НАЦКА И КРАСОТАТА

Йото ПАЦОВ

Разказ

Нацка Белова е бързорека и злоуста, и в псувните, и в ракията се не дава на никого, псува като изкопчия и пие като казанджия, и нема некой, за когото да не може да каже защо не струва от главата до петите. Светец да мерне по площада, и на него ще намери кусур, и така ще нагласи приказката, че верно-неверно не цело село, ами от Плевен до Тетевен барем ще я повтарят хората.
Само от вчера до днеска е разправила на когото види, че дедо Ристо преваля осемдесе, ама така се е залетел по булки, че нема време дюкяна си да закопчае. Че Валката прескачал у Накови, ама не щото му е много зор за Цецка, ами да оттикне кацата на Наката, та да му източи виното на самоток, да се не фука цела зима с тоя киселаж. Пеката искал да съсипе корнишоните на Стойчо, та напълнил машината да ги напръска със сода за бъчви, ама содата разяла не само дюзите, ами и целата пръскачка, потекла и по задника му, та сега лежи у тех по корем и псува във възглавницата главата си обла и киселинния дъжд.
И така нататък, и така нататък – нема мъж, жена, дете, коте или куче в Ъглен да и не е падало на езика като през гнили дъски в стара варница – за всеки има клетва, псувня или история като букет коприва, нема милост, нема да прости Господ.
А пък работи в циментовия, всяка заран по тъмно взема работническия автобус, и пак той я докарва, както и още трийсетина души ъгленчани всяка вечер. Кога смогва да научи кой къде прескача, кой коя и коя кого, как именно, къде и колко, какво и чие – това е една от тайните на битието. Питам из ония дни Горанката кой вестник си купува, да го прегледам, че се бяха свършили, а той ми вика:
- Що ми е вестник – вика, - мина заран при Станка да пия едно кафе, че отваря първа, и какво е ставало, какво ще става, с кого и как науча от Нацка. Като телеграфна агенция е, ей, не жена, ами по света и у нас!
Нищо не може да и се опре, нищо скрито от нея не остава, само че само лошото вижда, очите и нагласени на чурук, в света Божи само къде е пикал дявола я интересува. И така цел живот, без почивка, без събота и неделя – как само дъх и стигна за толкова бели и пакости, злини и далавери да приказва, толкова хора да очерни, толкова мъже и жени да осрами! Та до оня ден, и ако речеш, че нещо кой знае какво е станало – нищо подобно, човек може и да го не забележи, дето се вика, както е с повечето от чудесата в живота, а че това си беше чудо – нема съмнение.
Тръгнала сутринта Нацка пак с работническия, по тъмно, ама тоя път до нея седнала Юла, дето беше по-преди председател на селкоопа. Нацка – проста на джуркан боб, Юла – учена, грамотна, завършила икономика, обиколила Европа и гледала картини в какви ли не музеи. Ама двете – приятелки, приказват си, нема лошо, нищо, че едната псува, та около нея мирише на лют пипер, а некои от приказките на другата надали и политиците могат ги разбра – купешки, та чак найлонови. Ама си приказват в тъмното.
И когато рейсът качва върха на баира между Дерманци и Тодоричане, слънцето таман изгрява от изток, разбутва баирите на Балкана и нощните облаци, гаси звездите като да ги стиска с два пръста и показва русо чело на новия ден. Светва ширинето, пиленцата изтръскват росата от крилете си и почват да пеят което както му иде отръки, дърветата прошумоляват с листа колкото да събудят сутрешния ветрец, в ниското реката се протяга сладостно под бялата мъглица сред сините върби, и като вижда всичко това, Юла побутва Нацка:
- Гледай, гледай, Наце, гледай каква е красота само!
Сепва се Нацка насред думата, млъква, взира се с отворена уста през стъклото навън, бърше го с ръкав и пак се вторачва към изгрева, балкана, реката, и накрая казва тихичко, с глас, който от детинството и не е минавал през гърлото и:
- Мале-е, Юле, да си жива, аз от трийсет години всека заран гледам оттука как изгрява слънцето, и не ми е дошло в главата никога, че това е красиво! Да си жива, Юле, че ми отвори очите!
И след малко, потънала за пръв път в живота си в блаженството на съзерцанието, отронва със същия глас:
- Че то много просто нещо било красивото бе, кой да се сети!
Тази случка остана скрита за ъгленчани, не че повечето щяха да я разберат, дори Юла да им я беше разказала. Но тя не го стори поради твърдото си убеждение, че ако с думите си може да подложи някого на присмех, то не бива в никой случай да ги произнася. Така че подтикът Нацка да се промени остана тайна, и затова бе още по непонятен за околните фактът, че тя посрещаше вече любовните похождения на съселяните си с великодушното:
- Да са живи и здрави, кой коя си люби – нея да си земе, кво толкоз!
И още нещо се промени – всяка сутрин тя вече сядаше в автобуса не до онзи, който си бе набелязала да заяде, а винаги от лявата страна, до стъклото. И когато стигнеха високото след Дерманци потъваше в унес, в който душата и галеха слънчеви лъчи и в празничния простор светеха в блестяща чистота снежните върхове на Балкана, а в ниските долчинки на тънки струйки изтичаше чернилката на нощните мъгли от нейната самотна и жилава селска душа...