ГРИВЯК ЕДНОКРИЛ

разказ

Йото ПАЦОВ

За страстта няма никакво значение хубав ли си или си грозен, нисък или висок, тънък или дебел, пъргав или кьопав. На Христо Пурека му се бе наложило да разбере тази истина по най-болезнен начин още когато беше Риката Петин и заедно с другарчетата си от Кашмер махала се спускаха с шейни и със ски от дъги на каци по дългото заледено нанадолнище от гробищата до площада. Тогава в глад, студ и мизерия като всяко сираче от Европейската война, останало само с майка си, растеше прозрачен и клечав като щиглец, и когато падна в снега и тежката шейна на Дуко Кацамунски мина през крака му, костта изхрущя като когато се трони мамул. Момчето припадна, и така в несвяст го занесоха при майка му, леля Пета, която баеше, хвърляше боб да врачува за пътници и брашно с лъжицата по стената – да разваля направи. Тя и бабуваше, и даваше еньовски билки за разни болести, и за строшено, и за изгорено все нея търсеха. Та вместо да писне като друга майка тя стисна уста, като видя сина си още по-блед, чак зелен от болка, и се зае да нареди раздробените костици и да стегне крака в сухи липови кори. Само че за два-три дни крачето посиня, после почерня, и когато най-после един милозлив кираджия го закара в болницата в Плевен, беше късно да го спасят и го отрязаха над коляното...
Здрав и пъргав иначе, Христо Пурека от млади години бе свикнал с протезата и почти не му личеше, когато ходеше по равно. Ама не беше от тия хора, дето цял живот равното ще пробират, пък и затова започнах този разказ с приказката за страстта – неговата беше лова и риболова. Къде ти равно по лов и риболов! Не се спираше – ропаеше се из буетаците и орниците, ходеше по двайсет километра, докато разкървави чуканчето, и на никого не се даваше. И през цялото време весел и засмян, боли го до сълзи – той на другите кураж дава, ние изкапем и насядаме да си поемем сулука – той ни кани да играем на гоненица!
Случвали сме го до Рачковия вир, на три километра от село, наредил въдиците по брега и слязъл на стотина метра по-надоле, да се окъпе докато шаранът се смисли. Изул панталоните заедно с протезата, от единия крачол стърчи крак, той плува из вира и цапа весело, а моят другар вика:
- Гледай, Паце, половината човек лежи на пръдището, половината се плиска във вира!
И тоя път така – дигнали се бяхме привечер с д-р Моно, селския лекар, наследника на баба Пета, и с Пурека, да вардим за гривяци по сухите дъбаци в Совацки дол. Стигнахме, оставихме колата в едни джанкови сенки и слязохме в дола. Всеки си избра дърво – доктора по-навътре, ние с Пурека по в крайчеца на гората. Напълнихме пушките, Христо си свали панталона заедно с протезата, както си му беше адета, и седна по гащи в клечотака. Едвам го видя в туфите, пък и какво да го гледам – заничаме нагоре по клонака, че се чува свистенето на крила – вечерния прелет таман започва, човек трябва да си отваря очите.
Първият гривяк падна на неговата дъбица – чух го, и видях как той вдига плавно пушката на възбог. Изстрелът люшна листака и в този миг едрата птица се срина накъм нивата, като пляскаше неистово с едно крило. Видях още как захвърлил пушката, еднокрак и по бели гащи към нивата в ниската сечина подскача и Пурека, а на гърба му люшка зелената празна еднодневка, после падна, спънат сигурно от къпините, пак се изправи и и пак заподскача. Гълъбът се удари в земята, претърколи се и той в къпините, и опита да излети с едно крило, като че се глумеше на човека. Така еднокракият Пурек подскачаше след гълъба, еднокрилия гривяк подскачаше пред човека, докато и човек, и гълъб се загубиха зад билото на хълма...
С д-р Моно след малко спряхме да се смеем, скършихме пушките и тръгнахме след тях да видим как ще свърши тази гонитба. Застигнахме Пурека, седнал под една круша, запъхтян и потен, и май в един глас го попитахме:
- А гривяка?
- Че той ли ще ми се отнеме! – вирна брадичка Пурека. – Скъсах му главата, че знам какво е. Нали цел живот и аз фърча с едно крило...