ЖИВЕЦЪТ НА ЙОТО

Днес ме посети един приятел - Веселин Сейков, изключителен журналист, бивш кореспондент на БТА в Индия и шеф на Пресфото, който под горното заглавие в брой 1 за 2008 г. на списанието "ЧЕРНО & БЯЛО" е публикувал материал за мен и две стихотворения.

И тъй като противно на неговото становище, че не обичам да се шуми около мен, най-много се радвам когато ми правят подаръци и когато ме хвалят, бързам да споделя написаното от него с вас.

Все пак не мога да се въздържа да не ви отправя едно предупреждение - не правете нищо от това, което го впечатлява у мен, нито вкъщи, нито навън.

Йото Пацов

Веселин СЕЙКОВ

С редица нетривиални предизвикателства впечатлява житието на странник на 58-годишния Йото Пацов – бунтар, пътешественик, езотерик, фотограф, ловец, рибар, природолюбител, журналист, писател, издател. А и видът на този трубадур на женската чародейност е необичайно живописен. Познавам го от малък – като син на колегата ми от БТА Христо Пацов, също автор на няколко книги.

Но от всичко в него най-силно са ме впечатлили три неща. Малко хора знаят за тях, защото на Йото не му приляга светската шумотевица.

Той бе сред първите в света малцина журналисти, втурнал се млад и явно не осъзнаващ риска в средището на ада на ХХ век – Чернобил, през 1986-а. Преодолял табута и пречки, само 20 дни след зловещия взрив е там – като специален кореспондент на в. „Работническо дело”.

Репортажите му са цензурирани. „Нецензурираната им версия се отпечатваше само в специален бюлетин за висшите етажи на държавата и партийния апарат – споделя той... – За няколко дни съм се натъпкал с радиация колкото човек, работил 10 – 15 години с рентген.”

Години след това авантюристът Пацов броди из Индия само с около 100 щатски долара в джоба. Голяма част от безкрайния път извървява пеш, на автостоп, на камила, на гърба на слон... Храни се с каквото е дала природата и ... добри индийци. И сега живецът от омайния Изток е у него и по това си приличаме.

Усвоил изключителния съвременен прагматизъм, и в най-тягостните си мигове той не изневери на непримиримата си мечтателност и вкоренена любов към родното си китно село Ъглен, Ловешко. Те извират и от най-новата му книга – изповед в стихове „Курбан”, излязла неотдавна. От нея съм избрал две неща за тази публикация. Преди това е издал още четири книги с поезия, проза и очерци.

А иначе Пацов е минал през редакциите на най-тиражни издания у нас, включително и на ръководни длъжности. Дългогодишен член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели, Съюза на ловците и риболовците. Сега е управител и главен редактор на Издателска къща „Наслука” и на нейните периодични издания – най-старото списание в България - „Лов и риболов”, и вестниците „Наслука” и „Рибар”.

На М.

В пътеката светят белите камъни,

В светло небе грее пълна луна,

Мигат звезди по тополи и ясени,

Бързей търкаля жълтици в нощта.

Прилепи устремни режат небето

Както елмазът реже стъкло,

С писукане будят пещерното ехо

И звънват звездите от ласка с крило.

Били ли сме вчера, някога, никога?

Ще бъдем ли пак извън този миг?

Бързей ромоли на жабите с кикота,

В горите на изток пониква светлик.

Шумва гората и басово бухалът

брои бъдещи дни и снощни звезди.

Слънцето буди деня със целувка

И пие росата на млади треви.

Прозрение

Светът е само празно обещание

Че утрешният ден е по-щастлив,

Едно безкрайно, уморително очакване,

Което трае, докато си жив.

Светът е само жертва на съмнения,

А иначе е прост, пределно прост –

Било е минало, вървим към бъдеще,

А настоящето е много тънък мост...

Тирана, Албания

1962 г.

ЩРЪК НА КЪРЪК

разказ

Йото ПАЦОВ

Природата, както е известно, е пълна със загадки, а човекът, при цялото му любопитство, често дори не ги забелязва, дотолкова е свикнал с тях. Как иначе да си обясним пълното му безразличие пред удивителния факт, че щъркелите като идват напролет в България например, носят почти изключително бели бебета, а като се връщат наесен в Сенегал например, носят черни? Мислех си преди, че това се дължи на различните породи щъркели, защото, както е известно, има и бели, и черни, но орнитолозите ми обясниха, че не е така. И сигурно са прави, което личи и от други факти – например белите щъркели са неизброимо множество, а българчетата стават все по-малко, черните щъркели са толкова редки, че ги има кажи-речи само в червените книги, но негърчетата се множат на воля!

Но това, за загадката на щъркелите, ви го съобщавам мимоходом, макар и с тайната надежда някой кадърен орнитолог да се хване и да види къде е отговорът. Орнитолозите са странни хора, можете да ги познаете по това, че винаги са вирнали бради и се взират в небето, за да разпознават хвъркатите загадки на планетата, поради което често се спъват в паважа на всекидневието. Освен това мразят филми с индианци, защото индианските вождове са с корони от пера, и като изчислят наум колко символа на Съединените щати са оскубали те, за да спретнат короната си, направо им става лошо от справедлив екологичен гняв. Също така обаче са и против избиването на индианците в минали времена, а и днес, ако някой тръгне, недай Боже, да ги избива. Върви ги разбери...

Въпреки повсеместната неграмотност по отношение на щъркелите все пак живеем в просветена страна, и това мине – не мине време и си проличи по нещо. Ето например в един наш градец с часовникова кула кметът решил да направи празника на българската просвета и култура напълно незабравим, като накара и безсловесните твари, в случая щъркелите от часовниковата кула, да споделят радостта на първолаците и техните баби и дядовци. Да, ама десетина дни преди датата, когато кметът се сетил за това, неговият заместник, който отговарял за екологията, решил да смени неугледното гнездо на щъркелите с ново и вместо преплетените клони и фъндъците жълта трева, из които щъкали врабци и цвъкали с пълно пренебрежение по пешеходците, да сложи екологично и естетично гнездо от арматурно желязо, полиуретанови ленти и синтетичен мокет – бил останал от последния ремонт на заседателната зала.

И така един прекрасен майски ден общинските служители след сигнала на стрина Дака, която била оставена да варди кога щъркелите ще тръгнат по свои работи и ще оставят двете си рожби да се греят кротко на слънцето, се изсипали на площада. От близките улици изпълзели от засадата си пожарна кола, автокран и линейка, а въпросният екологичен зам. кмет, застанал на балкона на кабинета си на втория етаж тържествено извадил пурата от устата си и дал сигнал за започване на акцията с изконния български вик:

- Екшън!

Пожарната проточила дългата си стълба, един мустакат пожарникар се качил най-горе, над часовника, след кратка борба и красноречиви охкания успял да прибере двете ъгловати щъркелски рожби в специално приготвените брезентови торби, като оставил само главите им да стърчат отвън, и много внимателно ги спуснал с въже в ръцете на колегите си. Там ги поела стрина Дака, чистачката на общината, която се изчервявала до заекване, когато и кажели, че е хигиенистка, и взела да ги гали по главиците и да нарежда с надеждата Бог да убие душманите, че те рожби немат ли, че кой пипа щрък - все е на кърък, и че каквото на другите правиш – ще те стигне и теб. В това време обаче полъхнал вятър, колкото да поеме прахоляка и оскубаните фъндъци ланшна и по-ланшна трева, които сривал мустакатия от щръчето гнездо, и да ги зафичи в отворения прозорец на екокмета. Като съборил и клоните на земята, мустакатият дал знак и автокранът му подал новото гнездо, проектирано от общинския архитект и украсено от дизайнерката, която шиела роклите на кметицата, с пайети и разни други скъпоценни камъни, та изглеждало като луксозен и много празничен леген. Нагласил го той на мястото му, заварил го яко за стойката на антената на мобилните телефони, и дал знак. Общинските чиновници изтръгнали от грижовните ръце на стрина Дака торбите с щъркелчетата, пак ги вързали с въжетата и мустакатият ги изтеглил горе едно по едно и ги настанил в новия им модерен дом. Честито!

Свършила мъката на екшъна и започнало ежедневието, както си му е и реда. И първото неприятно откритие на общинарите било, че дъртите щъркели не щели да кацнат в новото гнездо, въпреки че когато долетели до площада, единият носел водна змия, а другият – жаба тежкоатлет за гладните си рожби. Покръжили наоколо, покръжили, после отлетели зад ъгъла да изядат каквото носели, та да не ги гледат хората, и пак се върнали да кръжат в крайна почуда и недоумение. Въртели се те около легена с пайетите, въртели глави щъркелчетата наспоред тях и протягали шии, и отваряли клюнове, и зяпали към небето...

Облак останали без гнезда врабци пърхал наоколо сред възмутено цвъртене, и така до мръкнало, когато щъркелите отлетели тъжни нанякъде, щъркелчетата клюмнали глави в покруса, а врабците се отправили към маслобойната да разкажат за това безобразие на другата птича гад в зърнените силози.

Как е спала с такава мъка на сърце стрина Дака историята не казва, но факт е, че рано сутринта тя осъмнала пред общината, взела от дежурния ключа за кулата, дотътрила артрита си по тясната каменна стълба до покрива, отворила капандурата там и видяла рошавите и неугледни щръчета да мигат насреща и. Пак започнала да ги оплаква и да кълне вагабонтите, и бръкнала в джоба на престилката си, та извадила четири кремвирша, обелила ги и с голям труд ги натикала в червените клюнове – по два на всяко. Живнали животинките, попригладили пера, а стрина Дака слязла на площада да смете каквото било останало от щръчето гнездо. Напълнила един найлонов чувал със слама, пирей, паламида и кощрява, и каквото друго било останало, и го зататрузила по стълбите на кулата нагоре. После през капандурата стиска по стиска наредила треволяка под щъркелчетата, и така три пъти, докато не скрила красотите на легена. После отишла при екокмета, и му казала:

- Екстра я свършихте, господин Тинков, направо бравос! И айде, аз ще кандисам да ги храня, той кмета е милозлив, ще даде пари за кремвирши, ама като дойде време да се учат да летят – ти ще ги учиш, че мене тоя артрит гледай как ме е вчепчил, не мога до покрива да стигна, камо ли да фръкна оттам да им показвам...

ЗАЙЧЕНЦЕТО БЯЛО

Разказ

Йото ПАЦОВ

Може и да има нещо несправедливо в отношението на човека към заека, но според мен това, което прави ловеца с пушката си комай напълно се компенсира от прочутата песничка за зайченцето бяло, дето цял ден си играло в близката горичка със една сърничка. Само като си представя дъщеричката си Есито с косичките настрани, с ококорените очички, с бялата якичка и белите чорапки сред десетина момиченца като нея в детската градина да пеят трогателно и необикновено фалшиво тази песничка, просълзявам се и чувствам, че всичките ми кръвожадни снимки, на които в една ръка съм стиснал чифтето, а в друга – ушите на дрът миналогодишен заек, са ми простени. Но ако започнах да ви разказвам тази история, то е за да добавя още основания за милост към ловците – някои казват, че и ние душа носим, та с течение на годините все повече се замисляме за прошка и възмездие...

Иде ми наум и това, че и тази случка е като заек в кукуруза – трябва да пуснеш кучето, да го насъскаш, т.е., както сега се казва – да го мотивираш, и като далдиса в кощрявата да щракнеш пушката, да сложиш пръст на предпазителя и да чакаш да лавне и да изскубне дългоухия от буетака на спомените. Е, направих го, и като сега виждам Ванчо Жулето да се кикоти и да мята пръст пред смаяния големец:

- Ей, ти май си правиш джумбиш с мен, а, другарю генерал!?

Работата всъщност беше такава – директорът на ремонтния завод, където работеше като фрезист Жулето, беше си канил гост от София – коскоджамити генерал от Строителни войски, който осигурявал поръчки за завода, пращал войници и инженери да правят пътя до селата наоколо, даже помогнал на сина на заместника да влезе в железопътното, вкарал го зорлем, демек, ние ли да не знаем, че и тройката в дипломата му беше много. Полезен, значи, човек, важен. И затова, разгеле октомврийско време, сиромашко лято, а пък зайците по нашия край се прескачат – давай, Ванчо, води ни на лов, Жуле, и гледайте да спретнете нещо по-така в приемната на кооперацията или на ладовина по гората, братко, като за свои хора, анадъмо?

- Анадък, другарю директор – отговаря Жулето и пита като как да организира лова, колко хора да пише в бележката и кои именно.

- Генерала, мене и тебе – отговаря директорът. – Земи и Наката Дончов с Кобра и Пламен Пора с Баяр, да ни дигат, че не са ловци, ще додат без пушки, да не стане сакатлък нещо.

После, докато вади шишета от шкафа и ги реди в касетата, казва:

- Ей, Иване, той е в години вече, генерала... Дали не можеш да направиш нещо предварително, та да си не тръгва без заек, сиромаха, че знаеш ли как им се радва... А пък е наш човек, разбираш, полезен човек, не е грехота за него и зае да му ударим... Що не видиш нещо предварително така да нагласиш, а? Ужким че той го е гръмнал, а?

Жулето е стиснал левата половина на джуките си, както му е адет когато се сети за нещо весело, вдига касетата с пиенето, подсмива се и вика:

- Може, може, другарю директор, що да не може, айде, аз ще ходя, та да шавна по светло да приготвя работата, и утре по съмнало при кантона, нали?

- Така, така, давай, до сабахлем, там сме, не бери грижа...

Още преди съмнало на другата заран при кантона на пътното Жулето с щръкнала на гърба пушка, Наката и Пора с кучетата посрещат уазката с директора и генерала – сънени и измръзнали под брезента. Сглобяват пушките, препасват патрондашите, провесват манерките, а Жулето откача свойта:

- Греяна, другарю генерал, сетих се, че ще измръзнете в тоя ветрилник...

Близва генералът, вдига вежди в приятна изненада и опъва по-здрава глътка. Директорът поема манерката, дръпва и той, подава я на следващия. Наката и Пора вече са я опитали, ама не отказват. И ще повторят, ако Жулето не им махва с ръка:

- Айде, през Ресавските колиби, оттам – през Големата рудина, ще ядем на Нешовското кладенче, Ханко ще приготви каквото съм му казал.

Тръгват петимата в нишка по шосето, а когато завиват през ливадите се редят на леса – най-ляво е Ванчо, после е Наката с Кобра, в средата – генерала, до него – Пора с Баяр и накрая – директорът.

Кучетата шаралеят пред тях, мокри от росата, нетърпеливи и настървени. Минават орането, обущата им стават на буци мокра пръст, едва стъпват от бразда в бразда задъхани и потни и излизането на тревата е облегчение. Само след петдесет метра клиновете и кубинките им лъщят, измити от обилната роса. Храсталакът ги посреща с едри капки ледена влага, която прониква навсякъде, дори под гумираното яке на генерала. Влагата като че ли е накарала всичко живо да се свие на сушина, нито пиле се обажда, нито клонче помръдва. Само петимата крачат тежко след кучетата, подгизнали от росата отвън и от пот под дрехите, комай загубили вече надежда да видят заек. Но когато излизат от поредната сечина Баяр лавва кратко, Кобра повтаря, а Жулето сочи към крушата в орането:

- Е го, другарю генерал, давай!

Дали вижда нещо генералът не е ясно, но енергично вдига пушката и гръмва, като че ли напосоки, сподирен от нов вик на Жулето, почти слял се с изстрела:

- Дай пак!

Дръпва и втория спусък генерала и този път се вижда как удря ствола на крушата така, че цял облак сребърни капки и златни листа падат на земята. Втурват се всички натам, но първи са директорът и генералът, другите позабавят крачка, кучетата вече са под дървото, скимтят и обикалят нервно. А когато там пристъпват и другите, генералът застива, нелепо спрял с насочена към заека в краката му празна пушка, а директорът псува дълго и завъртяно:

- А бе, Жуле, аз на тебе мога ли...

Не е ясно може ли, не може ли, но сцената наистина е достойна за финал на тежка драма – Жулето, Наката и Пора се въргалят по земята от смях, давят се от кикот, посиняли и останали без дъх, директорът, почервенял като тухла четворка бълва псувни, а генералът продължава да плаши мъртвия заек в краката си, който го гледа право в очите, с изправени с клечки уши и подпряна на четал главица, и със загаснала цигара в устата...

Ето тогава Жулето сложи точка на случката, ама си подписа и уволнението с тази точка, като се изправи пред големеца:

- Ей, ти май си правиш джумбиш с мен, а, другарю генерал!?

А в понеделник сутринта, когато мина през портала в осем часа, директорът чу откъм съблекалните нестроен хор мъжки гласове с най-невероятната за това място мелодия, но с нови думи:

- Зайченцето старо пуши си цигара, мамата му стара - кой ли го накара?

ТОРБА

разказ


Йото ПАЦОВ

С почит към моя покоен приятел йеросхимонах Пахомий, библиотекарят на Зографския манастир, българин, който бди над нас във Вечността

Отец Йосиф е на възрастта на Спасителя, носи вълнена селска торба, тъкана на дървен стан или в Южна България, или в Северна Гърция. В такава торба поп Минчо Кънчев е носил прочутите си шарани, отец Матей Преображенски - книгите и тюфекчийските си инструменти, поп Грую Бански - джепането и оня карадаг, с който се канел да пръсне като на куче главата на султана. Не съм виждал такава торба от детството си, и затова преглъщам на сухо, защото си спомням как под някоя джанка на Пацовското прадядо ми Христо вадеше от нея пита хляб, сирене и лук, да хапнем, докато превали жаравата, та да имаме сили после пак да сечем с мотиките бурена в лозето. Трошеше питата на коляно, сиренето - с пръсти, а лукът разрязваше на кръст, той плачеше с бели сълзи, дядо сипваше на кръста сол, завиваше го в кърпата, която винаги носеше чиста в пояса си, и го смачкваше с юмрук. По-сладко не съм ял никога.

Само че за моя прадядо Христо църковниченето се изчерпваше с кръста в лука и с кръста, който правеше с разкривени пръсти преди да си плюе на ръцете и да хване ралото, мотиката, наджака или сърпа – все едно, каквото и да похванеше, все беше Божа работа, и затова на всеки поздрав – добра среща и добра стига, добрутро и помози Бог, нашият селянин в ония бедни и прости времена винаги отвръщаше с убеденост:

- Дал ти Бог добро!

Торбата на калугера също като дедовата е пълна с ядене, само че това не е пита и лук, сирене и сланина – опазил ни Господ, Великденски пости са, каква сланина! В нея има много по-привлекателни неща – консерви омар и калкан, риба тон и сайра, веян и пушен паламуд, рокфор и ементал, десетина горнооряховски суджука и пет-шест смядовски луканки, пастърмица и бански бабек... Някои от нещата ни даде тайно библиотекарят на Зографския манастир дядо Пахомий, други си носим от България, но да ги ядем отец Йосиф не дава, защото е грехота. В Света гора сме дошли на поклонение с шестима ученици от горните класове на семинарията, но отецът, на когото е възложено да бъде духовният водач на групата забравил, че светогорските обитатели следват Юлианския календар, и поради това наблъскахме в чанти и раници всякакви благини. Така мислехме да се възнаградим за току-що приключилите в семинарията и въобще в България Великденски пости, пък и да осигурим необходимата енергия за обикалянето по светогорските манастири. Трагичното откритие, че от единия пост сме попаднали на друг, още по-ужасен, защото тук календарът закъснява с 13 дни от нашия, направо ни подкоси краката. Пряко следствие бе това, че за да ликвидира възможностите за дяволски съблазни, на които аз като мирянин, макар и учител по църковнославянски и литература, и семинаристите като неукрепнали все още във вярата сме подвластни, отец Йосиф събра в торбата си гореописаните продукти и тя изду бузи като влюбен жабок. И от този миг човек можеше да го срещне навсякъде презрамчен и да види как тя се поклаща на гърба му с някакво издевателско самодоволство. А най-гадното бе това, че калугерът и в тоалетната ходеше с нея...

Трябва да призная – имаше ден, в който и аз убеждавах семинаристите, че ще трябва да издържим, че в чужд манастир със свой устав се не ходи, че постенето в България си остава там, сега трябва да пазим реда на тези почтени монаси тук... Но когато се оказа, че цял ден и комай цяла нощ трябва да присъстваме на безконечните служби в старата църква, където, както и навсякъде в манастира, нямаше ток, че яденето бе само веднъж на ден, в девет сутринта, и в чорбицата, която сипваха в паниците, имаше всякакви зеленчуци, дори краставици, но нямаше и помен от застройка и подправки, разбрах, че така няма да се кара. Настина, благодарение на дядо Пахомий калугерите мен ме сайдисваха с по някоя чаша гъсто черно вино, макар и да ме изгониха от своята трапеза да не би да я оскверня с присъствието си, но семинаристите закъсваха пред очите ми. И как не – на седемнайсет - осемнайсет кой може да кара на една бистра зеленчукова чорбица дни наред? И то след като е постил четирийсет дни? Неудържимо тревожно стана когато Златко се струполи насред голямото повечерие пред чудотворната икона на свети Георги Зограф, и се свести напълно едва когато послушникът Валери тайно му мушна в устата парче по парче цял шоколад... Не че отец Йосиф с торбата не беше там – там беше, но как да бръкне в торбата, като бе така погълнат от благочестивото усилие да измоли прошка и небесна помощ за този гладен грешник Златко...

Та дали от молитвите на калугера или от шоколада на Валерката Златко давръндиса, но аз разбрах, че да се уповавам на Божията помощ и калугерската милост за изхранването на учениците е доста пресилено, и на другия ден заявих, че ще ги водя към брега да изучаваме местната флора и фауна, та да ги освободи отец игумена от църковна служба. Получих разрешението с колективна въздишка на облекчение от братята, за половин час заведох младежите до Арсаната, пристана на Зограф, развих двете детски въдички, които предвидливо бях купил в Солун, извадих от плитчината няколко миди и един морски таралеж за стръв, строшихме ги с моя нож, нанизахме нежното хлъзгаво месце на белите кукички и със Светльо заметнахме към дълбокото в изумрудното огледално море. Веднага започна да дърпа здраво, и ние с огромно самообладание, като че цял живот сме ловили риба на брега на Халкидики, наченахме да вадим рибе след рибе – едните вретеновидни и сребърни, другите плоски и направени като от тъмно злато. Другите прекосиха заблатеното място вдясно от Арсаната, където зографската рекичка се влива в морето, и накладоха огън, и като се згоря, нахвърляха рибките на жаравата още живи. Сол, разбира се, бяхме си свили от магерницата на манастира, носехме си и вода, та си направихме истински пир. Дори и десерт намерихме – узрялите червени плодове на огромните опунции, оградили плажа като с жива бодлива стена от валчести зелени пити...

Така подкарахме постите по-поносимо – нощем от една на друга служба, малко сън след два, ставане в шест, служба, ядене в девет на чорбица, служба, и вместо следобедна почивка – риболов на Арсаната. Добре, че дедо Пахомий ни влизаше в положението с по някоя консерва риба, октопод или калмари, с по някой хляб и кутия бонбони, но риболовът ни осигуряваше основното препитание. Постепенно станахме истински майстори, подбирахме точната стръв и търсехме предпочитаната риба, но все пак ни глождеше съзнанието, че правим нарушение...

След пет дни обаче убедеността ни, че никой в манастира не подозира за нашите риболовни подвизи, рухна по най-неприятния начин. Прибирахме се както обикновено на две групи – едните по старата пътека покрай рекичката, а другите – по автомобилния път, когато пред средновековната дъбова врата на манастира ни посрещна отец Йосиф:

- Изиди, Сатана! Виждам ти рогата! Тласна невинните души в гибел и пропаст, чистото замени с нечисто, духът с риба, осквернител на децата и поругател на светинята! За едното ядене продаде душата си и поведе невинните след себе си в порок и зломишление! Господ ще ти въздаде и ще те отстъпи на твоя другар Сатаната, да се топиш в геената огнена в плач и скърцане със зъби...

Мале, мале, мале! Като се изправил пред мен на фона на тази старовремска порта, под маслините, черноризеца кълне, вдигнал кльощави ръце и провесил като черни чували ръкавите на расото, с килната калимявка и препрошната през гърдите връв на торбата, едва ли не с пяна на устата, не спира дори дъх да си поеме, гълта думи и изригва праведен гняв, и да има чалъм, още сега ще прати семинаристите да съберат дърва и да струпат клада за мен, та огънят да пречисти мръсната ми гладясала за риба душица!

- Чакай, отче, млад си още, ама с толкова ярост нищо чудно без време да си докараш я болестта инфаркт, я болестта инсулт, спри се бе, човек! – жаля го аз и му говоря напълно резонно, но разум в него и преди нямаше особено, а сега май не е останал никак, та тирадата продължава, и аз се оглеждам към древните маслини – от толкова клетви дали няма да изсъхнат, горките...

В това време от портата излиза дядо Пахомий, гърбавичък и немощен в посивялото и побеляло от старост расо, с щръкнала редичка сива косица под калимявката, с развяна на два кичура бяла брада, и с немощна ръчица захлупва устата на Йосиф, като стига до него:

- Млъкни, богохулнико! Трийсет души трийсет години хляб да ти пекът пак нема да го стигнеш, какво подскачаш като петле недоклано, яд те е, че твоите деца е нахранил, докато ти се чудиш как на Господа да се харесаш! Нема харесване Господ за такива като тебе, че ни срам имаш, ни съвест! Тук са все хора, избрали пустинята светогорска за възвисяване на душата, а ти от душата си си направил пустиня! Млъкни и се махни, проклетнико!

Гълчи старецът, и както говори така бута с ръце извисилият се над него поч ервенял от гняв и от обида млад монах към портата, накрая го принуждава да влезе в манастира и тогава се обръща към нас:

- То не трябва и да се говори това, че е голяма срамота, срамотия на срамотиите, и аз не знам човек как живее след такова нещо, а той вас взел да гълчи. Слязох следобед до неговата килия, да го питам дали днес ще водим децата в библиотеката. Тропнах, бутнах вратата, гледам – седнал нашия на масата, отворил торбата, и като наредил сирене и салами, и като набива, та му плющят ушите... Ходил оня ден след вас, видел ви, че ловите риба, и затова отворил торбата... Днес така, заран така. Поизял каквото имало в нея, и за да не видите, че е отъняла, сложил вътре едни обуща и намачкани вестници... Та вие сте му виновни, да знаете. Срам, срам, срамотия на срамотиите...

ТРИ МУЦУНИ

разказ

Йото ПАЦОВ

Първо да ви кажа, че ако се чудите кого не сте поздравили на влизане в сградата – това съм аз. Аз съм и този, с когото пътувахте в интимна близост в автобуса, и когото ръгахте в ребрата да ви стори място, защото ви е длъжен. Именно мен засякохте на светофара, за да ме изпреварите, и затова ми показахте средния си пръст. Мен именно напсувахте в супермаркета, защото ме прередихте. Точно заради мен се прицелихте в локвата толкова сполучливо, че колелата на колата ви я изплискаха цялата върху новото ми яке и кадифените ми панталони. Аз съм този, който ви дразни с походката си на сакат охлюв, когато е на зебрата, поради което се налага да форсирате така, че да блъснете ребрата ми с огледалото. Аз съм причината за вашето справедливо негодувание от това, че сте некадърен да си намерите хубава работа, да свалите готино гадже, да възпитате свестни деца, да купите апартамент в Лозенец, да построите къща в Драгалевци, да почивате на остров Сулавеси, да откраднете някой и друг милион, да се къпете сутрин и да ходите с чисти дрехи. Каквото и добро да не ви се случи – все аз съм причината, и затова не ви се сърдя – псувайте ме, ритайте, ръгайте, пререждайте ме и ме тикайте в ъгъла... Не съм за жалене, защото за разлика от вас аз имам всичко, което искам – пукайте се!

Какво е то ли?

На първо място – моето най-вярно същество, чията обич и преданост аз с нищо не съм заслужил, ако не се брои дълбоката ми благодарност за това, че Господ ме е сподобил с такъв приятел – Беркут. Въпреки азиатското си име това е чистокръвно българско гонче, професор по глиганите и същински змей за лисици и чакали, което никакъв дракаш и буетак не може да спре, когато хване дирята. Ще върти, ще суче осмици, от девет дола нерезите ще подбере и ще ми ги докара като на тепсия – гръмни си който си искаш по избор! Умен, пъргав, съобразителен, само дето не приказва. Сутрин като препашем патрондашите и сглобим пушките първата му работа е да опре лапи на корема ми и да надзърне какви патрони съм наредил – та да знае какво да гони днеска! На един лов ми го откраднаха едни, разбрахме ние, гонихме ги, ама избягаха. И какво – е го, иде си след десетина дни Беркут, капистра за бик влачи на врата си, и носи пале в уста – не само скъсал синджира и избягал, не само намерил пътя през половин България, ами си харесал и едно дребосъче досущ като него, та го донесъл да го възпитава за наследник...

На второ място – най-послушното и най-безотказното нещо, което безмълвно изпълнява и най-щурите ми приумици – любимата ми колица Алба. Няма да ви кажа каква марка е, не че ще завиждате, а поради антирекламните виждания на редактора. Но къде ли не съм я карал да ме кара, къде ли не съм я качвал да ме качва и къде ли не съм и поверявал и любимата, и Беркут, и себе дори!

Веднъж пред един брод на Доспатска река гледам – водата като кристал бистра, дъното – на педя, давай, мила, минахме я! Нищо подобно, оптическа измама, педите се оказаха пет, кристалната вода се оказа ледена, особено като нахлу в купето през отворените прозорци и стигна гърдите ми, моторът изхърка като заклан и аз много пъргаво се озовах на покрива без да отварям вратата. Беркут изплува до брега и отпраши из прахоляка към Сърница, след час доведе едно момче с трактор, момчето се казваше Халил, тракторът – Юмезе, момчето далдиса та върза колата, аз далдисах та освободих от скорост, тракторът хвърли малко чер пушек към несправедливото небе и ни изтегли. Полежахме с Халил на слънце, пийнахме от неговото шише боровинкова ракия, за мезе подъвкахме тревички, водата спря да шурти, после спря да тече, след това спря да капе от колата, Халил каза – време е, аз врътнах ключа и моторът запали.

Е, мога да ви разправям за главоломни пътувания из снежни планини, по каменисти урви и над скални пропасти, дълбоки до оня свят, по сипеи и горски пътища, по които дори виетнамките едва пъплят, но едва ли е нужно. Важно е друго – никъде не ме остави и не ме изостави, не прояви каприз и глезотия, не се обиди и не се разсърди – не колица, а чисто злато! Ако знаете колко пъти ми е идвало като се върнем въпреки каквато и да е разумна вероятност откъдето сме тръгнали, преди да сваля окървавената раница и калъфа с пушката, да ги целуна по муцуните – запъхтяния от радост Беркут и потъналата в праха на приключението Алба!

И винаги съм усещал, че и на тях им се иска да ме целунат по муцуната – все трябва да съм някакъв по-така, че да ги заслужа, нали?

А дали съм ги целувал, няма да ви кажа – мъже сме все пак...

КОЙ ГЪЛЪБ ЗНАЕ ДЕ ЗРЕЕ ЖИТОТО

Разказ

Йото ПАЦОВ

Седят на купчина под Пацовската дуда от рано сабахлем, изкарали са добитъка – овце, кози, тук-таме по някоя крава, циганите са натирили животинките по припеците на Белия бряг, Печенак и Сливковото, псуват и ги чегарят с гьостериците, сподирени от проскубани меланхолични песове. Сутрешната работа е приключила, доене, ринене, хранене, ред е на жените - който си има де, че кои измряха, кои се поболяха от мъжки немукаетлък, а кои, като на Ваненцето Глъма, избягаха чак в Испания пари да печелят и свят да видят. „Малко останаха, ама и те май са ни много” – отбелязва тъжния факт Горанката, като стане дума за демографските деформации в Ъглен, които нашенци обсъждат всяка сутрин под дудата с философско примирение.
А известно е – шета ли жена в къщата – стегай си опинците и навущата, фащай гората да те не зачегари метлата, както римува изстраданата си житейска мъдрост Станой Скачката, местният поет. И той е тук, седнал на тясната дъсчица, пригодена за пейка и подпряна на два обли камъка, вирнал колене и препречил лакти пред другите вярно като скакалец. Същата компания се сбира всяка сутрин до корубата на старата черница, надига шишетата с бира, одумва бабичките, които по това време пъплят от всички страни към магазина в къщата на д-р Тачо Пацъшки за хляб. Самият доктор се е изнизал с чантата и препасаната престилка с аудито си още по тъмно, и само е подхвърлил към сенките под дудата:
- Казах и да отвори, че да се не разсъхнете. Работа нема ли за вас бе!?
Отговарят му нестройно и дрезгаво, кога как:
- То ти като си прокопсал, като се не запираш...
- Че да не би да ти свиди бирата, като ти правим оборот...
- От работа файда като от врабец яйца...
- Нали имаш от оная отрова за плъховете, я сметни по колко требва за нас...
- То работата ако до нас е опрела – варди, Боже!
После Мая отваря магазина, всеки хваща шишето си и се връща под дудата, чукат се дружно с кафяви и зелени бутилки:
- А бъкълъм!
- Наздраве!
- Направо и накриво, сърце да е живо!
И денят започва.
Вече се е развиделило, вятърът е преспал в провисналите като водопад клони на плачещите над чешмата върби, сега ги разлюлява и се втурва да гони облаците, отвява щъркелите към витските вирове и лъщави. Минава микробусът за София, след малко – този за Плевен, пълни са с хора като гърнета с боб, някой с оглушителен пукот пали трактор, боботенето окончателно заглушава петльовите викове по слънцето и припряното кудкудякане на първите снесли кокошки.
Това е времето, когато от скопяването на шопарите, гнилеца по овцете и кокошата клекавица думата под черницата тръгва към по-глобални теми - бедствия и катастрофи, войни и всякакви политики – кой каквото е чул и видял по телевизията. Светът е само на екрана, другото е ежедневие:
- Ех, отживяха си хората! – Почти пъшка от завист и негодувание Тиката Тонов. – Това Калифорния – мале, мале! Океанът ти наръки, все едно че е Дашовския вир, плажа ти в двора, също като тука пръдището, разни женски се пързалят с летни кънки – една нема да ходи пеша и една нема да има повече от двайсет и пет...
- Калифорнийките сичките са като в Ъглен даскаличките! – бърза с поетическото си обобщение Станой. Но Тиката не му обръща внимание и продължава:
- Само това не ми харесва, че мъжете с едни дъски се пързалят и те по вълните - бе дръж там която докопаш, къде си сгърнал да ти бабичасат краката...
- Абе случили са хората, цел свет ги храни, нали гледаш – немат и пари вече, само кредитни карти – взимаш каквото взимаш, на ти кредитна карта, щрак – и готово – обяснява Мичо Данкин. - Всичко – на кредит. Кой го плаща тоя кредит? Ние го плащаме. Блъскай с мотиката в кукуруза, да ти дойде акъла, сади бостани и градини, режи лозе, гледай добитък, зимай пенсия като за Бог да прости – що? Щото половината за държавата, половината за Америка, половината за Европа, че те така са научени, да живеят на вересия, а за теб – каквото остане. Я иди кажи на Мая една бира на кредит да видиш къде ще те прати!
- Па се заяждаш, Мичка – тежко се обажда Горанката. – Те къде да садят домати и кукуруз, като двора им на плажа, нали ти каза човекът, в пясъка ли да боднат разсада, а? И затова си печатат карти за вересия – нема да мрът, я. Па ние, като сме гламави да работим – ще им плащаме, що не.
- Плащаме им колкото плащахме и на Съюза, та се сурина барабар със социализма – внася обективна нотка Мето Ваджишки. – Ще поживеем – и на тех ще им гледаме сеира, щом са се хванали с нас...
- Българинът със свойта простотия всичко може да докара до съсипия! – намира римата Станой Скачката.
- Мене не е ме яд за друго, да си се пързалят на кредит в Калифорния, нема лошо, ама що им требваше толкова народ да избият в тоя пусти Ирак – натъжава се Тиката.
- Адета им си е такъв, на американците – първо война, бомби, мор – после демокрация – казва Горанката. – Нали знаеш оттатък Садовец, като излизаш за Плевен, вдясно е остров във Вита, дето си правят садовчани панаира – та този остров се казва Корея. Младежки парк правихме навремето, че сме солидарни с корейците, когато американците ги напънаха. Тогава не беше Ирак, беше Корея, и не убиваха араби, а корейци, че били комунисти. После пак избиха сума комунисти, ама тоя път виетнамци. После удариха сърбето, че били националисти. Европа от Хитлерово време никой не я беше бомбардирал, а те ни ливосаха – стой та гледай! Сега са дигнали мерника на арабите, че били терористи. И случайно се заселили между петролните сонди, сиромасите...
- Истината гола е в петрола! – радва се на откритието си Станой.
- Това, за терористите, са прави – вметва Тиката. – Я виж какво направиха тия араби небостъргачите на дреб и колко народ изгина... Ами влаковете в Испания? Че и наши избиха там.
- Бе ти яла вкъщи да ме учиш как да си легам с жената, че да видиш аз къде ще ти завра небостъргачите – кани се Мичо.
- Репчи се, репчи се, ние сме си ги пуснали в къщата, какво рипаш? Не ще ти казват как да си оправяш жената, ми и ще ти показват, като си глупав по целата глава – налива бензин в огъня Мето. – Я посланика им какво през ден навиква нашите политици, а те подсмърчат и ломотят като в чужд бостан сгащени цигани... Я да не забравяме за какво сме се събрали – завършва той, и за да успокои надигащото се напрежение протяга бирата към другарите си.
Чукат се, пият – минута наслаждение сред световните тегоби и тревоги, а Горанката вече е приготвил финала на този толкова изчерпателен разговор:
- На тоя тук дедо му, дедо Стойко Скачката, обичаше да пита разни работи де кого срещне. Види ме мен и ми вика: „Горанка, кой гълъб знае де е узряло житото?”. Чудя се аз какво да му кажа, а той, нали нема търпение, сам си отговаря: „Който лети, а не който стои”. Така и ние – комай не сме излизали из Ъглен, ама питай ни – нема нещо да го не знаем и нема такъв по земята, на когото да не можем акъл да дадем. Ей, Тика, я черпи по една бира калифорнийска, та и ние да разберем нещо от тоя пусти живот американски, а?

ЩЕ ИМАМЕ ЛИ СИЛА ЗА МЕЧА?

Йото ПАЦОВ

Размисли пред първата книга от трилогията на Райчо Гънчев „Мечът на силата”

/Материалът е писан за сп. "БЪЛГАРИ"/

Хората идват и си отиват, а народът пребъдва до века. Дори когато е забравил какво е било, когато древните му бранни пътища и любовни пътеки са обрасли вече с трева, когато не разбира знаците, които сам той е оставил по каменни стени и пещерни сводове, по мегалитни гробници и порутени градежи. Земята помни, но тя е безмълвна – може би, защото осъществява най-великото таинство и в мълчание превръща сухото златно семе в пшеничен клас, в ябълка на изкушението или на познанието, в лоза, от която са нависнали гроздове, които с вино и кръв оплодотворяват, извисяват в поетичните простори или сриват в бездната на сляпата страст хората...
Българите сме такива – безконечно дълга история и къса памет, титанична бранна смелост и еснафска алчност, мъжество в бели ризи под бесилото на тиранина и мижаво живуркане редом с добитъка, гордо достойнство под хоругвите на нацията и ратайско подгъзуване пред силните на деня, великодушие към поробителите и дори към мъчителите ни и злорадство към несполуката и дори трагедията на съседа... Ние ценим повече направеното от други, нежели направеното от нас, харесва ни повече да рушим, отколкото да градим, идеалът ни е да притежаваме, без да постигаме, да имаме, без да даваме, да ни обичат, без да обичаме, да успяваме, без да работим, да ни помагат, докато пречим...
Виновни ли сме затова, че сме на този хал?
Разбира се.
Първото, което трябва да разберем е, че историята не само се чете от хората, тя се и пише от тях. Веднъж завинаги трябва да скъсаме със сляпата вяра на дебилните наивници, в които ни превърна собственото ни образование, собствената ни държава, нашите си т. нар. академични среди, учени мъже, авторитетни политици и всякаква друга паплач, че ние сме някакво периферно недоразумение в Европа, че останалите просветени и осветени, миропомазани и благословени нации тепърва ни приемат на този континент, който си е по право техен, а ние сме долнопробни навлеци, които те търпят поради благородството и аристократизма си.
Те отдавна ни внушават, че двеста-триста години тяхна история са повече от хилядолетията наша, при все че делвите в мазетата на нашите баби са по-стари от цялата история на Съединените щати и повечето от днешните европейски и всякакви други държави.
Те са наложили в пълно отрицание на истината тезата, че цялата античност в Средиземноморието е гръцка, макар че Херодот, Есхил, Софокъл и Сафо никога не са казвали, нито пък са чували, че нещо в техния свят е гръцко или, още по-невъзможно, че самите те са гърци. Така гърци станаха с невежествената подкрепа и на български академични шушумиги и Орфей, и Александър Македонски, и стотици и хиляди още творци на световната човешка история...
Те удобно са забравили, че именно българи за пръв път в историята на континента са породили, защитавали и отстоявали пред мракобесната им неграмотност идеята за всеобщото равенство на духа, словото и морала, изразена от светите братя Кирил и Методий чрез отхвърлянето на триезичната глупост.
Те великодушно ни прощават това, че не сме се издавили сами в Бяло и в Черно море, та се е наложило да ни колят и бесят, горят и разпъват на кръст из дъбаците на Великата българска гора, та да оправдаят въшливото си кръстоносно превъзходство – като горят древните свети икони и ръкописи на Зографския и Бачковския и на още стотици други манастири и църкви из нашите земи ведно с книжовниците и монасите, светителите и учителите на народа ни – както например са изгорили живи на 10 октомври 1275 г. в кулата на атонския манастир „Св. Георги Зограф” двайсет и двама монаси и четирима миряни заедно с игумена...
Те срамежливо не си спомнят, че кръвосмесителните им династии са оцеляли само поради това, че чизмите на азиатската турска измет са заглъзнали в българска кръв и това е спряло походът на османската чума към тях... Да, страшна е съдбата и на братята ни от многострадалните балкански предели - сърби, власи, хървати, маджари, шкиптари и какви ли още не, но ние нека помним – поне ние! – за какво става дума. Ето например свидетелството на Фридрих Зайдел, аптекар, преминал през 1591 – 1596 г. през българските земи до Цариград и обратно: „Когато преминахме край Ниш, турците бяха поставили там от двете страни на пътя в чест на турския султан много стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, всички с унгарски или хърватски кичури или коси, всеки един до друг, пред двете градски врати, като стигаха далеч в полето. Жално беше да се гледа това. Турците разказваха, че те се били разбунтували срещу турския султан...”.
Днес дойде време бунтът ни да е срещу друго – срещу опитите да ни превърнат в нация от обслужващ персонал, да направят българските математици келнери, българските химици – бармани, българските генетици – говедари... Преди мечтаехме да ставаме космонавти, лекари и инженери, сега пределът на мечтите на всеки български младеж е да стане полицай, пиколо или чичероне... Да не говорим за българската девойка, която още на дванайсет знае какво е със и без консумация...
Жална ти майка, Българио...
Държавата отсъства, раздържавяването в български прочит има един-единствен девиз – всеки да се спасява, както може. Гнилата атмосфера на безконечния преход, на който ни обрекоха чуждестранни българомразци и нашенски отцебиячи, майцеругатели и патриотарски педофили породи най-чудовищното българско изобретение – принос в нравствения кодекс на човечеството за всички времена – девизът „Всеки си е прав за себе си!”. Убивам, и това е доста неприятно за убивания, ама аз съм си прав за себе си. Крада, и това е кофти за ограбения, ама аз съм си прав за себе си. Съсипвам държавата и това не е добре за никой друг, освен за мен, така че аз съм си прав за себе си. Девизът на Левски, в когото всички по навик се кълнем, постепенно се разшава в новото време, пререди букви и думи и сега според ъгленския писател Христо Пацов звучи така: „Ако печеля – печеля за мене си, ако губя – губи само народът!”. Горчивата констатация на дядо Славейков, апропо – единият от „братята” Славейкови според литературните познания на нашия смехотворен т. нар. с извинение цар, че не сме народ, а мърша, придобива нова плът и ново съдържание. Макар че какво ново съдържание може да има една мърша? И все по-ясно ни става какво именно е имал предвид великият Левски, когато е написал в прочутото си тефтерче болезнения вик „Народе!!!!”...
Само че въпреки непререкаемата вярност на всички подобни констатации този вик не отеква глухо и напусто в празния храм на националната ни вяра, където в прах и паяжина продължава да се издига Олтарът на Отечеството.
Има и такива, които знаят кои са и не са забравили какви са били.
Които знаят откъде идват и накъде отиват.
Които са предопределени да извършат тайнството на възвръщане на националното ни достойнство.
Които знаят къде е Мечът на силата и няма да се поколебаят да го изтръгнат от пещерния мрак в каменните дълбини на вечния Балкан, за да придобият българите старата си вяра в своята мисия.
Беше преди доста години вече, в деня, когато слънцето затрептява при изгрева си на хоризонта и обръща пътя си – досега е вървяло от зима към лято, сега тръгва от лято към зима, след като е далдисало в самодивските извори и се е напило с еньовденската роса. Посрещахме този изгрев с Райчо Гънчев на каменна площадка във входа на Въловата пещера, наричана по преди Вълкановата, а от стотина години насам Очилатата дупка, а във вира на река Вит далеч под нас стар магьосник - стопанинът на това дефиле, престорил се на видра, се къпеше в струи вода и потоци слънце. Знаехме какво започва в този ден, защото го бяхме видяли предната вечер в залеза, гледахме го и цяла нощ в пламъците на огъня и в рубинената дълбина на жаравата. Видяхме как всички пътища се събраха в един, как той тръгна към билото, и по него – към върха, видяхме крепостта около старата цитадела на този връх, видяхме как нейните кули рухваха в пепел и пламъци и се възправяха пак по-яки от преди, как като вълни от мръсна пяна по урвите към тази крепост пълзят хищни и свирепи, гладни и прости мършояди и как защитниците ги трупат на камари със стрелите и сулиците, с боздуганите и кривите си саби, с камъни и котли с вряща смола, с голи ръце и с голи гърди... Видяхме как под сводовете в самото сърце на каменната твърдина дъбовите маси се огъват под тежестта на каменни скрижали и папирусни свитъци, на хартиени книги и пергаментови фолианти, изпъстрени с глаголическата мъдрост на древните българи от времето преди Господ да пръсне хората от Вавилонската кула във всички посоки на света. Скърцахме със зъби и брадясалите ни бузи горяха от огнени сълзи, с юмруците си можехме да дробим скалата, а погледът ни проникваше в земята и камъка и така виждахме сенките на живи заровени и живи изгорени, на изклани и избесени, на погинали в неравна бран да протягат костеливи ръце към нас и в безмълвен вик да отварят уста с въпрос, на който живите винаги са знаели отговора...
Мисля, че това видение, този залез и този изгрев с нощта помежду им бяха една от отправните точки на епичното пътешествие на Райчо през мракове и мъгли, през нощи и дни, през житни и бранни поля, през тронни зали и пищни храмове, което той ни представя в първата книга от своята трилогия „Мечът на силата”, откъс от която поместваме по-долу.
Най-краткият преразказ на началните събития в романа, които се случват в предбиблейски времена, описва „среща на велики шамани, жреци и магове, повелители на стихиите и силите: земя, дърво, огън, вода и метал. Срещата им е по волята на Белите учители – БалГ Урите, Белите Тенгри. От север тръгва тунгузкият шаман Тайгун, от изток - колоборът Гхун, от юг - магът-скит Арий и от запад - тракският жрец Ракхива. Центъра на библейските земи обитава жрицата на водата, царствената дива Урмай. Духът на Небесната твърд Ан, олицетворен от божествения бик, и Духът на Земната утроба Анг се присъединяват към тях.
Екстатичният транс на посветените призовава благословията на Всесилния Тау Анг Ра – Тангра. Това става в подножието на Кан Тенгри, престола на небесния Кан в Сияйната планина – Тян шан. Взривът, резултат от единението, предизвиква буря, хаос, сливане на космични и земни енергии. Небесен гръм прониква в земните недра. Отломки от разтопен слитък – Ан Бал (звезден метал), остават на мястото на събитието. Върху него са руническите знаци от Седмолъчната розета и печатът на самия Тангра - знакът ГЪН.
БалГ Урите отнасят парчето звезден метал в подземната работилница на митичния ковач Хурсус в планината Ур. Хурсус е баща на Урмай. Урмай става царица и жрица на царството на жените диви и майка на Сар Мат, родоначалник на сарматите. Родът им дава девет мъже – жертвопринос, в пещта на Алба, за да се освети тя за изковаването на Меча, наречен Бага Тур – Божият меч. Името му е образувано от първите букви на взелите участие в създаването му: Б – Бага; А – Анг, Г – Гхун; А – Арий; Т – Тайгун; У – Урмай; Р - Ракхива.
Само Великите Посветени могат да повелят кой да притежава Меча Бага Тур в земния си път. Мечът бива завещан на онези, които носят бъдещата духовност и семената на бъдещата цивилизация – благо-родените.”

Ще завърша с една тайна, за която вече се досещате. Както знаете, Мечът на силата е главният герой на тази книга. Но не е само това.
Всъщност тази книга е Мечът на силата.
Въпросът е - ще имаме ли сила за него?