ЗА СЕДМИЦАТА НА ГОРАТА – СЪС СКРЪБ И ЖАЛОСТ

Йото ПАЦОВ

Антрефиле за бр. 4/2008 г. на сп. "Лов и риболов"

Тази сутрин ме събудиха ударите на брадва. Пред прозореца ми съседка с балтия кълцаше като кокошка ластарите на ясените, които бях посадил преди двайсет години. Миналата пролет нейният безропотен до обезличаване мъж отсече самите ясени. Три дръвчета като моми на сгледа! „Защо бе, човек?” – питам го след това. „Ми падна ми резачка” – отговаря аргументирано той. Инженер човек, учен, демек, как може да не отреже дърветата в кварталната градинка, щом му е паднал такъв дюшеш - резачка! Сега женицата му довършва започнатото – сече ластарите. Те тръгнаха добре, вече са по близо два метра, викам си – ще станат пак добри дървета. Но тя ги сече. Питам я – защо бе, жена? „Качват се мишки и скачат у нас” – обяснява аргументирано тя. Ама това са издънки, докато стигнат до твоя прозорец я си тъдява, я на по-лошо място, там, където отиват онези, които осакатяват всичко край себе си без мисъл в главата и чувство в душата. Нищо, тя да предотврати страшната опасност отсега. Ето това ще рече мисъл за бъдещето. Представяте ли си след време как мишата напаст на сив поток се катери по дървото и отива у моята съседка да бастиса нейните хамбари и обори на горния етаж?
Ето така намерението ми да пиша възторжени слова за Седмицата на гората пропадна напълно и аз пак далдисах в битието на моите съграждани, които заради една мишка са в състояние да отсекат три дървета. Вече не вярвам, че някой може да обясни на въпросната кокошка и нейния залупен спътник в живота, че с балтията си обричат внучетата си на астма и алергии, на страхотии и страдания, че когато някой ти дава кислород, тишина, птичи песни, сянка и хубост не трябва да тръгваш с балтията връз него, а да му се радваш с възхита и благодарност. Да, ама ако в душата ти клончето, на което обикновено цъфти благодарността и възхитата, е напълно изсъхнало? Ако си допуснал божията дарба да обичаш и да чувстваш да се превърне в простотия и глупост, в лакомия и злоба?
Ето такова е положението и с гората в България – държавата /като мен преди малко/ гледа от прозореца как алчни и прости хора варварски съсипват народното достояние, как секат гората, как я опожаряват, за да я изсекат на безценица, как под предлог за почистване на речните корита секат и изнасят в странство милиони орехи, елши, тополи, върби и какво ли не още. И ги кори с тона, с който майка упреква детенцето си за това, че не си яде закуската...
Сигурно такива неща си е мислил и президентът Първанов, та събра в навечерието на Седмицата на гората в аулата на Лесотехническия университет много от хората, от които зависи съдбата на българската гора, и прогласи пред цялото ни общество инициативата си „Хубава си, моя горо”. Дай Боже да го чуят и горските фактори, и целия ни затънал в други грижи и несгоди народец, и най-вече младите, та да не се обръщаме в гробовете, като ни псуват потомците.
... Пиша всичко това, тананикам си „Хубава си, моя горо, миришеш на младост...”, а отвън балтията пак захвана да кълца ясеновите ластари...