камък Данчо, като диригент маха с лесковата пръчка — бързеят ромоли, дебело жужат земни пчели, скакалци трещат пресипнало и кълвачът от някой сух клон обстрелва цялата елия. Оттатък извивката на реката, надвиснала над бързея — гора от габър и леска, в която като рани греят обсипаните с корав и стипчив плод дрянове. Над тях — червени скали във висинето подпират синьото на едно бездънно небе и нагоре, и надолу, в огледалата на вировете. От пещерите струи прохлада, хилядолетия извира от тях тъмнина и ладовина, и хилядолетия ще извира още — няма свършване. И там, сред чукари, пещери, дънери и зъбери се вие каменлива пътека от змейово време, и когато Данчо поглежда нагоре над гъсталака, вижда как по нея, в едната ръка с лескова пръчка, презрамчил торбичка като неговата, към реката слиза Лаката Цончов. Изчезва в сенките на ниските дървета и след малко пъква сред глоговите туфи до самия бряг оттатък реката вече с навити крачоли. Нагазва в бързея Лаката, пори водата с бели крака, обути в гуменки на босо, пее си нещо и се хили, но от шума на водата не му се разбира. После се качва и той на белия камък, до който сълзи тихо изворче, изнизва колана си и връзва с него шишенцето, което вади от торбата, та да го пусне да се студи в стъклено бистрата вода. Сетил се е нещо, смига на другаря си, къса най-голямото листо от репея наблизо, мие го в бързея, после го просва на най-равното място. И върху лъскавото зелено вади от торбичката си и слага буца сирене като сняг и три домата. После пак смига: - Сети ли се, Бруле? Данчо мисли, поглежда ту него, ту зеления месал с мезето — знае, че Лаката пак е наумил да го преметне нещо, та не бърза. Лаката обаче бърза, той тая работа си я е намислил още одеве и няма търпение да го чака да се сети: - Трикольора, бе Бруле, знамето, видиш ли - бело, зелено, червено - да живей България, а? Данчо се разсмива, вика и той „Да живей!” минутата е подходяща, та изважда вързаното с колана шише и черпи Лаката с неговата си ракия. Сядат на камъка, отпива и той, близкият вир е златен от слънце, златни са и очите им, когато гледат натам. И от толкова блясък едва долавят, че по брега към тях идва още някой. С къси бели гащи, бяла шапка с червена козирка, на която пише „Кока-кола", бели чорапи и бели маратонки, бяла тениска с наредени в полукръг сини букви - „Уошингтън юнивърсити". Носи спининг и плетена кошница - въдичар значи. Лаката и Данчо се споглеждат, а-ха да си смигнат, ама работата е ясна, това е Анастасий, на Пело Дочев синчето, студент, дошъл по Вита да си кара ваканцията. - Кълве ли, Нака? - пита го Лаката още ненаближил. - Въобще не се обажда - отговаря Анастасий и оставя спининга и кошчето си на тревата до тях. - Ами вие хванахте ли нещо? - Стотина кучици, уклейки, както им викаш - повдига торбичката си Данчо. - За стръв ги ловим, довечера ще ходим с Лаката в Соватски дол за смъдок, той само на кучица посега. - Та нима има риба в Соватски дол? - чуди се Анастасий. - Аз говорих с председателя на дружинката и той ми каза, че всичко са изловили за търговската мрежа... - А ти какво искаш да ти каже, като и той е въдичар, пък и шефовете си кани на язовира да си правят кефа. Ние като не питаме, без риба не седаме на масата вкъщи - отговаря Данчо. - Лака, я му кажи как хвана сома зимъс. - Ама как, в язовира ли? - пита Анастасий и от почуда даже сваля черните си очила. - А аз сом даже не съм виждал. - То такъв сом и аз не бях виждал - хваща се за думата Лаката. - Прибирам се една вечер от Върбовец по нашата пътека и таман минавам покрай Совацки дол, чувам — нещо шляпа из язовира, по брега вълни бият, кърши се тръстиката, патици и всекаква хвърката гад бега презглава, не гледа къде лети, бие се в клонака — само перушина станах. Приближих, гледам - нещо тежко и гладко се въргаля из водата, па току изпляска с опашка. Само сом е, викам си, и требва да е доста дрът, сигур към трийсет и пет-шест години ще докара. То нема и как да е на повече, щото тогава, преди трийсет и пет-шест години правиха язовира. „Ще те лова!" — казах му, върнах се вкъщи, наспах се, пребих сутринта с ластик един гълъб за стръв, взех капистрата от телето и отидох на язовира. Гълъба разделих на две половини — както си е с перата и с червата, и го нанизах на един ченгел за дране, вързах ченгела с капистрата, а нея — на крака си. Фърлих на дъно, то нали само железо, нема проблеми, и чакам — само съм си приготвил балтията. И както чакам, съм заспал. Бе по едно време като дръпна нещо — ще ми откъсне крака с алмаджика, добре, че бех легнал до една дъбица, хванах се яко, той тегли, ама и аз не пущам. Борим се ние, и дали щото по-дрът от мене или какво, ама май усетих, че ще ми надделява. „Сома — викам си, — майната му, ами и капистрата ще отмъкне, тя си е наша, щото ченгела бех взел назаем, без да го питам, от двора на бай Иван Алайджийски — за него не ме е яд. И като видех зор, зех да викам: „Помагайте, хора, насам!". Кой да те чуе в Совацки дол? Ама пак късмет съм имал - овчари от село се прибирали по кошарите, на Пего зет му, Васката Видин, Тасо Пикасото, кой още - чули ме, че викам, дойдоха, наловиха се по капистрата - ай-руп, ай-руп, извлекоха го донекъде, главата му щръкна в тинята. „Чакай, викам - твойта мама!" - мен още за капистрата ме яд, та като доклопих балтията, като го обрикрачих, сайче го язда, и като почнах да сека, леле-мале, кръв и мозък! А пък то, добичето, като усети желязото, като почна да се вие и да бие с опашка - аз седя върху него, бия го в главата, а то върви между дъбиците като тролей!... Анастасий е навел глава на една страна, гледа сериозен и недоверчив, пийва от подаденото шише и тъкмо отваря уста да каже нещо, Данчо го преварва: - Добър беше сома, малко на тиня понамирисваше, ама то след третата кой ще го душка - става. Ами шарана, дето го хванахме с тати в Арнаутския вир? Смески бехме карали по кошарите и като се връщаме, отбихме колата както са си с воловете във вира, да ги умием, да разхладим добичетата. На дълбокото ги вкарахме, потънаха и потониците има на половин метър. И тия смески, аз тогава разбрах що добичетата толкова им налитат, като плувнаха из вира — завря от риба край колата. Викам на тати — дигай едната ритла отпред, аз ще я хвана отзад, като влезе на потониците некое по-едро парче пускаме заедно. Леле, ами като му лъсна гърба на тоя шаран — помислихме, че некой от воловете далдисва, само че чер. Налете на колата той, и нали се засилил за ядене, повече от половината се нахака в нея. Спущихме ние с тати ритлата, та го заклещихме, и го добутахме после, та влезе целия и ритлата си легна на местото. Напънахме воловете да изкарат колата, и докато във водата — лесно, ама като излезохме на пръдището, като почна да се мета оня шаран - какви беха тия дъски, каква беше тая направа, та не стана на трески колата. Ами като водя воловете и ме страх, че ще пощръклеят и те? Докато го откарахме у нас - помниш ли, Лака, каква борба беше? Ами като го сръболихме в двора — мислим, че се е омаломощил за три километра под слънцето - като почна да се мета, потроши и кочината, и курника, една каца бехме закиснали - и нея, добре, че преди това му бехме прекарали синджир през хрилете, та го хванахме и го вързахме за ябълката. Умре до вечерта, начаколиха ни съседи - то сме на Вита, ама хората не са като нас да си ловят, все на готово чакат. И като взеха лопатите чичо Нако и Тоно Вълчешки, като почнаха да му махат люспите - ела гледай. Да ги бехме запазили, сума ти работи щях да си свърша с тях, ама тати се полакоми, продаде ги на един софиянец, че си правел вила в Драгалевци, та за покрива му требвали — било по-така... Тук вече Анастасий не издържа, засмива се несмело: - Хайде, хайде, посмали Манго - нали така казвате тук? - Гледай, Лака, тоя ми не верва! - изумява се Данчо и се обръща към Анастасий. — Абе, ти знаеш ли бе, Нака, че майка ми още ползва ребрата на тоя шаран за колове на доматите - ей за тия домати, видиш ли ги? Или и за тях лъжа? Верно, че ребрата са поизвити, ама нищо, таман да растат доматите на по вятъра — поставя точка той. Анастасий се почесва по врата, чуди се какво да каже, поглежда събеседниците си — единият надига шишето, другият си бодва сирене с върха на ножа, сериозни и даже засегнати от недоверието му. После благодари за ракията и раздумката, взема си спининга и кошчето и бял като щрък тръгва нагоре по пътеката през репея. Данчо и Лазар се споглеждат, а-а да си смигнат, ама работата е ясна, та Лаката се пресяга за лимонаденото шише, отваря го и го подава на другаря си. А след минута на белия камък диригентите са двама, а пред тях се е ширнало безкрайното тихо пладне на един пълен с чисти звуци летен ден.