КОЙ ГЪЛЪБ ЗНАЕ ДЕ ЗРЕЕ ЖИТОТО

Разказ

Йото ПАЦОВ

Седят на купчина под Пацовската дуда от рано сабахлем, изкарали са добитъка – овце, кози, тук-таме по някоя крава, циганите са натирили животинките по припеците на Белия бряг, Печенак и Сливковото, псуват и ги чегарят с гьостериците, сподирени от проскубани меланхолични песове. Сутрешната работа е приключила, доене, ринене, хранене, ред е на жените - който си има де, че кои измряха, кои се поболяха от мъжки немукаетлък, а кои, като на Ваненцето Глъма, избягаха чак в Испания пари да печелят и свят да видят. „Малко останаха, ама и те май са ни много” – отбелязва тъжния факт Горанката, като стане дума за демографските деформации в Ъглен, които нашенци обсъждат всяка сутрин под дудата с философско примирение.
А известно е – шета ли жена в къщата – стегай си опинците и навущата, фащай гората да те не зачегари метлата, както римува изстраданата си житейска мъдрост Станой Скачката, местният поет. И той е тук, седнал на тясната дъсчица, пригодена за пейка и подпряна на два обли камъка, вирнал колене и препречил лакти пред другите вярно като скакалец. Същата компания се сбира всяка сутрин до корубата на старата черница, надига шишетата с бира, одумва бабичките, които по това време пъплят от всички страни към магазина в къщата на д-р Тачо Пацъшки за хляб. Самият доктор се е изнизал с чантата и препасаната престилка с аудито си още по тъмно, и само е подхвърлил към сенките под дудата:
- Казах и да отвори, че да се не разсъхнете. Работа нема ли за вас бе!?
Отговарят му нестройно и дрезгаво, кога как:
- То ти като си прокопсал, като се не запираш...
- Че да не би да ти свиди бирата, като ти правим оборот...
- От работа файда като от врабец яйца...
- Нали имаш от оная отрова за плъховете, я сметни по колко требва за нас...
- То работата ако до нас е опрела – варди, Боже!
После Мая отваря магазина, всеки хваща шишето си и се връща под дудата, чукат се дружно с кафяви и зелени бутилки:
- А бъкълъм!
- Наздраве!
- Направо и накриво, сърце да е живо!
И денят започва.
Вече се е развиделило, вятърът е преспал в провисналите като водопад клони на плачещите над чешмата върби, сега ги разлюлява и се втурва да гони облаците, отвява щъркелите към витските вирове и лъщави. Минава микробусът за София, след малко – този за Плевен, пълни са с хора като гърнета с боб, някой с оглушителен пукот пали трактор, боботенето окончателно заглушава петльовите викове по слънцето и припряното кудкудякане на първите снесли кокошки.
Това е времето, когато от скопяването на шопарите, гнилеца по овцете и кокошата клекавица думата под черницата тръгва към по-глобални теми - бедствия и катастрофи, войни и всякакви политики – кой каквото е чул и видял по телевизията. Светът е само на екрана, другото е ежедневие:
- Ех, отживяха си хората! – Почти пъшка от завист и негодувание Тиката Тонов. – Това Калифорния – мале, мале! Океанът ти наръки, все едно че е Дашовския вир, плажа ти в двора, също като тука пръдището, разни женски се пързалят с летни кънки – една нема да ходи пеша и една нема да има повече от двайсет и пет...
- Калифорнийките сичките са като в Ъглен даскаличките! – бърза с поетическото си обобщение Станой. Но Тиката не му обръща внимание и продължава:
- Само това не ми харесва, че мъжете с едни дъски се пързалят и те по вълните - бе дръж там която докопаш, къде си сгърнал да ти бабичасат краката...
- Абе случили са хората, цел свет ги храни, нали гледаш – немат и пари вече, само кредитни карти – взимаш каквото взимаш, на ти кредитна карта, щрак – и готово – обяснява Мичо Данкин. - Всичко – на кредит. Кой го плаща тоя кредит? Ние го плащаме. Блъскай с мотиката в кукуруза, да ти дойде акъла, сади бостани и градини, режи лозе, гледай добитък, зимай пенсия като за Бог да прости – що? Щото половината за държавата, половината за Америка, половината за Европа, че те така са научени, да живеят на вересия, а за теб – каквото остане. Я иди кажи на Мая една бира на кредит да видиш къде ще те прати!
- Па се заяждаш, Мичка – тежко се обажда Горанката. – Те къде да садят домати и кукуруз, като двора им на плажа, нали ти каза човекът, в пясъка ли да боднат разсада, а? И затова си печатат карти за вересия – нема да мрът, я. Па ние, като сме гламави да работим – ще им плащаме, що не.
- Плащаме им колкото плащахме и на Съюза, та се сурина барабар със социализма – внася обективна нотка Мето Ваджишки. – Ще поживеем – и на тех ще им гледаме сеира, щом са се хванали с нас...
- Българинът със свойта простотия всичко може да докара до съсипия! – намира римата Станой Скачката.
- Мене не е ме яд за друго, да си се пързалят на кредит в Калифорния, нема лошо, ама що им требваше толкова народ да избият в тоя пусти Ирак – натъжава се Тиката.
- Адета им си е такъв, на американците – първо война, бомби, мор – после демокрация – казва Горанката. – Нали знаеш оттатък Садовец, като излизаш за Плевен, вдясно е остров във Вита, дето си правят садовчани панаира – та този остров се казва Корея. Младежки парк правихме навремето, че сме солидарни с корейците, когато американците ги напънаха. Тогава не беше Ирак, беше Корея, и не убиваха араби, а корейци, че били комунисти. После пак избиха сума комунисти, ама тоя път виетнамци. После удариха сърбето, че били националисти. Европа от Хитлерово време никой не я беше бомбардирал, а те ни ливосаха – стой та гледай! Сега са дигнали мерника на арабите, че били терористи. И случайно се заселили между петролните сонди, сиромасите...
- Истината гола е в петрола! – радва се на откритието си Станой.
- Това, за терористите, са прави – вметва Тиката. – Я виж какво направиха тия араби небостъргачите на дреб и колко народ изгина... Ами влаковете в Испания? Че и наши избиха там.
- Бе ти яла вкъщи да ме учиш как да си легам с жената, че да видиш аз къде ще ти завра небостъргачите – кани се Мичо.
- Репчи се, репчи се, ние сме си ги пуснали в къщата, какво рипаш? Не ще ти казват как да си оправяш жената, ми и ще ти показват, като си глупав по целата глава – налива бензин в огъня Мето. – Я посланика им какво през ден навиква нашите политици, а те подсмърчат и ломотят като в чужд бостан сгащени цигани... Я да не забравяме за какво сме се събрали – завършва той, и за да успокои надигащото се напрежение протяга бирата към другарите си.
Чукат се, пият – минута наслаждение сред световните тегоби и тревоги, а Горанката вече е приготвил финала на този толкова изчерпателен разговор:
- На тоя тук дедо му, дедо Стойко Скачката, обичаше да пита разни работи де кого срещне. Види ме мен и ми вика: „Горанка, кой гълъб знае де е узряло житото?”. Чудя се аз какво да му кажа, а той, нали нема търпение, сам си отговаря: „Който лети, а не който стои”. Така и ние – комай не сме излизали из Ъглен, ама питай ни – нема нещо да го не знаем и нема такъв по земята, на когото да не можем акъл да дадем. Ей, Тика, я черпи по една бира калифорнийска, та и ние да разберем нещо от тоя пусти живот американски, а?