ЗЛАТНА ЖЪТВА КЪРВАВА

Йото ПАЦОВ

Къде наспорила плод и зърно, къде не, природата на България и тази година жлътна хлебните нивя. То не бяха суховеи и градушки, пожари и проливни дъждове, но въпреки човешката глупост, икономическата криза, глобалното затопляне, изборните страсти дойде време за жътва. И както у нас от началото на модерните времена е традиция, прибирането на ечемика, пшеницата, овеса и какво ли още не освен златна жътва е и кървава. Има ли някъде из Добруджа и Тракия, из всички земи на Отечеството селски стопани, които с малко усилия да са оборудвали техниката си така, че да гони и плаши беззащитните обитатели на земеделските простори? Едва ли. Яребицата и пъдпъдъкът, заекът и фазанът, пък и и всичко, което шава из нивите, което се плоди и множи, пее и цвърчи или безсловесно и всеотдайно вплита невидимия си живот в богатството и тайнството на българската природа е обречено. Тръгнат ли комбайните – пощада няма за никого. Едва ли има комбайнер, който да не знае, че дори с най-прости и примитивни, евтини и елементарни приспособления би могъл да прогони и уплаши, а значи и да спаси четириногите и хвъркатите обитатели на нивите. Трябва ли да се пояснява, че множество от хората в кабините на комбайните и косачките са ловци? Затова е още по-непонятна и страшна тази необяснима безотговорност – тези, за които е дълг и чест опазването на живата природа на България, да я съсипват с такава непонятна свирепост. И то въпреки правила и инструкции, въпреки какъвто и да е здрав разум и елементарен морал...
След жътвата обаче следва втора серия на безсмисленото унищожение – опожаряването на стърнищата. Прави се елементарно – тракторът влачи из жълтата пустош запалена автомобилна гума, и така обикаля нивата, или просто стърнището се пали от всички страни. Сухата слама лумва, и в този запален от четирите края огнен капан започва чудовищното аутодафе на всичко живо. Пак ще спомена – има закони, правила, наредби, забрани... Само че и аз, както и всички ние не сме чули някъде някой да е наказан за това, че е унищожил милиони дребни обитатели на полята. Пироманът простак вилнее безнаказан, дори когато огънят от стърнищата премине в гори и ливади, в сечини и долища, дори когато застраши собственото му жилище, собственото му село... Обяснение няма, противодействие също – освен че престъплението за голяма част от обществото ни е хранителната среда на успеха. Махаме с ръка – то за хората няма кой да се погрижи, та за животните ли да мислим...
И на този фон, в тази враждебна среда българските ловци следващия месец ще тръгнат из полята с надеждата, че не всичко е смляно от комбайните или овъглено в огъня, че поне част от разселените яребици, фазани, кеклици са оцелели, че жизнеността на природата е преодоляла и този път човешката алчност, глупост и безотговорност, та да ни зарадва със слука. Въпреки огромния брой чакали и лисици, чието избиване се стимулира като за бог да прости, въпреки изхранващите се с дребен дивеч овчарски кучета, въпреки непрекъснатите набези на бракониери-лешояди, въпреки кланетата на ояли се келемета из разни оградени територии...
Ей, яка душа има тази България! Кой ли не опитва да я затрие, а тя не и не!
Но че не е случила страната ни на народ и управници – факт.