ЩЕ ИМАМЕ ЛИ СИЛА ЗА МЕЧА?

Йото ПАЦОВ

Размисли пред първата книга от трилогията на Райчо Гънчев „Мечът на силата”

/Материалът е писан за сп. "БЪЛГАРИ"/

Хората идват и си отиват, а народът пребъдва до века. Дори когато е забравил какво е било, когато древните му бранни пътища и любовни пътеки са обрасли вече с трева, когато не разбира знаците, които сам той е оставил по каменни стени и пещерни сводове, по мегалитни гробници и порутени градежи. Земята помни, но тя е безмълвна – може би, защото осъществява най-великото таинство и в мълчание превръща сухото златно семе в пшеничен клас, в ябълка на изкушението или на познанието, в лоза, от която са нависнали гроздове, които с вино и кръв оплодотворяват, извисяват в поетичните простори или сриват в бездната на сляпата страст хората...
Българите сме такива – безконечно дълга история и къса памет, титанична бранна смелост и еснафска алчност, мъжество в бели ризи под бесилото на тиранина и мижаво живуркане редом с добитъка, гордо достойнство под хоругвите на нацията и ратайско подгъзуване пред силните на деня, великодушие към поробителите и дори към мъчителите ни и злорадство към несполуката и дори трагедията на съседа... Ние ценим повече направеното от други, нежели направеното от нас, харесва ни повече да рушим, отколкото да градим, идеалът ни е да притежаваме, без да постигаме, да имаме, без да даваме, да ни обичат, без да обичаме, да успяваме, без да работим, да ни помагат, докато пречим...
Виновни ли сме затова, че сме на този хал?
Разбира се.
Първото, което трябва да разберем е, че историята не само се чете от хората, тя се и пише от тях. Веднъж завинаги трябва да скъсаме със сляпата вяра на дебилните наивници, в които ни превърна собственото ни образование, собствената ни държава, нашите си т. нар. академични среди, учени мъже, авторитетни политици и всякаква друга паплач, че ние сме някакво периферно недоразумение в Европа, че останалите просветени и осветени, миропомазани и благословени нации тепърва ни приемат на този континент, който си е по право техен, а ние сме долнопробни навлеци, които те търпят поради благородството и аристократизма си.
Те отдавна ни внушават, че двеста-триста години тяхна история са повече от хилядолетията наша, при все че делвите в мазетата на нашите баби са по-стари от цялата история на Съединените щати и повечето от днешните европейски и всякакви други държави.
Те са наложили в пълно отрицание на истината тезата, че цялата античност в Средиземноморието е гръцка, макар че Херодот, Есхил, Софокъл и Сафо никога не са казвали, нито пък са чували, че нещо в техния свят е гръцко или, още по-невъзможно, че самите те са гърци. Така гърци станаха с невежествената подкрепа и на български академични шушумиги и Орфей, и Александър Македонски, и стотици и хиляди още творци на световната човешка история...
Те удобно са забравили, че именно българи за пръв път в историята на континента са породили, защитавали и отстоявали пред мракобесната им неграмотност идеята за всеобщото равенство на духа, словото и морала, изразена от светите братя Кирил и Методий чрез отхвърлянето на триезичната глупост.
Те великодушно ни прощават това, че не сме се издавили сами в Бяло и в Черно море, та се е наложило да ни колят и бесят, горят и разпъват на кръст из дъбаците на Великата българска гора, та да оправдаят въшливото си кръстоносно превъзходство – като горят древните свети икони и ръкописи на Зографския и Бачковския и на още стотици други манастири и църкви из нашите земи ведно с книжовниците и монасите, светителите и учителите на народа ни – както например са изгорили живи на 10 октомври 1275 г. в кулата на атонския манастир „Св. Георги Зограф” двайсет и двама монаси и четирима миряни заедно с игумена...
Те срамежливо не си спомнят, че кръвосмесителните им династии са оцеляли само поради това, че чизмите на азиатската турска измет са заглъзнали в българска кръв и това е спряло походът на османската чума към тях... Да, страшна е съдбата и на братята ни от многострадалните балкански предели - сърби, власи, хървати, маджари, шкиптари и какви ли още не, но ние нека помним – поне ние! – за какво става дума. Ето например свидетелството на Фридрих Зайдел, аптекар, преминал през 1591 – 1596 г. през българските земи до Цариград и обратно: „Когато преминахме край Ниш, турците бяха поставили там от двете страни на пътя в чест на турския султан много стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, всички с унгарски или хърватски кичури или коси, всеки един до друг, пред двете градски врати, като стигаха далеч в полето. Жално беше да се гледа това. Турците разказваха, че те се били разбунтували срещу турския султан...”.
Днес дойде време бунтът ни да е срещу друго – срещу опитите да ни превърнат в нация от обслужващ персонал, да направят българските математици келнери, българските химици – бармани, българските генетици – говедари... Преди мечтаехме да ставаме космонавти, лекари и инженери, сега пределът на мечтите на всеки български младеж е да стане полицай, пиколо или чичероне... Да не говорим за българската девойка, която още на дванайсет знае какво е със и без консумация...
Жална ти майка, Българио...
Държавата отсъства, раздържавяването в български прочит има един-единствен девиз – всеки да се спасява, както може. Гнилата атмосфера на безконечния преход, на който ни обрекоха чуждестранни българомразци и нашенски отцебиячи, майцеругатели и патриотарски педофили породи най-чудовищното българско изобретение – принос в нравствения кодекс на човечеството за всички времена – девизът „Всеки си е прав за себе си!”. Убивам, и това е доста неприятно за убивания, ама аз съм си прав за себе си. Крада, и това е кофти за ограбения, ама аз съм си прав за себе си. Съсипвам държавата и това не е добре за никой друг, освен за мен, така че аз съм си прав за себе си. Девизът на Левски, в когото всички по навик се кълнем, постепенно се разшава в новото време, пререди букви и думи и сега според ъгленския писател Христо Пацов звучи така: „Ако печеля – печеля за мене си, ако губя – губи само народът!”. Горчивата констатация на дядо Славейков, апропо – единият от „братята” Славейкови според литературните познания на нашия смехотворен т. нар. с извинение цар, че не сме народ, а мърша, придобива нова плът и ново съдържание. Макар че какво ново съдържание може да има една мърша? И все по-ясно ни става какво именно е имал предвид великият Левски, когато е написал в прочутото си тефтерче болезнения вик „Народе!!!!”...
Само че въпреки непререкаемата вярност на всички подобни констатации този вик не отеква глухо и напусто в празния храм на националната ни вяра, където в прах и паяжина продължава да се издига Олтарът на Отечеството.
Има и такива, които знаят кои са и не са забравили какви са били.
Които знаят откъде идват и накъде отиват.
Които са предопределени да извършат тайнството на възвръщане на националното ни достойнство.
Които знаят къде е Мечът на силата и няма да се поколебаят да го изтръгнат от пещерния мрак в каменните дълбини на вечния Балкан, за да придобият българите старата си вяра в своята мисия.
Беше преди доста години вече, в деня, когато слънцето затрептява при изгрева си на хоризонта и обръща пътя си – досега е вървяло от зима към лято, сега тръгва от лято към зима, след като е далдисало в самодивските извори и се е напило с еньовденската роса. Посрещахме този изгрев с Райчо Гънчев на каменна площадка във входа на Въловата пещера, наричана по преди Вълкановата, а от стотина години насам Очилатата дупка, а във вира на река Вит далеч под нас стар магьосник - стопанинът на това дефиле, престорил се на видра, се къпеше в струи вода и потоци слънце. Знаехме какво започва в този ден, защото го бяхме видяли предната вечер в залеза, гледахме го и цяла нощ в пламъците на огъня и в рубинената дълбина на жаравата. Видяхме как всички пътища се събраха в един, как той тръгна към билото, и по него – към върха, видяхме крепостта около старата цитадела на този връх, видяхме как нейните кули рухваха в пепел и пламъци и се възправяха пак по-яки от преди, как като вълни от мръсна пяна по урвите към тази крепост пълзят хищни и свирепи, гладни и прости мършояди и как защитниците ги трупат на камари със стрелите и сулиците, с боздуганите и кривите си саби, с камъни и котли с вряща смола, с голи ръце и с голи гърди... Видяхме как под сводовете в самото сърце на каменната твърдина дъбовите маси се огъват под тежестта на каменни скрижали и папирусни свитъци, на хартиени книги и пергаментови фолианти, изпъстрени с глаголическата мъдрост на древните българи от времето преди Господ да пръсне хората от Вавилонската кула във всички посоки на света. Скърцахме със зъби и брадясалите ни бузи горяха от огнени сълзи, с юмруците си можехме да дробим скалата, а погледът ни проникваше в земята и камъка и така виждахме сенките на живи заровени и живи изгорени, на изклани и избесени, на погинали в неравна бран да протягат костеливи ръце към нас и в безмълвен вик да отварят уста с въпрос, на който живите винаги са знаели отговора...
Мисля, че това видение, този залез и този изгрев с нощта помежду им бяха една от отправните точки на епичното пътешествие на Райчо през мракове и мъгли, през нощи и дни, през житни и бранни поля, през тронни зали и пищни храмове, което той ни представя в първата книга от своята трилогия „Мечът на силата”, откъс от която поместваме по-долу.
Най-краткият преразказ на началните събития в романа, които се случват в предбиблейски времена, описва „среща на велики шамани, жреци и магове, повелители на стихиите и силите: земя, дърво, огън, вода и метал. Срещата им е по волята на Белите учители – БалГ Урите, Белите Тенгри. От север тръгва тунгузкият шаман Тайгун, от изток - колоборът Гхун, от юг - магът-скит Арий и от запад - тракският жрец Ракхива. Центъра на библейските земи обитава жрицата на водата, царствената дива Урмай. Духът на Небесната твърд Ан, олицетворен от божествения бик, и Духът на Земната утроба Анг се присъединяват към тях.
Екстатичният транс на посветените призовава благословията на Всесилния Тау Анг Ра – Тангра. Това става в подножието на Кан Тенгри, престола на небесния Кан в Сияйната планина – Тян шан. Взривът, резултат от единението, предизвиква буря, хаос, сливане на космични и земни енергии. Небесен гръм прониква в земните недра. Отломки от разтопен слитък – Ан Бал (звезден метал), остават на мястото на събитието. Върху него са руническите знаци от Седмолъчната розета и печатът на самия Тангра - знакът ГЪН.
БалГ Урите отнасят парчето звезден метал в подземната работилница на митичния ковач Хурсус в планината Ур. Хурсус е баща на Урмай. Урмай става царица и жрица на царството на жените диви и майка на Сар Мат, родоначалник на сарматите. Родът им дава девет мъже – жертвопринос, в пещта на Алба, за да се освети тя за изковаването на Меча, наречен Бага Тур – Божият меч. Името му е образувано от първите букви на взелите участие в създаването му: Б – Бага; А – Анг, Г – Гхун; А – Арий; Т – Тайгун; У – Урмай; Р - Ракхива.
Само Великите Посветени могат да повелят кой да притежава Меча Бага Тур в земния си път. Мечът бива завещан на онези, които носят бъдещата духовност и семената на бъдещата цивилизация – благо-родените.”

Ще завърша с една тайна, за която вече се досещате. Както знаете, Мечът на силата е главният герой на тази книга. Но не е само това.
Всъщност тази книга е Мечът на силата.
Въпросът е - ще имаме ли сила за него?